Твоят голям пробив беше във филма "Ирина". От неговото излизане минаха три години. Как се разви всичко след това?
Само три ли? Усещането ми е за много повече. Малко неприятен късмет имах с началото на пандемията и всички локдауни оттам насетне. Тъкмо се върнах от Берлин и затвориха всичко. А имах доста ангажименти поети там. Но не ме е било яд за този малшанс, защото аз си знам, че при мен всичко става трудно, с много усилия, но накрая е точно такова каквото трябва да бъде. Като цяло „Ирина“ ми отвори вратите към европейското кино, в смисъла на това да се запозная с едни от най-големите кинотворци на нашето време, да имам контакт с тях, да разговаряме, да ги запозная и с моята работа. Спечелих страхотни приятели по фестивалите, на които знам, че мога да разчитам – за подкрепа, за мнение, за приятелски разговор. А това е безценно. Защото тези хора са световни. Мирогледът им е необятен и е голямо богатство да ги имаш като събеседници. За най-голямо постижение не знам дали мога да говоря, но усещам, че въпреки всичко се съхраних – и като артист, и като човек. Защото това, което ми се случи за една-две години, бе главозамайващо. И шансът да се самозабравя беше голям. Но (според моето усещане и думите на най-близките ми) аз съм си същата. За постижения в работата не бих говорила, защото всеки проект си е ново начало. Така ги възприемам нещата. Винаги почвам ,като че да ми се случва за първи път – и вълнението, и подготовката, и радостта, и усилията, и дисциплината. Така съм свикнала, така съм научена. Не подценявам нищо и никого и влагам каквото е нужно.
Кадър от филма "φ1.618“ с реж. Теодор Ушев
Всичко в този проект беше предизвикателство. Снимахме между два локдауна. Тъкмо беше започнала пандемията. Постоянно се притеснявахме някой да не се разболее. Чисто творчески – това е нещо, което НЕ можеш да си представиш предварително. Съзнанието и въображението на Тео работят на съвсем друго ниво и честоти, светлинни години напред в бъдещето. Ти само тичаш и се опитваш да го настигнеш и да се равниш с него. Снимаш дубли и се надяваш твоето въображение да е срещнало и докоснало неговото и да се случи магията. Ето защо няма как да знам какъв е крайният резултат и каква би била срещата с публиката предстои да разберем. Винаги има хора, които са крайно разочаровани и такива, които са свръх въодушевени. Предусещам, че това ще е филм на крайностите. Най-хубавото, което ми каза Тео преди да почнем е: „Или ще се провалим или ще успеем, но което и да е от двете, нека да го направим с гръм и трясък!“.
След успеха на дебюта ти в "Ирина" казваш, че избягваш сериалите. Какво те накара да промениш мнението си, за да се снимаш сега в "С река на сърцето"?
Още преди „Ирина“ не харесвах българските телевизионни продукции и си бях казала, че, ако успея в тази професия, то няма да е през телевизия. Не исках и не искам лицето ми да се изтърква, не държа да съм разпознаваема. Мнението ми не е променено оттогава. За да се съглася да снимам сериал в България, значи нещо наистина ме е привлякло и тук изобщо не става въпрос за пари. Знаете, че държа на качеството на нещата, които правя. Е, тук прецених, че има какво да дам и какво повече от себе си да покажа. Мартин Макариев ме спечели на сто процента още на втория ни разговор. За мен е много важно човекът, с когото работя, да ми се довери и да повярва в мен, тъй като аз изобщо не си вярвам и не съм самоуверена. Та, получа ли това доверие, съм способна да покажа и дам неща, които не съм до този момент. Това се случва и в „С река на сърцето“. Марто ми дава поле за действие - такова, каквото не съм имала преди. Предизвиква ме. Вижда потенциала ми. Да снимаш сериал, при това дълъг, се оказа страшно предизвикателство, чисто професионално. Огромен опит. Няма да го направя повече, но това, което научавам е безценно и знам, че ще ме развие още повече като артист. Актьорите, с които си партнирам там, са просто мечта! А това за мен е важното – да изпитваме удоволствие и да сме удовлетворени от свършената работа. Разбира се, после следват поправки, изисквания, гонене на рейтинги, трикове за всичко това, но за мен е важна нашата работа – творческата. А ние я вършим добре.
Кога и как откри, че актьорската работа и сцената ще са твоето поприще? Имаше ли събития от детството ти, които даваха сигнали, че ще поемеш в тази посока?
Предполагам, че винаги е имало сигнали, просто аз не съм ги разчитала като такива или по-скоро съм ги приемала за нещо нормално, за „част от играта“. Защото истината е, че „открих“, че това е моето нещо чак на приемния изпит в университета. Явно винаги съм си вървяла по този път, просто до този момент е било тихо и неосъзнато. Не помня как реших да кандидатствам, не помня и защо. Явно вътрешна сила, която си ме е водила неусетно. Когато се качих на сцената, за да си покажа материала, усетих тази прословута магия – да се въздигнеш на милиметър от земята. И тогава осъзнах – това е. Нищо друго не искам. Като дете много обичах да „играя“. Свирех на китара, пеех, танцувах, татко ме снима с камера буквално от първия ми ден на този свят. Даже на две години съм заснела първата си реклама. Не съм ходела никога на актьорски, театрални школи. Просто е отнело 18 години, за да ми просветне, че аджеба това е пътят. 
Как съвременният танц намери място между киното и театъра при теб?
Открих съвременния танц и движението, физическия театър, още в НБУ, благодарение на преподавателите ми там, в частност Възкресия Вихърова, Таня Соколова и Ася Иванова. Това беше един напълно нов свят за мен. Изразно средство, за което не бях предполагала, че съществува. Представете си какви са били въодушевлението и фасцинацията! Не можех да спя от вълнение и нетърпение да опитам отново, да правим тренинги, да дойде следващия ден в репетиционните зали. След като завърших, продължих да се занимавам с алтернативни форми, въпреки че бях на щат в драматичен театър. Имахме сдружение с моя колега и правихме документален театър. Просто най-накрая дойде моментът, в който някой видя, че чисто физически, тялото ми е много добре развито или по-скоро – въображението на тялото ми. И ми се довери (дойдохме си на думата). Това беше Марион Дърова, която ме покани в Hating Machine. Преди това бях танцувала само в студентски представления. И така лека-полека фокусът се измести. Продължихме с Марион и вече имаме четири представления, в които работим заедно. Запознах се и с Яница (Атанасова – „Пастет“, „Задължително приятно“) и вече тотално се отпуши интересът ми към съвременния танц и всички тези техники. Това е моят начин да се изразя на сцена. Аз съм щастливка, защото като артист имам възможност за няколко, най-добрите според мен, начина да изразя себе си. Пред камерата, на класическата сцена и през танц и движение. Нищо не ми липсва.
Смяташ ли, че хората на изкуството трябва да имат по-активна гражданска позиция?
Смятам, че хората на изкуството в България не само трябва да имат ПО-АКТИВНА гражданска позиция, ами че в днешно време те просто нямат право да нямат такава. Няма незастъпени теми в творчеството, но има неудобни и нежелани такива в „масовото“ изкуство. Докато не започне да се говори за важните неща и в конвенционалния театър/ изкуство, няма как да очакваме промяна, проглеждане, опомняне у масовата публика. Аз знам, че нашата публика е, малко или много, съставена от единомишленици. Но извън този балон хората трябва също да бъдат провокирани. С всички теми на нашето съвремие. С всички проблеми. И трябва най-сетне и в изкуството да започнем да говорим за масовата дезинформация. Да, невинаги е нужно изкуството да е политизирано, но в дни като нашите е задължително да използваме всички канали, за да се борим срещу това масово, без извинение, видиотяване, отчаяние, безразличие, озлобяване.
Изкуството е отражение на реалността. Каква реалност според теб отразява то у нас?
У нас на изкуството рядко му е позволявано да отразява каквато и да е реалност. То по-скоро е ползвано като някакво изкривено огледало. За някаква паралелна захаросана реалност. Това е архетип. Това е народопсихология. НО! Все повече млади артисти от всички изкуства започват да „настъпват“ и да работят с наболели теми. Екология, замърсяване на околната среда, климатични промени – това са едни от основно засяганите теми в съвременното ни изкуство (Мария Налбантова), според мен. В киното често наблюдаваме отражение на сивотата, мизерията, трудностите, в които се намира малкият (и не само) човек. Оцеляването изобщо е много основна тема. Много ми допада и засягането на политиката или блатото, в което е тя. Например в „Премълчители“ на Антони Райжеков. Също така все по-често има изкуство с кауза – относно цялата омраза и нетолерантност към малцинствените групи. Изобщо…в ървим на добре в отношение отражение на реалността.
Как успяваш да презаредиш и имаш ли свои острови на безвремието?
Напоследък изобщо не успявам. Както обожавах да пътувам, така изведнъж пътуването започна зверски да ме изморява. Човек е човек, когато е на път, ама не съвсем. Чакам с нетърпение да имам поне седмица и то след края на снимките. Защото няма как да изляза от това, дори и да имам почивен ден. Държа си образа, коткам си го, както се казва, и това не ми позволява пълна почивка. Имам един остров на безвремието – това е дядовата къща в гр. Рила. Там опитвам да презареждам. Дори за няколко часа. Като енергийна банка ми е. А сега забелязах и че представленията успяват да ме презаредят за другата „работа“. Намираш си начини, иначе си „довиждане“. А един артист не бива да е преуморен (това е като виц).
Най-трудно ми е да следвам себе си, когато се налага да казвам „Не“. Това е абсолютен парадокс, но е факт. Също ми е трудно, когато трябва да угодя на някого или да оправдая нечии очаквания. От това още не съм се отърсила. Аз винаги съм добра и сговорчива, но когато се наложи да кажа „Не“, трябва да съм твърда и категорична. Защото по презумпция хората ме възприемат като малката, нежна Мартинка, на чиято глава можем да се качим. Аз съм си малка, бяла и добра, но това не означава, че ще се превърна в мъченица. Най-лесно ми е да следвам себе си, когато работя, когато отпусна въображението си и съм заобиколена с хора, с които имаме обща цел. Като цяло, по-често ми е лесно да следвам себе си, отколкото трудно.
***
Tова интервю е част от поредицата #followmyself, която се осъществява със съдействието на Fashion Days.