Тръгнахме на пътешествие в търсене на добрите невидими духове на театъра и научихме, че най-голямата тайна на занаята е, че всеки път е различно
Какво ни въздейства най-много и кое смятаме за най-важно на сцената, когато отидем на театър? Как биха отговорили на тези два въпроса повечето зрители? Актьорите, разбира се в крайна сметка те са винаги на първо място като най-видимата част от едно представление. Режисьорите, би отговорил друг зрител, защото в техни ръце са целостта и духът на един спектакъл, а и добрият режисьор е предпоставка за добри актьорски изпълнения. Сценографията, би добавил трети, е на по-малко важна: нека не забравяме, че театърът е може би най-физическото изкуство, така че организацията на пространството създава така нужната атмосфера, в която да потънем. Ако говорим за атмосфера, ще възрази някой меломан, музиката е по-въздействащо средство от декорите.
Колко често се сещаме за останалите герои зад кулисите обаче? За сценичния работник, построил декора или отговарящ за патешкото перо, което пада от небето приблизително в петнайсетата минута от спектакъла? За осветителите и звукарите, дирижиращи прожекторите и музиката от кабинката? За гардеробиерите, които обличат актьорите, и шивачите, вече изработили костюмите по проектите на сценографите и костюмографите? За всички майстори, от чиито ателиета излизат декорите, куклите и останалите съставни части на постановката. За хората, отговарящи за сценичната машинария на големите сцени? Вдъхновени от възможността да ви запознаем с лицата на театралното “задкулисие“, си избрахме двама герои и се запътихме към работните им места.
ВЛАСТЕЛИНЪТ НА КУКЛИТЕ
“При мене лъскава страна на театъра няма”, посреща ни Петър Чекуров в Учебния производствен център на НАТФИЗ, където веднага ни прави впечатление надписът "Любов и пак любов... И само туй – любов!" на вратата на един шкаф. Когато отидете на детска постановка и някоя кукла ви грабне вниманието, вероятността тя да е изработена от неговите ръце е твърде голяма – той е един от няколкото конструктори на кукли в България. Веднага откриваме една основна наша грешка, представяли сме си пространство, пълно с “продукция”, без да вземем предвид природата на сценичните изкуства. “Тука рядко има завършени кукли отиват в ателието, където ги рисуват”, обяснява Петър и докато ни сипва кафе, допълва, че преди няколко дни са приключили с Буратино и останалите кукли за “Златното ключе” на Любомир Колаксъзов за кукления театър в Ямбол. “С изцяло дървени кукли, без костюми, само разрисувани отгоре. Май днес е премиерата”, показва ни проектите той.
Как е станал конструктор на кукли? “Случайно и от проклетия”, шегува се. Работата му в Института по мебели и обзавеждане не го устройва, вижда конкурс и скоро постъпва в Централния куклен театър, а през 1985 г. след като две години следва сценография в Чехия и разбира, че това не е за него, постъпва в НАТФИЗ. Твърди, че зад гърба си има поне 100-150 постановки и въпреки че днес е пенсионер, няма намерение да се отказва. Работил е с големи режисьори и сценографи (както в България, така и в чужбина) като Йозеф Крофта, Петър Матасек, Атанас Илков, Иван Теофилов, Иван Цонев и Стефка Кювлиева. “Аз не знам какви са ми чалъмите в работата. Това му е хубавото тука, няма повтаряемост. Всяко нещо, което правиш, е уникат само по себе си. Всичкото се работи на ръка.”
Създаването на една дървена марионетка отнема около седмица. Най-често движат паралелно две постановки – когато свършат с едната, другата вече е проектирана и я започват. А понякога са и три. “Даже на премиерите нямаме време да ходим.” Естествено, това е леко пресилено и важи за периодите с повече работа. “Не казвам, че въобще не ходя, но не ми е интересно. Това, дето е там по сцената, аз съм го видял. Обикновено съм се замотал на няколко репетиции, то на репетициите е доста по-интересно, отколкото на представленията. Нали знаете, обущарите обикновено ходят със скъсани обувки”, смее се той.
Като служител на Учебния куклен театър в НАТФИЗ му харесва, че работи с млади хора, основно от трети и четвърти курс. “Вярно, че понякога се губи страшно много време и си късаш нервите с тях, ама където и да отидеш, навсякъде ще си късаш нервите”, изтъква Петър. Извън това, както вече забелязахме, е замесен в спектакли в цяла България, а и поне по две-три постановки годишно в чужбина. “Истината е, че конструктори в държавите около нас почти няма. Просто са кът. В бившите югославски републики не поддържат ателиета, почти нямат и сценичен персонал. Имат един-двама души, викат им техничари – те трябва да се оправят с всичко.” И нищо чудно. За да поддържаш добро ателие, ти трябват конструктор, железар, дърводелец, поне две шивачки, художник-изпълнители. И въпреки че конструкторите в България стават все по-малко, Петър е оптимист: “Винаги се появява някой – в природата празно няма.”
НЕУМОРНАТА ШИВАЧКА
Докато чакаме да ни вземат на служебния вход на Театър “Българска армия”, актьорът Георги Къркеланов ни изнася малък комедиен моноспектакъл, след като се е разгрял на сутрешна репетиция. Скоро се качваме в асансьора и се озоваваме пред мъжкото шивашко ателие на театъра. Вътре ни очаква Снежана Папазова, която, в духа на начинанието ни, съвсем наскоро е изработила костюмите за две постановки, така че не можем да я видим в действие. “Ето това сега мина през мене и тука беше кошмар”, обяснява тя и ни показва скици, а ние се тюхкаме, че тъкмо на това сме се надявали.
Снежана навлиза в тази сфера през 1993 г. в Сливен. Има модно ателие и покрай него ушива костюм на директора на тамошния театър Златко Гулеков, който я кани да се присъедини към екипа му. Винаги е обичала сцената, затова веднага приема и се впуска в тази магия. И то с какъв дебют! Един млад режисьор и двама тъкмо толкова млади сценографи пристигат в Сливен, за да направят дипломния си спектакъл “Частите на нощта”. Това са Явор Гърдев, Никола Тороманов и Даниела Олег Ляхова, а пиесата е на Георги Тенев.
Процесът е голямо напрежение за всички. “Аз имах голям опит с костюми, обаче не и с театрални, но ми беше много любопитно и стана. Даже получиха награда”, казва Снежана. Какво е специфичното на театралния костюм? На първо място е абсолютното познаване на епохата, в която работиш, за да го направиш истински. “А и съвременните костюми… Дрехата има друго натоварване на сцената. Там има събличане, обличане, движения, на които дрехата не трябва да пречи.” Снежана навлиза бързо в тази област, защото е от хората, на които бързо им доскучава от еднообразие, а тук винаги прави нещо различно.
Твърди, че за нея няма трудни костюми: има такива, които стават по-бавно, и такива, които стават по-бързо. Обича да работи в епохи, защото ѝ е по-инресно и по-красиво. Ако е съвременно, важното е да е по-театрално. “Неща като едно сако и един панталон за мене са смърт”, усмихва се тя. За нея голямо предизвикателство е, че често костюмите се оставят за най-накрая и всичко се прави в последния момент. Има случаи, в които получава плата десет дни преди премиерата, а трябва да направи трийсет костюма.
Тогава не знае какво се случва с нея, не може да се познае, влиза в някакъв трескав цикъл: “Вътрешностите ти треперят, като се събудиш от преумора.” Свърши ли, пак трябва да бъде на работа, дори да няма какво толкова да върши. Навремето не си почива и през съботите и неделите. За щастие, преди 18 години тя и съпругът ѝ се изнасят да живеят на село и оттогава отново се наслаждава на уикендите. Обожава да ходи на театър, но поради местожителството си вече ходи основно на дневни въртения за приятели и колеги. Какво мисли за мечкарските постановки, които обикалят цяла България? Не ги харесва, понеже театърът трябва да възпитава хората и не може да се правят простотии за пари.
След Сливенския театър минава през Сатирата и Народния, за да се озове в Армията. Кои са костюмите, с които най-много се гордее? Тези на “Бурята” на Робърт Уилсън в Народния театър. С кого работи? С Явор Гърдев, Никола Тороманов, Юлиян Табаков, Свила Величкова. Сега шие костюм за Койна Русева за Младежкия театър, но само за нея, не за целия спектакъл. Признава, че това е добре за нея: “Изработих си голямата работа през годините.”
Даркуейвът, пост-пънкът и готическата естетика са навсякъде по оста между ъндърграунда, миймовете и модата. Защо всяко ново поколение се разпознава в тези жанрове? Корина Сукаров, група ВАС и SNAKEATSNAKЕ имат някои отговори.
Истории за цензура, клане на зайци и масови убийци от Йорг Бутгерайт – легенда на немското ъндърграунд кино и режисьор на култовите филми Nekromantik I и II
Актьорът има афинитет към роли, в които мрачното, необяснимото и странното доминират. За него това е безкраен процес по (себе)познание