Завръщане към българското “курортно чудо”

Помните ли онази крилата фраза на Павката от ”Оркестър без име”: ”Не се излагай, бе! Тука е Европа. Никой не си заключва колата. Нали, ако заключиш, ще те помислят за пейзан!?”

Случката се развива, когато оркестърът пристига пред ”Гранд Хотел Варна”, по-известен като Шведския хотел, който тогава е току-що открит, а филмът от 1982 г. исторически запечатва на лента пика на българското “курортно чудо” и ни потапя в атмосферата на Черноморието от онези времена.

След този опит за европейско поведение се оказва, че куфарът на Рени е откраднат заедно с жълтата ѝ рокля явно крадат и в Европа. Разбира се, музикантите не се намират в Европа, а в курорта “Дружба”, днес по-известен с новото си име Св. св. Константин и Елена.

”Оркестър без име” добре улавя атмосферата на 70-те и 80-те години, когато Черноморието ни наистина е естетически най-близкото място до Европа у нас. И все пак, подобно на самата Европа, тази курортна идилия не е напълно достъпна за българските граждани – най-доброто от местния летен туризъм е насочено към промотирането на страната ни навън и изграждането на определена представителна фасада пред света.

Ваканционно селище “Русалка” през 70-те години на XX век. Фотограф: Панайот Бърнев. Български визуален архив, дарител: Милена Николова. 

Тази моментна Черноморска утопия е запечатана и в две статии на страниците на The New York Times, които излизат през 60-те години на миналия век Bulgaria's Florida by the Black Sea (“Българската Флорида на Черноморието”) от 1962 г. и Bulgaria Copies the Best of Western Tourism (“България копира най-доброто от западния туризъм”) от 1966 г., които представят туризма у нас като стратегически държавен проект и разказват за амбицията на НРБ да привлича все повече международни туристи: “Когато преди шест години българите започват да изграждат Златни пясъци и Слънчев бряг, те първо проучват всички големи курорти по Френската ривиера, испанската Коста Брава, италианското адриатическо крайбрежие и Маями Бийч. Идеята е да вземат доброто и да избегнат лошото. Като цяло са успели”, пише Пол Ъндърууд, един от водещите кореспонденти от Източна Европа тогава.

През тези години най-източната граница на страната наистина се превръща в нейното ”най-западно” място. И в реалността, и в “Оркестър без име” представите за непозната Европа се срещат с мечтите на тукашния човек за по-добър живот. А архитектурата е главен герой на този български морски мираж.

От “българската Флорида” към ”бетономорието”

Оттогава насам българската политическа, икономическа и социална реалност претърпява пълна метаморфоза. През последните 30 години Черноморието се превърна в мястото, на което най-отчетливо се чете напрежението между желанията и представите на бързия капитал и крехката природа.

През десетилетията строителен бум, докато се изгражда новото лице на българското море, водещ е принципът ”ново и различно” – огромни мастодонти, украсени с орнаменти в стил мутробарок и тотална липса на градоустройствена мисъл, ръководят процесите. Умерената модернистична архитектура, която се е движила в унисон със световните тенденции, вдъхновявала се е от пейзажа и се е вписвала в него, е до голяма степен отритната в периферията. Така бившите луксозни курорти, хотели и партийни резиденции остават занемарени, докато туризмът се развива в новите пространства и представи, които осигуряват нов вид преживявания за нов вид туристи.

Архитектурата в главна роля

Архитектурата играе централна роля в подема на българските курорти в края на ХХ век. Създава хотели като “Интернационал” в Златни пясъци. Сградата сама по себе си представлява интернационална модернистична призма, вдъхновена от емблеми като ”Сиграм Билдинг” на Мис ван дер Рое и Филип Джонсън в Ню Йорк. Създават се още емблеми като ваканционно селище “Русалка”, което и до днес остава един от най-добрите проекти у нас, що се отнася до елегантно и ненатрапчиво вписване в девствената природа. Почти във всеки курорт по онова време се появяват и т.нар. ”гранд хотел” и “интерхотел” като тези в Поморие или вече споменатия в Дружба, например. Всеки познава и стъпаловидните сгради в Албена и постепенното им и елегантно слизане към плажа, от една страна, и потапянето им в зеленината на курортния град, от друга. Всички тези сгради и до днес остават едни от най-добрите продукти на българската архитектура изобщо.

Ваканционно селище “Русалка” през 70-те години на XX век. Фотограф: Панайот Бърнев. Български визуален архив, дарител: Милена Николова. 

“Курортно чудо”, но само за някои

Голяма част от тези сгради, както и луксозното туристическо преживяване. са били на практика недостъпни за средностатистическия български гражданин, въпреки партийната реторика за обществено равенство. Причината за развитието на тази държавна политика е до голяма степен икономическа – по това време НРБ отчаяно се нуждае от чуждестранна валута, която ѝ е необходима, за да закупува ценни стоки. Международният туризъм е припознат като един от възможните ѝ източници и това дава тласък на българското “курортно чудо”.

Целта е ясна – трябва да доставяме най-доброто на западния турист. Това води до ориентирането на някои комплекси, като “Русалка“, почти изцяло към конкретни пазари – в случая към френския. Услугата се предлага като пакети в конкретните държави и може да се заплати само с чужда валута.

Заедно с архитектурата, в развитието на българското “курортно чудо” централна роля играе и обслужването на гостите на страната, ръководено от Балкантурист. Държавното предприятие, което има монопол над туризма, целенасочено създава, възпитава и управлява хоспиталити културата у нас по онова време. Дали комплексът ни за ”какво ще кажат чужденците” не се корени именно някъде тук?

Резиденция “Перла”, 2026 г. Фотограф: Марин Марковски

Завръщане към старите “перли”

В публичното пространство активно се говори, че сезонът на Българското Черноморие през тази година е един от най-разочароващите. Новините от последния месец отразяват сериозния спад в международния туристически поток. В контекста на този спад, характерен за последните няколко години у нас, се наблюдава и една по-нова, но все още нереализирана тенденция – все по-често се появяват инвестиции в стари хотели и резиденции от времето на социализма, с идеята те да бъдат обновени и превърнати във висок клас комплекси.

”Гранд Хотел Варна”, пред който се развива сцената от ”Оркестър без име”, в момента е в процес на мащабна трансформация. Предвижда се той да бъде адаптиран към нова функция в модела на т.нар. ”брандирана резиденция”, тоест хотел, жилища и публична част с обществено обслужване. Проектът обещава минимална намеса по фасадата и запазване на характерния архитектурен облик на хотела. Разбира се, той не се запазва напълно, а по-скоро се адаптира по начин, който според архитектите и инвеститорите отговаря на съвременните нужди. И все пак частично запазване на облика не означава непременно целенасочено стъпване върху историята и културната значимост на сградата.

Резиденция “Перла”, 2026 г. Фотограф: Марин Марковски

В новите инвестиции около сградите по морето влизат и два мащабни комплекса, свързани с Тодор Живков и неговото семейство. Бившата резиденция “Перла” край Приморско има нов собственик, който планира да я превърне в петзвезден бутиков хотел. Както при много от хотелите и резиденциите от времето на социализма, и този проект се сблъсква с редица архитектурни ограничения. Значителна част от тях са проектирани по стандарти, които днес трудно отговарят на изискванията на съвременната хоспиталити индустрия – стаите често са с неподходящи размери, съотношението между общите пространства и местата за настаняване е неефективно и трябва да се търсят сложни решения, които изискват сериозно познаване на проблематиката, но и по-големи финансови инвестиции.

В момента се довършва и бившият комплекс “Знаме на мира” до Аркутино, който дълго време стоеше изоставен на груб строеж като незавършен проект на асамблеята на Людмила Живкова. Този проект преминава през сериозни проблеми, свързани с неяснотата около собствеността на територията, както и с подозренията за строителство върху дюните на една от вилите в комплекса.

Резиденция “Перла”, 2026 г. Фотограф: Марин Марковски

Наследството и културата като ресурс

Според Борис Лефтеров, основател на Nomante Hospitality – компания, която се занимава с хотелско развитие у нас и в чужбина, подобно завръщане към историята, архитектурната стойност и културата е модел в хоспиталити индустрията, който става все по-популярен в световен контекст. ”Идеята е подобни хотели с истинско наследство архитектурно, историческо, културно – да стъпват върху натрупаната история и да я използват като ресурс. Именно това би направило един хотел в България по-ценен и по-интересен от хотел, където и да е другаде по света – историята му тук и натрупаната през годините сложна културна тежест.”

По думите му нарастващите инвестиции в резиденции от времето на социализма се коренят в идеята те да бъдат адаптирани към съвременните нужди. Това според него е предизвикано и от тренда на носталгията, който може да се забележи в най-различни полета на културата из целия свят. Този обратен завой достига и пазарни измерения, които преоткриват миналото като ресурс за развитие. Това е особено валидно за хотелите, построени в стила на архитектурния модернизъм, когато подобни проекти са прекроявали и развивали туризма из целия свят.

Архитектурното и културното наследство се осъзнават като ценност в световен мащаб. Според Лефтеров проблемът у нас е, че често липсва нужната чувствителност към начина, по който тази историята на местата трябва да бъде разказана и използвана като отправна точка. На хотелската база се гледа единствено като на сграден ресурс, а не като на потенциал за развитие на комплексен културен туризъм, който съчетава архитектурното наследство със съвременните практики в хоспиталити индустрията.

Резиденция “Перла”, 2026 г. Фотограф: Марин Марковски

От потенциал към реализация

Лефтеров казва още, че един от големите проблеми на българския туризъм е, че продължава да мисли предимно за местния клиент, вместо да се обръща към международната аудитория. Липсва ясен културен разказ за България като туристическа дестинация, а именно архитектурното наследство и живата съвременна местна култура могат да се превърнат в основата на една разпознаваема национална марка.

За пример той посочва Грузия, където много от новите хоспиталити проекти стъпват върху местната култура, архитектура и история. Развиват се места, които събират местната общност, артисти и творци и чрез тях (и заедно с тях) разказват историята на градовете и страната. “Тази връзка между наследството, добрия дизайн, архитектурата и съществуващата социална среда създава истинския туристически продукт. Този, който не може да бъде възпроизведен другаде и който привлича международната публика с усещането си за автентичност и разбиране на самия себе си.”

Резиденция “Перла”, 2026 г. Фотограф: Марин Марковски

Архитектурата на българското “курортно чудо” безспорно е ценен ресурс. Но проблемите на местния туризъм, липсата на последователен разговор за противоречивото наследство от времето на социализма, както и отсъствието на достатъчно смело предприемаческо мислене могат да се окажат сериозна пречка пред разгръщането на този потенциал. От години говорим за стойността на архитектурата на модернизма у нас, но остава отворен въпросът дали имаме необходимата културна чувствителност, професионална експертиза и дългосрочна визия, за да приближим някогашната утопия към сегашната реалност.