От жената до свободата

Диляна Минчева е доцент по комуникационни изследвания и медийни изкуства и преподавател по религиознание (ислям) в McMaster University (Канада). Казва, че интересът ѝ към Близкия изток не се появява внезапно и всъщност по-ранният ѝ живот в България я подготвя за това: “човек неизбежно живее в пространство, в което ислямът не е външен или екзотичен “друг“, а е част от историческата и социална тъкан често невидима, но дълбоко структурираща.”

Завършва арабистика в Софийския университет, магистър е по ”Арабско общество и култура” и прави докторантурата си в Канада. “Разликата не е толкова в ”нивото на задълбоченост“, колкото в позицията, от която се говори за исляма, и в това какво се счита за релевантно знание”, казва Минчева.

”В българския и по-широко в балканския контекст изучаването често е неразривно свързано с въпроса за съвместното съжителство, историческата памет и наследството на Османския период.”

Изследванията ѝ се фокусират върху връзките между исляма, медиите и публичността, с особен интерес към това, което тя дефинира като “западноислямска публична сфера“: 

Минчева се интересува не просто как се представя ислямът в публичното пространство, а къде и при какви условия се формират самите гласове, които говорят от името на мюсюлманския опит. “Така постепенно се оформи и концепцията, която развивам в книгите си: за западноислямската публична сфера като динамично, често крехко и експериментално пространство на изразяване, в което се срещат различни традиции, езици и етика.”

Авторка е на книгите Muslim Intellectual Discourse in the West (2016/22) и Adversarial Islamic Feminism in the Western–Islamic Public Sphere (2024), която се фокусира върху женския онлайн активизъм на мюсюлманките.

С Минчева разговаряме за дълбокия ѝ интерес към женските движения в Близкия изток и как те вдъхновяват и други граждански протестни действия:

Да документираш онлайн активизма във вечно променливо време

В платформи като Twitter (Х), Instagram и TikTok, човек неизбежно се сблъсква с една изключително ефимерна публичност. Гласове се появяват, придобиват сила, влизат в конфликт, създават общности… и понякога изчезват почти без следа. Това поставя изследователя в особена позиция: не просто да документира, а да “улови“ нещо, което по своята природа е нестабилно и непрекъснато променящо се.

Книгата продължава въпроси, които поставих още в първата си монография, където се фокусирах върху едни от най-влиятелните интелектуални и литературни гласове в Европа - фигури като Тарик Рамадан, Абделуахаб Меддеб, Мохамед Аркун, Фетхи Бенслама, но също и Надийм Аслан, Али Итераз, Орхан Памук. Интересуваше ме как тези “макрокултурни“ гласове формират публичност чрез самото си присъствие във вестници като Le Monde и Libération, телевизионни предавания, както и чрез собствените си академични и литературни постижения. Това е една висока интелектуална публичност, която след 11 септември започва да артикулира исляма като пространство на среща, обмен и превод между култури.

Тази публичност има своите ограничения. Тя говори предимно на образовани, либерални публики и често остава безсилна или отдалечена от ежедневния опит на хората, които се срещат с исляма основно през медиите и техните стереотипи. Втората ми книга се роди и като необходим коректив: обръщане към онези гласове – често феминистки, често маргинализирани, които не намират място в тази “висока“ публичност.

Социалните медии се оказват именно пространството, в което тези гласове могат да се заявят по различен начин. Там достъпът е по-демократичен, езикът по-непосредствен, а посланията – способни да достигнат до различни аудитории. Тази демократичност идва със своята цена: нестабилност, уязвимост, постоянно излагане на възможен конфликт.

Kнигата се превърна не толкова в архив на изразени завършени позиции, колкото в опит да се мисли самата динамика на конфликта. Това, което наричам adversarial феминизъм, не е просто противопоставяне, а форма на съществуване в публичното пространство, която използва напрежението като продуктивна сила. 

Поетика на съпротивата

Тези феминистки гласове не търсят непременно консенсус. Те често отказват да се впишат във вече установени рамки, независимо дали те са либерални, религиозни или културни. В този отказ има нещо дълбоко творческо.

Дори когато става дума за кратки публикации, за хаштагове или за дигитални кампании, те носят в себе си елементи на стил, ритъм, образност. Една своеобразна поетика на съпротивата. Това отново ме върна към въпроса за публичната сфера не като стабилна структура, а като пространство, в което смисълът се произвежда чрез краткотрайни, но интензивни форми на изразяване.

Феминистките искания не съществуват изолирано, а са вплетени в по-широки въпроси за свобода, достойнство и политическо участие.

Не е случайно, че едни от най-интензивните моменти на обществено напрежение в Иран през последните десетилетия са свързани с феминистки мобилизации: от Зеленото движение през 2009 г., през различните версии на #MeToo кампаниите, до движението “Жена, живот, свобода“ през есента на 2022 г. Във всички тези случаи женските гласове не просто участват в протестите, те често задават техния морален хоризонт.

В този смисъл феминистките движения в Иран не могат да бъдат мислени нито като напълно автономни, нито като напълно подчинени на по-широки протестни вълни. Те са по-скоро възли, точки, в които различни линии на съпротива се срещат, усилват се и се пренареждат. И именно в тези възли виждаме как публичността функционира като жив процес: поле на непрекъснато възникване, в което политическото, етическото и поетичното отново се преплитат.

Защо женските гласове разкриват най-много от неизвестното

Интересът ми към женските гласове в Близкия изток дойде сравнително рано, но се задълбочи в момента, в който започнах да виждам, че те най-ясно разкриват напреженията и възможностите на това пространство. Феминистките позиции, особено тези, които не се вписват нито в либерални, нито в традиционалистки рамки, функционират като своеобразни “лаборатории“. Те са едновременно политически и поетични: създават език там, където езикът липсва, и често съществуват в кратки, ефимерни форми. Публикации, свидетелства, жестове на солидарност, които могат да изчезнат, но оставят следи.

Именно тази ефимерност ме привлече: идеята, че публичната сфера не е стабилна структура, а непрекъснато самопреподреждащо се поле, в което смисълът се създава в движение. В този смисъл интересът ми към Близкия изток е не толкова регионален, колкото концептуален, той е към онези форми на живот и изразяване, които възникват на границата между култури, езици и политически възможности.

Ислямът между България и Канада

В северноамериканския контекст перспективата е различна и по-радикално плуралистична. През последните две десетилетия, поне откакто аз самата съм част от този свят, гласовете, които говорят “от името“ на исляма, са предимно самите мюсюлмани: от светски и културни до дълбоко религиозни. Техните семейни истории и религиозен опит препращат към цялото глобално многообразие на исляма.

В Канада съжителстват и се изследват ислямски идентичности в изключително широк спектър – не просто в рамките на познатото разделение сунити–шиити, а през различни форми на практики и духовност: от суфийски и исмаилитски традиции до милениални, марксистки, феминистки и куиър интерпретации на исляма.

Ислямът в Северна Америка влиза във взаимодействия с други движения на идентичност и справедливост. Освен интензивните феминистки дебати, в които мюсюлманките заемат активни и нюансирани позиции, се развиват и силни куиър и транс ислямски движения. Те се артикулират в пряка връзка с по-широки северноамерикански борби: за граждански права, за расова справедливост, за равноправие в брака, за достъп до здравеопазване, за суверенитет на коренното население, за социална защита и срещу различни форми на държавен и полицейски надзор.

Ислямът в Северна Америка не е затворена религиозна категория, а активно участва в оформянето на социални и политически хоризонти. Това личи от политическата кариера на фигури като Наийд Ненши, дългогодишен кмет на Калгари (2010 – 2021, далеч преди възхода на Зоран Мамдани в Ню Йорк), чиято публична роля демонстрира как мюсюлманската идентичност може да бъде част от един по-широк, космополитен и граждански ангажиран политически хоризонт, както и от автори като Омар Ел Аккад, чието писане се занимава с мюсюлманския опит в по-широки глобални разговори за етика, насилие и човешка уязвимост.

Ако преди две десетилетия фигури като Иршад Манджи предизвикваха силни полемики с опитите си да мислят исляма през призмата на сексуалната свобода, днес автори като Самра Хабиб не само продължават този разговор, но го разширяват в посока на още по-голяма идентичностна и духовна флуидност. Това показва една промяна не толкова в самия ислям, колкото в условията, при които той може да бъде мислен и изживяван публично.

Различието като тревога

Част от тези дебати остават трудни не само за българските мюсюлмани, но и за българското общество като цяло. Различието често се преживява като източник на тревога. Като среща с нещо, което едновременно е близко и чуждо. Въпреки дългата история на съжителство, страхът от исляма – понякога латентен, понякога открито артикулиран – продължава да структурира публичните нагласи. 

Именно в това напрежение се формира изследователския ми интерес.  Западно-ислямската публична сфера, както я разбирам, не принадлежи изцяло нито на един от тях. Тя възниква в движението между близост и дистанция, между опит и теория, между стабилност и трансформация. Затова и знанието за исляма, което ме интересува, не е окончателно или фиксирано. То е в процес, често противоречиво и в определен смисъл поетично: възниква в срещи, преводи, напрежения и нови форми на разбиране.

Между нашето и другото

Балканската перспектива е белязана от едно особено съжителство между близост и тревожност. Това е перспектива, която не може да мисли исляма като напълно външен, но същевременно не успява да го интегрира без остатък в собствените си разкази за принадлежност. В този смисъл Балканите не са просто географско пространство, а място, от което ислямът се вижда едновременно като част от “нас“ и като постоянно проблематизирано “друго“.

Тази двойственост има дълбоки исторически корени, но тя не е просто наследство, а активна структура на възприятие. Ислямът присъства в ежедневието – в езика, в културните практики, в социалните отношения – но същевременно остава обект на подозрение, често кодиран като заплаха, изостаналост, несъвместимост.

Тази перспектива може да бъде ограничение, когато води до страх и затваряне, но може да бъде и ресурс: възможност за по-фино разбиране на исляма като живо, вътрешно разнообразно явление, което не се изчерпва с външни категоризации. За разлика от някои западни академични традиции, които мислят исляма предимно през глобални абстракции, балканският опит настоява върху неговата ежедневна, въплътена реалност.

Опитвам се да мисля тази перспектива не като дефицит, а като продуктивно напрежение. Поле на несигурност, в което различни гласове съжителстват, преплитат се и понякога си противоречат.

Може би именно затова Балканите са важно място за осмисляне на исляма днес. Не защото предлагат “решение“, а защото правят видими самите трудности на съжителството. А тези трудности, колкото и да са болезнени, са и условие за възникването на нови форми на разбиране, солидарност и (понякога) неочаквана близост.

Следващата книга

Интересува ме как Палестина създава отглас далеч отвъд непосредствения си политически и географски контекст. Как се превръща в морална, историческа и емоционална отправна точка за други региони, включително за Балканите. Това, което ме занимава особено силно, е идеята за резонанса: как различни истории на загуба, насилие, разселване и неразпознато страдание започват да „говорят“ една през друга, без да стават идентични.

Тази нова работа има и по-силно изразен творчески и експериментален елемент. Ако първата ми книга се занимаваше с „високата“ интелектуална публичност, а втората с ефимерните и конфликтни дигитални феминистки публичности, сегашният проект се движи към територията на паметта, образа и разказа. Интересува ме и как историята се преживява, носи и преработва чрез фрагменти, архиви, свидетелства и дори чрез форми, които се доближават до поетичното и кинематографичното.

Това ще бъде и дълбоко лична книга. Тя стъпва върху дългогодишния ми интерес към българските мюсюлмани, към паметта за асимилационното насилие в късния социализъм, но и върху желанието ми да мисля Балканите не като периферия на Европа, а като място, от което могат да се видят както Близкият изток, така и самата идея за Европа. В този смисъл проектът отново се връща към публичността, но вече не само като дебат или активизъм, а като пространство на историческо ехо, в което различни светове се докосват и променят един друг.

Надявам се именно това изследване да се превърне в близко бъдеще в следващата ми книга. За мен то е естествено продължение на досегашната ми работа, но и опит да се отиде още по-далеч. Към по-експериментални, по-уязвими и по-поетични форми на мислене за ислям, публичност и съвременна история.