На живо от “онова време”

С времето Зекие Емин намира начин да се справи с мълчанието по неудобни теми в семейството си най-вече чрез безкрайното си любопитство към историята и въпроси, които не иска да остават без отговор. “Дори като малка ми се караха, че твърде много питам“, разказва тя.

В един момент това любопитство я води към все повече детайли за това през какво са преминали роднините ѝ по време на преименуването на българските турци през 1980-те.

Разговорите я водят и към едно откритие. Леля ѝ споменава, че бащата на Зекие – Емин Емин, запален фотограф от малък, е снимал през 1985 г. смута около преименуването в родното си село Брестовене, Разградско. Когато тя пита баща си за тези снимки, очаква те да са отдавна забравени и изгубени. Всъщност те се оказват грижливо пазени през десетилетията и сега са част от дареното съдържание на Визуалния архив на асимилацията, инициатива на журналистките Зейнеп Зафер и Диана Иванова за поддържане на паметта около репресивните събития, откриването на нови следи около начина, по който режимът е контролирал малцинствата у нас и малкото документация, която съществува около тези процеси.

Фотограф: Емин Емин

“Разбрах за съществуването на тези снимки едва преди няколко години”, казва Зекие Емин, родена в Разград през 1995 г. и към днешен момент главна редакторка на Stroiinfo.com, част от изследователите към фондация “Ново архитектурно наследство“ (НАН) и не на последно място, архитектка. В момента тя е част от магистърската програма “Културна антропология и културно наследство“ в Софийския университет и наскоро получи учредената на името на проф. Ивайло Дичев стипендия за антропологично изследване.

През зимната вечер на току-що започналата 1985 г. Емин Емин е на 16, ученик в Русе, завърнал се в Брестовене за зимната ваканция. Той решава да изпробва нощния режим на съветкия си фотоапарат “Фед 5в” и тръгва по улиците, където слуховете за преименуването се увеличават, въпреки че никой от местните не вярва, че това може да се случи и в тяхното село. Емин снима притеснените тълпи около кметството и лятното кино, без да е напълно наясно какво се случва, но знае, че сред хората, които са привикани от властите в този момент, е баща му Хасан Еминов, бивш учител и кмет на селото през 1970-те.

Емин Емин веднага започва да проявява снимките в гаража. По-късно същата вечер баща му Хасан Еминов се връща като Асен Емилов. Той заповядва на сина си да унищожи кадрите, за да не го изпратят в Белене (хората, които не приемат да сменят името си, биват арестувани от властите през следващите дни, някои са изпратени в лагера), но Емин все пак запазва част от лентата. Близо четири десетилетия по-късно те стигат до ръцете на Зекие. “Баща ми разказва събитията от това време някак небрежно, но си мисля, че подсъзнателно е знаел важността на това, което снима.” Въпреки страстта си към фотографията, баща ѝ никога не превръща това в по-сериозно занимание. Реализира се като строител, но поддържа изключително подреден фотоархив на сниманото през годините.

Фотограф: Емин Емин

Говорим ли повече и говорим ли истински

“Трудно ми е да преценя как и доколко говорим по тези теми днес – дали те остават заключени в един ето такъв кръг”, казва Зекие и с поглед обхожда централните улици на София, “дали се говори достатъчно, за да има и влияние върху хората, които живеят на места около родния ми град или южната част на страната. Но трябва да се започне отнякъде и често проблемите започват да се изговарят от академичната среда. Опасявам се, че и темата е много експлоатирана и преупотребена на политическо ниво.”

От дистанцията на столицата, много теми са някак по-удобни за открито обсъждане – според нея изложба като скорошната “Прогонване”, част от програмата на “Фотофабрика“ и курирана от Диана Иванова и Зейнеп Зайфер, може да доведе до известна поляризация, ако бъде показана в населено място, афектирано от събитията по време на тоталитаризма. “А може и да се окаже обратното – да помогне. Когато си пряко засегнат, накърнен, е различно. За мен е примерно по-лесно да говоря именно защото имам времева и поколенческа дистанция. Този процес е по-труден за поколенията, които са изживели всичко това.”

Според Зекие има все повече примери за нов начин на обговаряне на тези събития от младото поколение български турци в момента, например изследванията и изложбите на Байрям Байрямали, романът “Керван за гарвани” на Емине Садкъ, а част от снимките на бащата на Зекие са поместени и във фотокнига на графичния дизайнер Хасан Халилов.

Фотокнига на графичния дизайнер Хасан Халилов. / Бабата на Зекие (най-вдясно) и други жени от село Брестовене на корицата на списание Yeni Hayat (”Нов Живот”) през 1966 г.

Има и още поколенчески специфики. На по-глобално ниво, тя вижда и безпрецендентен обмен на турскоезична попкултура в ерата на социалните мрежи и TikTok. “Според мен за първи път младежи от етноса се чувстват истински свързани по начин, който не е просто резултат от миграционни вълни, например към Германия или Холандия. Някои вече имат една тройна идентичност между Турция, България и страната, в която са мигрирали. И ако трябва да се върнем към темата, това е и част от стреса на изселването към Турция през 1989 г. хората попадат в страна, която културно не познават на съвременно ниво.”

Речникът на травмата

В микросвета на нейното семейство и другите афектирани от репресиите, историите остават затворени предимно вкъщи, или са политически използвани. Тя забелязва, че рядко някой реферира към тези моменти с директни думи.

Обикновено историите са за “онова време”, “при смяната на имената”, “през 1985-1989 г.”, среща се и една генерална поколенческа дуалност в разказите за времето, в което “свобода нямаше, но имаше ред”. В говоренето за “онова време” се срещат и спомени за турски филми по летните кина, плочи с фолклорна музика на “Балкантон” имало е културна подкрепа, която постепенно е пресъхнала.

“Качествените промени не са резултат от капсулация и праволинейни процеси. Не трябва да говорим изолирано за историческите събития, тоест ако припомняме нещо, то нека да е защото искаме да изградим контекст и така да разберем как се е стигнало до един процес, какво се е случило после, как е продължил животът. Това, което правим, е част от историята и вярвам, че всичко, което човек създава, дописва историята.”

Архивен брой на вестник Yeni Işık (”Нова светлина”). Последният брой излиза на 29 януари 1985 г.

Неотдавна, на тавана в дома си тя намира и друга находка – броеве на списанията Yeni Hayat (“Нов живот”), издание, ориентирано към българските турци по времето на социализма, като през годините то излиза на турски, след това едни текстове са на турски, други на български, а в края на съществуването му то е почти изцяло на български. Голяма част от редакционното съдържание е пропагандно, често се срещат препечатани речи, но има и публикации на поезия и разкази от автори от турски произход. През 1966 г. на една от кориците е музикалната трупа на село Брестовене, част от която е и баба ѝ, Зекие Моллова, родом от Ловешко, една от първите акушерки от турски произход.

За Зекие Емин интересна тема за изследване са и културните и езиковите разлики между българските турци в северната част на страната и тези в южната. “Когато за първи път бях в Родопите, ми направи впечатление колко голяма роля имат природата и географията в очертаването на тези различия например равнината на север ти дава повече възможност за свързаност, комуникация, образование, на юг населените места остават по-отделени едно от друго. На север се използват много стари османски думи, на юг езикът е по-повлиян от стандартния турски. Понякога като не си сигурен за диалекта на близко село, превключва се на български. Много ми се иска да прочета изследвания за това.”

Зекие Емин

Сред бъдещите проекти на Зекие е и изследване на модернистичната архитектурата на град Лозница, родното място на комунистичекия лидер Пенчо Кубадински, имал роля в репресиите на българските турци, включително на най-голямата вълна изселване през 1989 г., по време на т.нар. от строя “Възродителен процес”.

Казва, че архитектурата изключително много ѝ е помогнала да навлезе по-дълбоко в историческите и културологичните теми, да си подреди историята на ХХ век, а с нея и процесите в турската политика, “която реално не познавах в дълбочина допреди няколко години. Но винаги ще бъда аутсайдер на случващото се там и инсайдър на случващото се тук.”

Междувременно роднините на Зекие вече не поставят любопитството ѝ под въпрос. “Понякога просто ме питат “Сигурна ли си?”. И отговарям: “сигурна съм”.