Кино "Влайкова"

Носещо в себе си духа на няколко исторически епохи, столичното кино „Влайкова“ с право е наричано „живата история на филмовите прожекции у нас“. Киносалонът, който е сърцето на образцово читалище „Антон Страшимиров“, отваря врати през далечната 1926 година, 11 години след прожекцията на първия български филм. Негов създател е съпругата на писателя Тодор Влайков - Мария, чието желание е да създаде “удобен салон, който да служи чрез уредения в него кинематограф за литературно-музикални вечеринки, разни сказки, народни четения и прочие.” В името на тази идея тя ипотекира цялото си семейно имущество. Днес, почти век по-късно, най-старото софийско кино продължава да изпълнява завета на създателката си. Въпреки че е замислено като квартално, кино „Влайкова“ отдавна е надскочило тази рамка и се е превърнало в събирателен център за много хора, търсещи малко романтика във въртопа от модерни тенденции. Точно това търсене заведе там и нас за една приятелска раздумка с чичо Митко –  киномеханикът Димитър Митев.

Как и кога Вашият живот се преплете с киното и с историята на най-стария киносалон в София – кино „Влайкова“?
Ще трябва да започна малко по-отдавна, от края на 40-те. От времето, когато нямаше киносалони. Тогава идваха, опъваха един чаршаф, слагаха на маса или тринога машините и гледахме. И понеже нямаше нито телевизия, за интернет да не говорим, това беше магия за нас. На този чаршаф се появяваха тичащи хора, камиони, танкове и ние се чудехме как не пада всичко това, ами се стрелят и хвърлят бомби, а на другия ден гледаме сградите наоколо, че и чаршафа здрави и цели. Оттогава ме хвана тази магия и до сега. След това тръгнах да разучавам как става тая работа. Тогава само в София имаше кинотехникум след 11 клас и аз не изтърпях и дойдох да го уча това изкуство в столицата. Така се стигна до 1965 година, когато започнах да работя по кината. Най-напред и аз обикалях по градовете, както колегите ми от края на 40-те. Лятно време беше лесно – отиваш, опъваш чаршафа, слагаш машината и започваш. Билети не продавахме. В последствие, след края на 60-те, започнаха да строят читалища, киносалони и културни домове по села и градове. С кино „Влайкова“ съм запознат много отдавна, още преди да започна работа тук идвахме на обменни начала. Иначе работя в кино „Влайкова“ повече от 20 години и нито за минута не съм съжалил, че дойдох. Това кино фактически не е спирало да работи от 1926 година до сега, с изключение на годините през Втората световна война, когато тук е имало много разрушения след бомбардировките. След войната „Влайкова“ беше филмотечно кино – архивно. Бяха му сменили името, но след промените върнахме старото му име. Не можете да си представите колко апетити имаше за този парцел в центъра на София, на който се намира киното, но не можаха да го пипнат, защото то е дарение на квартала.

Променили си нещо в кино „Влайкова“, откакто Вие сте тук?
Кино „Влайкова“ пази своя автентичен дух. Променя се само програмата. Преди 1989 година имаше само съветски филми. После пък само американски екшъни. Едва от скоро време започнаха пак да пробиват европейските филми. Ние навремето що европейски филми сме извъртели, не можете да си представите. В същия момент обаче и нас ни натискат и все повече филми ни се дават на дискове. И все по-рядко ни се дават филми на лента, защото все по-рядко някой се осмелява да снима на лента, скъпо е.

Наричат „Влайкова“ последното квартално кино в София. Какво бихте добавили Вие към това определение?
Определението е точно, защото така е записано и в дарението на Мария Влайкова. Но има и нещо друго – ние пазим историческия дух на киното и с много други дейности, освен прожекцията на филми. Честваме всякакви празници, като се започне от Коледа и Баба Марта, и се стигне до Деня на независимостта, Съединението, Освобождението на България и други исторически дати. Честваме всякакви празници с изложби, каним лектори от различни университети и правим тематични прожекции. Ето например ние първи направихме изложба на художника Кристо месец преди останалите, но нашето събитие не беше отразено толкова широко. Даваме сцената в киносалона и на млади музиканти, на които никъде не дават зала, за да покажат творчеството си пред публика. Извън прожекциите даваме салона на хората от квартала да си правят събрания. Ние сме един квартален събирателен център.

Какви хора посещават вашето кино? 
Идват всякакви хора – и млади, и възрастни. Като цяло определяща е тематиката на филмите. Иначе около нас има две гимназии и зимата при нас се събират много ученици. Особено като избягат от час, идват да се скрият тука на топло да гледат филми. По-добре е при всички случаи, отколкото да обикалят по улиците и да правят пакости или да висят по кафенетата. Много рядко се случва да свалим прожекция заради липса на зрители, така че държим фронта.

Как се съхранява във времето едно такова независимо културно пространство?
Не знам докога ще успяваме да продължим, но в момента хората като дойдат и ни казват: „Ходих един път в киното в мола, гръмна ми главата от ефекти и не можах да разбера нищо от смисъла на филма. Тук е друго.“ „Влайкова“ е автентично, романтично кино и затова се съхранява. В цяла София останахме едва три – ние, Одеон и Дом на киното, което си е на Филмотеката. Съхраняваме се, защото хората все по-често предпочитат ретрокина като тези трите. Романтиката връща хората в годините назад и това им харесва.

След толкова романтично минало на кино „Влайкова“ как си представяте бъдещето му и въобще бъдещето на подобни градски пространства?
Всичко зависи от хората, които работят в тях. Ако имат същия дух, като хората, които в миналото са се грижили за такива места, романтиката ще остане жива завинаги. Бих посъветвал всички хора да запазят в себе си поне частица от онова време, когато лентата се късаше на средата на прожекцията и въпреки това никой не се сърдеше, а всички се смееха и се шегуваха. Такива кина, като „Влайкова“, където хората се събират не само за да гледат филми, но и да се видят и да си поговорят, са истинско богатство за обикновения човек във все по-отчужденото ни общество.

текст и снимки: Иван Гайдаров