Активна добрина

От няколко години като основател, главен редактор и автор Теа Денолюбова се грижи за всичко, свързано с портала за култура “АртАкция”, в който се описва като “специалист по Отис Рединг, Марвин Гей, пристанища и хубави истории, разказани в 4 сутринта”. Пристанищната експертиза е силно свързана с факта, че е родом от Варна и връзката с морето е като инкрустирана в излъчването ѝ. Така то се движи навсякъде с нея - и в Милано, където завършва Art Direction, a сега и в София, където през последните години живее, работи и се грижи за едно малко свое русо копие. Автор е на стихосбирката “Сложи ме на пауза” (“Сиела”, 2010), с която печели конкурса за поезия “Петя Дубарова” и се появява в италианските книжарници, а през 2012 г. дебютира и в прозата с романа “Боян” (“Сиела”). 

През последните седмици към множеството си занимания добави и доброволчеството. Какво дава и какво взема това от теб?

Това, което всъщност правя, е да свързам десетките ми приятели с добри сърца с хората в нужда. Дори не го възприемам като доброволчество - струва ми се като най-естественото нещо, което бих могла да направя в този ад. Никога не съм срещала толкова много страх. В толкова чист вид. Съзнанието ми е непрекъснато заето с мисълта дали всички хора, с които съм се срещнала през този период, са добре. Дали децата им са здрави, дали мъжете им са живи. Тези хора вече са ми приятели, без значение, че говорим на някаква смесица от езици. Истината е, че емоционалната лавина ме помете с пълна сила. Нямам метод за изключване, не умея да се пазя. Скачам винаги в дълбокото. Всичко това е нищожно в сравнение с онова, което се случва на хората само на няколкостотин километра от моята родна Варна, например. Жените, които раждат под бомбите. Те са героите. Животът ще победи. Благодарение на тях. 

Какво крепи надеждата ти в тези дни, когато почти всичко "нормално" изглежда безнадеждно?

Отбивам се при хората, които започнаха работа покрай мои приятели и познати. Не, за да изпитам някакво егоистично удоволствие, че задачата е отхвърлена, а за да видя, че тези уплашени хора се завръщат към себе си. Мисля, че в тези дни всички се върнахме към себе си. А някой, някъде, отгоре, пресява доброто с гигантско сито. Единственото, което ми дава надежда, са хората около мен. Тяхната безгранична, огромна, дори наивна доброта. Бях забравила, че я има. Плувам в нея и това е голямото чудо.


Фотограф: Боряна Пандова

Животът ти изцяло се върти около изкуството под една или друга форма. Каква е неговата най-голяма сила срещу тази на оръжията?

Една от любимите ми сцени в киното е следната. Филмът е “Изкуплението Шоушенк”. Героят на Тим Робинс се заключва в един от кабинетите на затвора. Пуска “Duettino - Sull’Aria” на Моцарт на високоговорителите. Всичко притихва. Няма затвор, няма решетки, няма самота. Всички са свободни. За няколко минути. Това е силата на изкуството. Спасява те. 

В едно твое предишно интервю казваш, че си от хората, които се възползват максимално от тъгата, за да изградиш нещо полезно и добро от нея. Какво добро може да излезе от сегашната тъга, която в момента прелива?

Така се случи, че се наложи да се сприятеля с тъгата, за да разбера, че това е единственият начин за нашето съвместно съжителство. Когато спрях да се страхувам от нея, разбрах, че може да ми бъде полезна. Че с нея мога да видя едни други, скрити светове. В момента хиляди истории биват разтърсени из основи. Може би някой трябва да ги разкаже? Но нека не на тази цена. Нека първо спасим децата си - те са единственото чисто нещо, което трябва да излезе от този кошмар непокътнато.

Ако трябваше да избереш книга, филм, музика или пиеса, с които да обезоръжиш сърцата на всички, които оправдават насилието под един или друг претекст, кои щяха да са те?

Щях да ги взема с мен при някое уплашено семейство. При някоя уплашена майка с дете. Или с пет. Иначе, ако ситуацията беше различна, щях да действам по обичайния за мен начин - “Любов по време на холера” на Маркес, Марвин Гей до втръсване и може би Вирипаев. 

Фотограф: Боряна Пандова

В момента, успоредно с официалните икономически санкции, срещу Русия се трупат и "неписани" такива срещу руските артисти. Част от тях не заемат позиция, а останалите, които имат ясна такава, не могат да я споделят. Като редактор на медия за изкуство и култура, какъв е според теб "правилният" подход в ситуация като тази? 

Това, което правят Иван Вирипаев, Олга Смирнова, Кирил Савченков, Александра Сукарева и хиляди други. Разбира се, лесно е да твърдим кое е правилно и кое не от позицията на нашия относителен мир. Някак наивно вярвам, че именно творците, артистите, част от изключителната руска култура, са онези, които трябва да имат ясна позиция. Винаги съм смятала, че хората с талант са избрани. Имат мисия, която надживява ролите, сцената, книгите, музиката. В тях живее божествената частица.

В "АртАкция" представяте поредица от дигитални обучения на обществено значими теми за млади специалисти в областта на филмовата и театралната драматургия. Какво пречи на българските артисти да говорят открито, ясно и директно за големите проблеми на обществото?

У нас е особено място за създаване на нещо ново. От една страна - в България има изключително талантливи хора. От друга, никак не ни харесва, когато на другия нещата му се получават. В самото ДНК на “АртАкция” е именно възможността за трибуна на хората, занимаващи се с изкуство. А и честно казано не мисля, че нещо пречи на българските творци на говорят. Всички забелязваме, че в говоренето сме доста активни и силни. По-любопитно ми е какво казваме чрез работата си. Но, късметлии сме и в това отношение - имаме привилегията да сме съвременници на прекрасни писатели, актьори, фотографи, режисьори.

Паметта явно е безсилна да предотвратява историята да се повтаря. Какво според теб трябва да забравяме и какво винаги да помним?

Да помним целувките, разбира се. Винаги. Да забравяме болката, за да направим място на щастието. То идва, ей там е.

Кои са дребните ежедневни неща, с които можем да се променяме към по-добро?

Всички, които ме познават, знаят, че не съм особено позитивен човек. Привидно съм ведра, но всъщност съм един все пак действащ мърморко, презирам вечно усмихнатите, има нещо съмнително в тях. И никак не обичам да давам (още по-малко да получавам) рецепти за по-добро живеене. Но пък съм специалист по вежливост. Затова си мисля, че ако започнем да се поздравяваме, когато влизаме някъде, или пък да си казваме “благодаря”, “хубав ден”, “довиждане”, да правим комплимент, когато нещо ни харесва, ще живеем по-добре. Не е сложно. 

Фотография: Боряна Пандова

 
Кои са твоите места за "заземяване" и къде обикновено може да те срещне човек?

В моя нов квартал в София - имам щастието да живея в почти Лисабонското каре между ул. Искър и ул. Екзарх Йосиф. Във Варна отговорът е тривиален и всички, които дори никога не са искали да ме срещат, ме срещат именно там - в Кубо. Има неща, които не искам да се променят. 

Кога ти е най-трудно и съответно най-лесно да следваш себе си?

Било ми е трудно години наред. Непрекъснато съм се съмнявала дали нещо ще се получи - с мен, с живота ми, с работата ми. Не съм лесен характер и дълго време съм се отнасяла лошо със себе си. Може би е било някаква грешка на растежа. Но след като започнах да се обичам, всичко се нареди. Най-лесно ми е да се следвам сега, когато се разбрах със себе си. И когато тичам след едно малко мое русо копие.

Какво ще правиш утре?

Ще се разхождаме. После ще подредим малко кашони с хуминатарна помощ заедно с приятели.

 

Това интервю е част от поредицата #followmyself, която се осъществява със съдействието на Fashion Days.