Алън Чин: от Пекин до Киев, и обратно към Ню Йорк

Алън Чин не облича професионалния си път във високопарни разкази. И все пак няма да бъде преувеличение, ако кажем, че той е бил свидетел на толкова много от конфликтите от края на 80-те години насам, че това превръща работата му в паралелен прочит на близкото минало. Роден в нюйоркския Чайнатаун, той снима потушаването на протестите на площад “Тиенанмън” в Пекин през 1989 г. още като тийнейджър, а през 90-те отразява размирните събития на Балканите. По-късно снима в Афганистан и Ирак, предимно като фотожурналист на New York Times.

Разговаряме с Алън Чин дни след като се е прибрал в Ню Йорк след няколко седмици в Украйна. Всъщност към Киев той замина от София – град, който познава добре и посещава още от края на 90-те години. У нас за втора поредна година той проведе уъркшоп към програмата на “Фотоваканция” в Приморско.

Докато снима из Украйна, обстановката е все по-усложнена. Догадките за потенциално примирие с цената на компромис са все по-противоречиви, а атаките над големите градове в страната – все по-чести. В ударите загиват няколко негови международни и местни колеги. Въпреки това Алън не иска да си придава образ на фотограф, който преминава през немислими предизвикателства. Казва, че щом е оцелял през нивата на престъпност в Ню Йорк от 80-те години, значи може да премине през всичко. И не се шегува.

“Истината е, че има не по-малка опасност за живота ти, ако се качиш в кола с пиян шофьор, играеш американски футбол, където има вероятност от мозъчни травми, или правиш много други неща в иначе мирна среда. Вероятности има много. Има и нещо иронично в това да си говорим за риска – винаги го правим, след като вече сме преминали през опасността, така че се намесва и малко вината на оцелелия. Истинските жертви не биха могли да говорят. Така че преценяването на риска е неточна наука.”

Чин отбелязва очевидното: ако си по-близо до фронтовата линия, рискът е по-голям, отколкото ако си далеч от нея. Не се описва като пристрастен към опасността. “За над тридесет години опит съм бил сравнително малко пъти в непосредствена близост до бомбардировки или съм бил участник в по-сложни ситуации на места като Ирак, където само това, че си чужденец, те прави мишена”, казва Чин. “Някои от най-смелите хора в света, които познавам, са доброволците в Украйна, които евакуират хора под непрекъснатата опасност от снаряди и дронове, съвсем близо до фронта. Бях с тях една сутрин преди две седмици и ангажиментът ми с тях беше за точно този един път. В сравнение с тяхната работа моето си е просто военен туризъм.”

Украйна, октомври 2025 г. Фотограф: Алън Чин

Първите значими снимки, които правите, отразяват насилствено потушените протести на площад “Тиенанмън” в Пекин през 1989 г. Тогава сте все още тийнейджър, попадате в епицентъра случайно, докато посещавате роднини в Китай. Това преживяване предопредели ли професионалния Ви път?

Роден съм през 1971 г., така че моето поколение в Щатите порасна в условията на развитието на Виетнамската война и гражданските движения на афроамериканците. Въпреки че повечето ключови събития са се случили преди да се родя или когато съм бил твърде малък, за да ги разбирам в сериозността им, легендарни към днешен момент снимки бяха нови явления в публичната памет: примерно фотографиите на Чарлз Мур от Бирмингам, Алабама от 1965 г., в които полицията отблъсква протестиращи чернокожи ученици с водно оръдие, или снимката на Ник Ут на бягащата гола Фан Тхи Ким Фук след атака с напалм в Транг Банг, Южен Виетнам през 1972 г. Те остават фундаментални за колективното разбиране на нашата история.

Така че, откакто се помня, бях много увлечен по обстоятелствата около тези снимки и се чудих какво ли е да си в разгара на самата ситуацията, какво ли е чувството да уловиш тези моменти. Когато отидох в Китай през 1989 г. вече имах известен опит като фотограф, въпреки че бях тийнейджър – в гимназията проявявах черно-бели филми и копирах, а вкъщи имах тъмна стаичка, която баща ми ми помогна да обзаведа. Той бе талантлив фотограф и може би щеше да се отдаде на това в професионален план, ако не бяха расовите, класовите и езиковите бариери, пред които се е изправил като беден китайски имигрант в Ню Йорк. Но независимо колко си подготвен технически, да се озовеш на върха на острието е тотално друга реалност. Тогава посетих селото на родителите ми в Южен Китай и бях изщракал около 30 филма със снимки, които и до ден-днешен смятам за напълно издържани.

Украйна, октомври 2025 г. Фотограф: Алън Чин

И все пак, когато отидох в Пекин дори не можех да разговарям с хората (там се говори мандарин, а в моето семейство кантонски и тайшанесе, различаващи се и сами по себе си) и докато ставах свидетел на протести с десетки хиляди студенти, бях отвъд всичко познато. Особено когато започна стрелбата. Също като повечето пекинци около мен не си представях, че армията може да стреля по невъоръжени цивилни.

На 4 юни 1989 г. проявих четирите филма, които имах оттогава – точно така, само четири, не четиринадесет или четиридесет. Докато бях в Хонгконг, Reuters купиха няколко от снимките и когато ги видях публикувани, моят професионален път започна. В същото време все повече осъзнавах, че тези опити да обхвана събитието бяха аматьорски. През следващите няколко десетилетия поправях грешките на моето юношеско аз, което не знаеше как да разчита особеностите на една ситуация, особеностите на това как да бъдеш едновременно внимателен и търсещ, едновременно да снимаш и да се движиш. Може би не трябва да съм толкова критичен към този млад човек, който бях тогава. Няма нищо рационално в това усещане.

Тези първи опити може би имат общо и с това, че съм първият член на семейството ми, роден в САЩ. През цялото ми детство ми е било напомняно какъв късметлия съм, при положение че родителите, бабите и дядовците ми са преживели японската инвазия, гражданската война между комунисти и националисти, глад, революции, степен на насилие между хората, която дори не мога да си представя и все още не мога напълно да осъзная. Дядо ми е бил войник, който се е сражавал с японците. Майка ми, останала сирак от ранна възраст, е емигрирала към Малайската федерация, тогава британска колония, сега независима Малайзия. Предполагам, че част от мен е искала да им докаже, че не съм просто разглезено и привилегировано дете, което няма идея за ужасите, на които е способно човечеството. Макар че, разбира се, те биха предпочели да бях следвал право и да имам повече пари в банковата сметка.

Украйна, октомври 2025 г. Фотограф: Алън Чин

В наши дни всеки, ако поиска, може да се подготви и да проучи особеностите на новото място, на което отива. Какъв беше личният Ви процес на подготовка, когато отивате на място, което може би Ви е било непознато като културни, езикови и геополитически особености, примерно Босна и Косово?

Този въпрос ме усмихна, защото съвсем наскоро изрових сърбо-хърватския разговорник, който си бях поръчал малко преди първото ми пътуване към Балканите, в края на войната в Босна. В него имаше фрази за това как да направиш презокеанско обаждане, как да изпратиш телеграма или съобщение по телекс. Толкова обикновени неща тогава, които са вече изчезнали.

Да, онлайн средата днес ти дава мигновено достъп до източници, но все още много журналисти и фотографи не четат достатъчно. Както тогава, така и днес. Интернет не замества четенето на исторически книги и литература за съответните места и хора. Колкото до бивша Югославия, препоръчвам “Yugoslavia: Death of a Nation” на Лора Силбер и Алън Литъл, както и – въпреки недостатъците им – “Black Lamb and Grey Falcon” на Ребека Уест, “Conversations With Stalin” на Милован Джилас, “Мостът на Дрина” на Иво Андрич.

В моя случай това, че се оказах на първи ред по време на протестите в Пекин, и като цяло световните събитията от 1989 г., ме провокираха да развия интерес към тази финална фаза на комунизма и не чак толкова лесния преход към следващите глави от историята. От журналистите, и особено от фотографите, често се очаква да са повърхностни, дори малко глупави.

По дефиниция, нашите роли предполагат да се срещаме с нови и нови хора именно защото те знаят повече от нас за местния контекст. Знаем по малко за много неща и не сме експерти в нищо. Въпреки това трябва да се борим с тези стереотипи, като си пишем домашното. В рамките на една дълга кариера все пак се натрупва доста знание, или поне би трябвало.

Украйна, октомври 2025 г. Фотограф: Алън Чин

Били сте в Украйна на няколко пъти през годините, често за дълги периоди, а сега се връщате оттам. Като се има предвид, че това е общество в постоянно развитие, промяна и преосмисляне, как за Вас се променя страната, ако трябва да сравните първото и последното си посещение?

Първият ми професионален ангажимент в Украйна беше през 2014 г. Пропуснах протестите на Майдана, тъй като тогава се роди дъщеря ми и помня как следях новините от дистанция.

Ще се върна малко по-назад. През 90-те обиколих Централна Азия: Узбекистан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан, Таджикистан, и тогава ми направи впечатление, че като изключим метро станциите в Ташкент и Киев, изградени дълбоко в земята по класически съветски маниер, и това, че хората тук-там говорят руски, всъщност имаше малко общо между тези страни, въпреки общото им миналото като част от една, де факто, империя. Което показва как на едно базово ниво има нещо неестествено и неразумно в това, че са били част от едно по-голямо цяло. Чудя се дали не би могло да се каже същото в САЩ за Калифорния и Мисисипи, Върмонт и Тексас.

През 90-те много чуждестранни наблюдатели подхождаха погрешно в анализите си към региона, тъй като групираха Украйна с Русия в една сходна категория страни, а не със западните славянски държави като Полша, Чехия, Словакия и тези от бивша Югославия. Руските и едновремешните имперски представи повлияха на гледните точки дори на критиците им. В Украйна разпознах много от същите културни черти, както положителни, така и отрицателни, които бях видял в бивша Югославия. Ключов фактор е, че с изключение на сърбите и българите, почти всички в Източна Европа имаха много негативно мнение за руснаците и съветското влияние поради десетилетия а в някои случаи и векове – на окупация и колониална история. В този ред на мисли украинците не са аномалия, те се възприемат и до известна степен винаги са се възприемали като западнославянски народ.

Украйна, октомври 2025 г. Фотограф: Алън Чин

През 2014 г. в Донбас все още можех да снимам като американски журналист и да видя проруските сепаратисти (задържаха ме, но това е друга история), и лесно можеха да се забележат паралелите със сръбските части в Хърватия, Босна и Косово.

И точно както в бивша Югославия, въпреки че всички тези групи първоначално имаха основателни опасения относно автономията и правата на малцинствата, нищо от това не би довело до война без активната подкрепа от страна на големия съсед, който твърдеше, че защитава “своя“ народ. Съответно, когато колелото се завърти и набере скорост, за Путин и Русия стана лесно да въоръжат и обучат своите представители, да ги подкрепят с агенти и паравоенни, точно както някога направиха Милошевич и Сърбия в Босна и Косово. Това, разбира се, е обяснено малко на едро, но виждам припокриване в развитието на тези процеси, в които армията, митовете и напрежението са активирани за изграждането на една нация. Също така Украйна е независима страна, за разлика от Босна и Косово по време на активните конфликти на тези територии. Но наистина се забелязва това, което описвате като “общество в развитие” и “преосмисляне” и то по начина, по който чехи, поляци, унгарци и италианци се дефинират през XIX век, по време на “пролетта на народите” от 1848 г. и в периода 1870-1920г., когато тези страни се обособяват като независими. В случая специфично за Украйна е, че този процес сега преминава през явлението все повече хора да използват родния си език вместо руски, има повече литература, която се превежда на английски, има невероятен разцвет на изкуствата, театъра и музиката. Ниво на патриотизъм, който в САЩ и Западна Европа сме забравили, че може да върви без цинизъм.

Бях в Украйна и през 2015 г., и точно преди руската пълномащабна инвазия през 2022 г., която отразих през 2023 г. и сега през 2025 г. Като изключим целия дисбаланс, който войната внася в живота на хората, обществото действително развива по-силна идентичност, такава, която е и видима, и различима и отвън. Украинците често казват, че би било хубаво да не трябваше да има война, за да се осъзнае това напълно, но какво да се прави. Ако не друго, поне сега тя не изглежда по-малко “собствена” от тази на Полша или Чехия.

Украйна, октомври 2025 г. Фотограф: Алън Чин

Какво винаги вземате в багажа си, независимо накъде отивате?

Една колекция от малки фигурки, които са ми като талисмани и ги държа в чантата за първа необходимост: метален ключодържател на космонавт, който дъщеря ми Хана ми подари, след като беше посетила центъра на НАСА в Мисисипи, порцеланов коледен крал, друга порцеланова фигура, която е от карнавала Mardi gras (“Дебел вторник”), както и котка от лего сет.

Повече за Алън Чин на www.instagram.com/alanschin.