Анатомия на четенето

Би ли разказала накратко за проекта “Читателски практики в България” и своето участие в него?

Това е голям интердисциплинарен национално представителен проект, изследващ състоянието на четенето и грамотностите в България, който започна през 2018 г. и ще завърши в края на 2022 г. Той е предшестван от три други изследвания на четенето, в чието ядро стои същият екип: те са се провели съответно през 2006, 2009 и 2014 г.; първото от тях е ръководено от доц. Боряна Димитрова от “Алфа Рисърч”, а всички след него – от проф.  Александър Кьосев. За нас тази приемственост и дългосрочност на изследванията е от голямо значение, тъй като осигурява сравнимост на локално и глобално ниво и позволява да се проследят някои постепенно развиващи се тенденции, но и някои по-резки промени и скокове. Самото изследване се различава значително от проекти като PISA и PIRLS, които се фокусират предимно върху функционалната грамотност и разглеждат четенето през процесите на разбиране и познание при учениците. Ние работим с доста по-сложно понятие за четене и се интересуваме от неговата роля в структурата на свободното време и културната консумация. В този смисъл и методологията ни е свързана повече със социологически и културно-антропологически техники на проучване и по-малко с неврофизиологични изследвания – макар че сме включили и такива. 

Самата аз участвам в проекта едновременно като изследовател и като негов координатор и това е доста голямо лично предизвикателство, тъй като до момента съм се занимавала много повече с визуални изследвания отколкото с изследвания в областта на четенето. 

По какъв начин в най-общи линии са се променили читателските практики в България за периода на изследването? 

Отговорът на този въпрос зависи до голяма степен от понятието за четене, с което изберем да работим. Ако се фокусираме върху по-тясното, “класическо” разбиране за четенето (задълбоченото и съсредоточено четене на книги), то тенденцията е към бавен спад на активно четящите групи – в момента това са около 26% от българското население. Същевременно, ако вземем едно по-широко понятие, което включва също четене на имейли, съобщения, статии, новини – тук се забелязва значителен скок (от 50% през 2014 г. на 73% през 2018 г.), който е пряко свързан с увеличаването на хората, които ползват електронни устройства и медии. Що се отнася до групата на тези, които не четат никакви четива – за четири години тя е нараснала повече от два пъти – от 8% до 18.6%. 

Накратко, могат да се откроят два основни процеса. От една страна, тече процес по нарастващо културно разделение и увеличаваща се бездна между активни читатели и не-читатели, което впрочем не е просто разделение между четящи и нечетящи – поляризирането има разнообразни социални прояви. Активните читатели имат и много по-висока гражданска активност, те са много по-добре културно и социално интегрирани, докато нечетящите хора са предимно от малките градове и села, такива са и хората над 60-годишна възраст, хората от малцинствата, тези с ниско образование и нисък доход. 

От друга страна, самият процес на четене се размива в една интерактивна словесна и визуална среда, той става просто една сред множество хибридни практики – включително например практиките на “разчитане” и разбиране на образи. Четенето постепенно се придвижва към един прагматичен модел, то се превръща в чисто функционална дейност. Интересно е, че докато тази тенденция се вижда недвусмислено в проучванията, наблюденията показват също, че нормативният дискурс все още е друг – все още функционира една скрита санкционираща норма, която казва “важно е да се чете”, но тя вече е куха и празна, норма, откъсната от практиката. 

Какво свършихте досега и какво предстои? Какъв инструментариум използвате? 

Проектът се състои от няколко големи модула, които предоставят различни изследователски перспективи към комплексния проблем на четенето: това са гледните точки на социологията, психологията, културната антропология, литературния анализ, медийните и дигиталните изследвания, изследванията върху грамотността. Всички те идват с различна методология, но още в самото начало на проекта ние сме се постарали да очертаем задължителни общи полета, в които модулите взаимно се пресичат и застъпват. Така че има съзнателно усилие (в когнитивните науки това се нарича consilience) за свързване на методологии от различни дисциплини и за изграждане на такъв понятиен инструментариум, който накрая ще доведе до кохерентен резултат. 

Впрочем това не е никак лесно, тъй като във всеки от тези модули се извършват изключително прецизни и задълбочени анализи. Вече разполагаме с резултатите от количественото социологическото проучване на национално ниво. По същото време в близо 30 училища из страната беше направен и психологически експеримент с четене на текст от ученици в 11 клас. Междувременно група от литературоведи направи изследване на подбрани текстове от съвременната българска литература, издадена в последните години – те се интересуваха от това какъв е имплицитният образ на читателя, който тези текстове предполагат в себе си, или иначе казано – за кого са писани, към кого се обръщат, как текстовете “третират” своя читател. Направено беше също и изследване върху четенето в дигитална среда, резултатите от него вече са публикувани онлайн в списание “Пирон”. В момента тече антропологическо изследване на читателските стилове и навици, базирано върху голямо количество проведени наблюдения върху конкретни читатели в рамките на месец. Предстоят ни и фокусни дискусии с издатели, учители и библиотекари; през лятото ще получим и индивидуални експертни анализи от различни специалисти в областта на добрите практики по промоция на четенето – на глобално и локално ниво. 

Какво губим и какво печелим в епохата на дигиталните медии? 

В проекта има цял модул, който се занимава с дигиталното четене, и според мен получените резултати показват изключително интересни процеси. Изследването на проф. Александра Главанакова например показва как читателският акт в дигитална среда следва логиката на хипертекста – това е едно свободно, разклоняващо се четене, построено върху модела на асоциативното мислене; характеризира се с гъвкавост и възможност за бърза смяна между различни информационни потоци. Същевременно то е положено в една цялостна култура на участието, напълно противоположна на идеала за усамотения читател – напротив, дигиталното четене много често предполага участие в различни дигитални общности и мрежи, коментиращи или дори видоизменящи написаното. Последното показва и промененото отношение спрямо класическия авторитет на автора – а според мен и спрямо всякакви други авторитети. 

Данни на „Алфа Рисърч“ от изследване, проведено в рамките на проект „Читателски практики в България“: 

- Малко над една трета от българите имат повече от сто книги в домовете си, а приблизително всеки пети – до десет или нито една. 

- 81% от родителите, които имат деца до 7-годишна възраст, четат на децата си, но сред тях само 61% обсъждат книгите с тях. 17% от родителите изобщо не четат на децата си. 

- Повишава се интересът по отношение на класическата литература  спрямо предишните изследвания, но докато интересът към чуждите класици се нараства само с 4%, четящите българска класика се увеличават от 11% на 19% за пет години. 

- Мнозинството от четящите (48%) оценяват, че не е настъпила промяна в начина им на четене с годините. 38% считат, че има подобрение, а 12% твърдят, че сега четат по-зле, отколкото в миналото. 

- Наблюдава се плавен отлив от позицията, че „си струва да се чете“ (56%) за сметка на увеличение в дела на позициите, че „си струва, но има и далеч по-важни неща“ (30%), и на мненията, че четенето е загуба на време (около 15%).

- Намалява делът на хората, изчитащи целия текст, макар и на няколко пъти (35% спрямо 45% през 2014 г.). Цялостно четене на книги без спиране, от корица до корица, практикуват 7% от пълнолетните българи. Други 9% четат избирателно „каквото им трябва“, същият дял хора четат, докато книгата не им стане скучна.