Анонимността е суперсила

По-рано това лято “Гениалната приятелка” на Елена Феранте застана на върха на класацията на New York Times за най-добри романи от началото на века. Една от големите разлики между Феранте и други включени в селекцията писатели като Хилари Мантел, Колсън Уайтхед, Джонатан Франзен и Джоан Дидион е, че докато при тях факт и фикция, публичен и личен живот влизат в унисон, Феранте остава загадка.

Въпреки че интервюта с нея не липсват, а извън литературата тя има присъствие като есеист в англоезични и италиански медии, Феранте не прави изяви на живо, не съществуват снимки, дори преводачите ѝ нямат директен контакт с нея. Дори не е напълно сигурно дали жена или мъж пише романите, излизащи под този псевдоним. Макар да не липсват теории по въпроса, мистификацията е поддържана от впечатляващо дълго време: дебютният ѝ роман излиза през 1992 г., а “Гениалната приятелка” направи първата си вълна на успех и шум през 2011 г.

Това е едновременно и парадокс, и феномен. Припомня възможността за алтернативен път, особено в настоящето, когато литературата е все повече автобиографична (или автофикционална), а публичната личност на автора (писател, художник, режисьор, музикант или друго) – почти толкова важна, колкото качеството на създадената творба.

Сериалът на НВО “Гениалната приятелка” по книгата на Елена Феранте

Един от най-известните примери за анонимност и как тя едновременно пази личното пространство на автора и поддържа привлекателен ореол на мистерия около името му, е кариерата на американския писател Томас Пинчън: за близо седем десетилетия активно писане съществуват само ученически снимки на Пинчън, а при появата си в “Семейство Симпсън” през 2004 г. неговата анимирана версия е с хартиена торба на главата.

Свободата да говорят за теб, без да те разпознават

“Анонимността днес може да се мисли като форма на свобода. В контекста на творческата дейност, отсъствието на личност или трансформирането на реалната личност в нещо друго изостря фокуса върху самото изкуство. Например от средата на 60-те години на ХХ век Селинджър пише в анонимност, за да се откъсне от съзнанието за читателя, сякаш за да опази своята автентичност”, казват Теодора Константинова и Радослав Механджийски, създатели на платформата Art and Culture Today и сега ангажирани като жури на първото издание на Sofia Art Fair – форум, който ще събере художници, колекционери и ентусиасти на изкуството между 3 и 6 октомври в Sofia Tech Park.

За тях един от интересните примери през последните години е нарастващата популярност на наскоро “откритата“ шведска художничка Хилма аф Клинт (1862 – 1944), понастоящем вече приемана и реинтегрирана в историята като един от най-интересните представители на абстрактното рисуване. “Тя пише в завещанието си картините ѝ да бъдат показани за пръв път десетилетия след смъртта ѝ, изглежда със съзнанието, че във времето, в което живее, те нито ще бъдат напълно разбрани, нито оценени, дори само с оглед на това, че е жена. Банкси пък постига анонимност чрез свръхинтерпретиране на възможността кой всъщност е той. Така или иначе, да твориш в анонимност изисква особена суперсила – да се откъснеш от суетата и постоянната потребност от признание.”

Догадките около Феранте и преоткриването на художници като Клинт припомнят за думите на Вирджиния Улф: “през по-голямата част от историята, анонимният творец е жена”. Примерите за жени, които са използвали мъжки псевдоними или са работили без признание, формират бяло петно в историята, което едва през този век започва да се запълва.

Протест и мистерия

Актът на това да заявиш себе си със замах, без нужда да поставяш личността си на преден план, най-често намира израз в уличното изкуство. Това води до моментални асоциации с най-известното име, което обединява анонимността и акцията: Банкси, мигновено разпознаваем с графитите си дори и за хора, чиито интереси са далеч от изкуството. Също както една от най-известните писателки е анонимна, така е и един от най-известните графити художници (личен фаворит сред теориите за личността на Банкси: че зад псевдонима е Робърт дел Ная от Massive Attack). В един по-субкултурен план, “случаят Банкси” буди асоциации с дейността на феминисткия колектив Guerrilla Girls, започнал в Ню Йорк още през 1985 г. и активен до днес.

Творби на анонимния графити артист emircA в София, който привлече вниманието ни по време на антиправителствените протести през 2020-2021 г. Част от тях са вече изтрити или заменени от други графити, а последните му намеси в градската среда датират от тази пролет. Източник: @321emirca

В България като че ли разполагаме с малко примери за хора, които изцяло или частично прикриват идентичността в работата си. Повечето подобни случаи са именно в полето на графитите и уличното изкуство – от активния вече над две десетилетия XPOME до представители като emircA, които са по-видими през последните няколко години, особено на фона на протестните вълни у нас и черния хумор, който често върви с демонстрациите и общественото недоволство. Докато има автори, чиято личност е все пак до някаква степен известна на съмишлениците им, липсват каквито и да било следи към самоличността на emircA.

Източник: @321emirca

Една от най-популярните артистични намеси в градското пространство у нас остава полутайна: акцията “В крак с времето” от 2011 г., когато групата анонимни художници Destructive Creation преобразиха вече частично демонтирания Паметник на Съветската армия в София в цветовете на герои от американското кино, попкултура и комикси.

Критика към индивидуализма

Да прикриеш личността си, докато работиш на местно или глобално ниво, не е задължително реакция срещу формите на ограничение в социалните мрежи или опълчване срещу видимостта в тях и срещу очакванията за самореклама в днешно време. Като всеки провокативен акт и отказът от публичност има своята традиция. Както казва самата Елена Феранте в едно свое есе, част от книгата “Между полетата на страницата”: “Да пишеш, предполага да се настаниш във всичко това, което вече е написано.”

“Идеята за авторството и анонимността е централна за изграждането на дискурса на съвременното изкуство много преди технологизирането на света, в който живеем днес”, казва Станимир Стоянов, който е завършил философия в Софийски университет и Теория на съвременното изкуство и кураторство в Голдсмитс, Лондон, а наскоро беше един от преподавателите в първото издание на “Училище за куратори” в Център Кристо и Жан-Клод в Габрово.

Понякога малкото детайли за личността всъщност я предпазват. Заради съображения за сигурност, първите снимки на Йозеф Куделка от "Пражката пролет" през 1968 г. са подписвани и публикувани просто като PP (Prague Photographer). Славата му като един фотожурналистите, отразили политическото напрежение тогава идва по-късно. Куделка гостува в София за ретроспективна изложба в СГХГ през 2019 г. © Josef Koudelka/Magnum Photos

Стоянов дава за пример как през 1917 г., когато Марсел Дюшан изпраща на Обществото на независимите художници в Ню Йорк писоар, обърнат наобратно, той се подписва на него като „R. Mutt”. “Този на пръв поглед технически жест изиграва важна роля за разклащането на идеята за автономността на автора, която по-късно става ключова в концептуализма и особено в изкуството на апроприацията (Ричард Принс, Шери Ливайн, Джеф Кунс). По-късно артисти като Шери Ливайн възпроизвеждат като свои собствени произведения други произведения на изкуството, включително картини на Клод Моне и Казимир Малевич.”

За Стоянов остава актуален въпросът какво означава да си анонимен в свят, в който самата идея за автономност и авторство преминава през промени: “Дали авторът е самосиндикален творец, или е продукт на конвенциите, които са го произвели?”. Той припомня, че това са централни въпроси за критиката още от написването на “Смъртта на автора” от Ролан Барт през 1968 г., а година по-късно темата е преразгледана и от Мишел Фуко в известната му лекция в Колеж дьо Франс “Що е автор?”.

“Струва ми се, че критиката на авторството е част от една по-мащабна критика на индивидуализма и на субекта като първична изграждаща единица на обществото.”

Анонимността е и естествена част от историята на изкуството, особено когато в определени периоди идеята за авторство и важността на автора не е била първостепенна. "Танцът на смъртта", картина на неизвестен автор от XVI век, част от колекцията на Metropolitan Museum of Art в Ню Йорк.

Саундтрак към неизвестността

Има ли анонимност в музиката изкуство, което все по-често е просто “съдържание” покрай навлизането на стрийминг услугите, все по-фрагментирано, все по-трудно като среда за професионална реализация. Насред хаоса в индустрията, все по-малко се спазват досегашните ѝ правила: не рядко няма особено много информация за наскоро излезлите на повърхността проекти и групи. Тенденцията новата музика да пътува предимно през плейлисти донякъде улеснява това: какво знаем за гласа, който открихме неотдавна, препоръчваме и слушаме в момента? Много често – напълно нищо.

Периодът на внимателното отглеждане на лични брандове и на интензивното онлайн присъствие, което се наложи с навлизането на социалните мрежи и отбеляза пик с нуждата от присъствие в Instagram и TikTok, започна да се изчерпва. Личното време и личният живот се превърнаха в ресурс, който новото поколение артисти все по-малко искат да споделят просто така (съответно един от примерите за по-непосредствен контакт между артисти и публика са платформите за групово финансиране като Patreon, още един знак, че тази комуникация вече не е даденост въпреки социалните мрежи).

“Черният силует, в който се превъплъщавам, е разпознаваем символ, който е едновременно труден за дефиниция, но дава пространство на въображението. Обезличаването не покрива човешкото, то разкрива мистиката”, казва ембиънт композиторът Божидар Савов, чието име може да се разбере само ако задълбаете в обложките на касетите му.

Българският проект "сбогом хиляди", в който концертите са придружени от визуален елемент и специфични костюми. Фотограф: Анжелика Давидкова

Той е познат предимно като “сбогом хиляди” и с този псевдоним издаде два албума през миналата година – “омайна тишина, погълни ме” и “черната река”. На живо, в малкото останали пространства за подобна експериментална музика в София, той често е облечен в черна роба и плащ, който покрива главата му, почти като герой от сюрреалистичния филм “Свещената планина” (The Holy Mountain) на Алехандро Ходоровски. Визията на “сбогом хиляди” е вдъхновена от разбирането, че маската не покрива човека, а изкарва на преден план нещо свещено, нещо, което е отвъд телесното.

Напоследък той все по-често излиза просто като себе си, с разкрито лице: “Последните ми няколко участия са без костюма. Невинаги успявам да открия правилните условия за него. Имам понякога нездравословно високи изисквания към себе си и това, което правя, а костюмът ме задължава към определена формалност и естетика, която невинаги успявам да канализирам”, казва Божидар и това подсказва още една причина той да подходи така към музиката си: сам да създаде поле, в което да се развива. “Със сигурност не съм оставил образа.

Tой винаги ще представлява персонификация на музиката и настроението, което искам да създам с проекта. За момента търся правилното място и време отново да се превъплътя.”

Анонимността и изграждането на мистерия в свръхинформационния свят и привидно твърде схематичната и очевидна онлайн и медийна среда започва все по-често да навлиза и в подножието на мейнстрийма. Едно от явленията в експерименталната страна на R&B и госпъл жанровете, групата SAULT, издаваше анонимно албумите си до 2022 г. Проектът е дом за по-нетипичните идеи на композитора и продуцент Inflo, встрани от далеч по-лесните за слушане и възприемане идеи, които той отделя за имена като Адел, Майкъл Киванука, Little Simz. И след като станаха ясни повече детайли около това кои са музикантите зад SAULT, онлайн се намират едва няколко снимки на Inflo.

Подобен път измина и шведското дуо iamamiwhoami, което беше анонимно през първите две години от съществуването си и залагаше на силен визуален свят около проекта, който съвпадна с тогавашната вълна видеоклиповете да приличат все повече на късометражни филми, тоест с възползването от свободата на първите години на YouTube. С няколко години по-назад във времето имаме и електронния иноватор Burial, който вече над двадесет години пази определена енигматичност около проекта, а истинското му име стана известно почти десетилетие след първите му изяви.

По-съвременен пример са Glass Beams от Мелбърн: маските са част от всяко изпълнение, а същевременно малко е известно за техния основател Ражан Силва.

Групата Glass Beams е сред по-новите имена, които успешно изграждат усещане за тайнственост около музиката си

Колкото по-далеч от стандартния пазар, толкова по-добре за изграждането на мистерия около проекта. Понякога тя се превръща не просто в провокация, а във важен елемент в устойчивостта: вече близо четири десетилетия никой не знае кои стоят зад руската авангардна група с близо двадесет албума Dvar, а немалко изпълнители от Близкия Изток не споменават детайли около себе си, за да избегнат политически репресии.

Анонимността не е просто средство за разграничаване и ангажиране на вниманието на публиката, но насочва към есенцията на работата (песента, книгата, картината). Тя задава въпроса дали често авторът не пречи на творбата и не отнема от университалните ѝ качества, вместо да подсилва с присъствието си ефекта ѝ. Знакът за равенство между творба и автор е като че ли сред по-негативните черти на настоящето, което приоритизира шума и най-егоистичните и нарцистични аспекти на индивидуализма.

За тези, които виждат перспектива в тайнствеността, това е и начин да предложат нещо наистина различно: “Стремя се изявите ми да се усещат повече като ритуал, нещо далеч от ежедневното, отколкото типичен концерт – казва Божидар Славов. – Символите ми помагат за това: проникват в слушателя и го насочват към определено място.”