Ануар Брахем: “Тишината никога не е отсъствие, а дъх, напрежение, очакване”

Ануар Брахем е музикант, който вече повече от три десетилетия гради мостове между арабската традиция, джаза и камерната музика. За мен първата среща с неговата магия беше чрез Thimar – интимен диалог между уд, бас и саксофон, който ме научи как тишината може да бъде също толкова изразителна, колкото и звукът, който остава и един от любимите ми и до днес.

В последния си проект After the Last Sky, създаден заедно с виолончелистката Аня Лехнер, пианиста Джанго Бейтс и дългогодишния му партньор Дейв Холанд, Брахем отново отваря пространство на крехка красота и силен вътрешен резонанс. Тук откривам музика, която е едновременно убежище и тих протест срещу един свят, ставащ все по-шумен и разпокъсан. Заглавието, вдъхновено от Едуард Саид и Махмуд Даруиш, подсказва, че тази музика е размисъл за принадлежност и начин да останем хора дори когато светът наоколо ни се опитва да ни отнеме това.

Преди да чуем последния му албум на живо в зала “България” на 15 ноември, разговаряме с Брахем за силата на изкуството да разширява възприятията отвъд границите – към един вътрешен пейзаж, който е едновременно дълбоко личен и универсален.

Заглавието на албума After the Last Sky е стих от творбата на Едуард Саид и Махмуд Даруиш. Защо избрахте това заглавие и как то оформя начина, по който слушаме музиката?

Заглавието е пряко вдъхновено от Махмуд Даруиш и Едуард Саид, две важни фигури за мен. То извиква върховна граница, хоризонт, който изглежда недостижим. Избрах го, защото резонира с пукнатините и надеждите на нашето време, но също и със собственото ми музикално въображение. То кани слушателя да отиде отвъд нотите, да възприеме музиката като място за спомени, загуба и надежда.

Албумът е композиран преди скорошните събития, но е издаден в нов, болезнен контекст за Близкия изток. Промени ли се вашето собствено възприятие за музиката с промяната на света около нея?

Когато композирах тези произведения, не можех да предвидя трагичния контекст, в който по-късно ще бъдат чути. Но музиката винаги се преосмисля от времето. В тази болезнена нова среда някои произведения сякаш носят допълнителна тежест. Аз не съм променил музиката, но светът я е обградил по различен начин – и това неизбежно променя възприятието, както за мен, така и за слушателя.

За първи път включихте Аня Лехнер в групата, с която записвате. Какво виолончелото внасе в музиката ви, което не сте изследвали преди?

Аня има много отличителен звук, едновременно интензивен и изискан. Виолончелото, което никога преди не бях интегрирал в ансамблите си, добавя лиричен и топъл цвят. Гласът ѝ разширява изразителната палитра на музиката, придавайки ѝ едновременно дълбока основа и поетично измерение.

Работите с Дейв Холанд от много години, още от албума Thimar , който е един от любимите ми албуми. Как се е развил диалогът ви с него с течение на времето?

Сътрудничеството ми с Дейв датира от Thimar, преди повече от двадесет и седем години. Оттогава нашето сътрудничество е подхранвано от времето и от многото споделени преживявания. Дейв притежава изключителната способност да слуша дълбоко и да води диалог, без никога да се натрапва. Общият ни език стана по-изтънчен през годините и всяка нова среща продължава да открива нови пътища.

Джанго Бейтс е известен със своя авантюристичен стил на свирене на пиано. Как успяхте да интегрирате гласа му в композициите си, като същевременно запазихте финия, просторен характер на музиката си?

Джанго подхожда към пианото с голяма свобода и изобретателност. Предизвикателството ми беше да интегрирам тази енергия, без да губя пространството и тишината, които са от съществено значение за моята музика. Той успя да намери фин начин да се впише в тази вселена, с лекота и чувствителност, които обогатяват тъканта на музиката, без да я завладяват.

В този албум няма ударни инструменти. Дали това е съзнателно решение, за да се създаде определена интимност или атмосфера?

Беше труден избор. В някои парчета си бях представял присъствието на барабани, докато в други не ги усещах. В крайна сметка, за да запазя единството на ансамбъла, избрах да се откажа от тях. Това ми позволи да запазя по-вътрешна, по-медитативна атмосфера, в съответствие с духа на албума.

 Много заглавия на песни се отнасят до спомени и места – „Сладките портокали от Яфа“, „Вечното маслиново дърво“, „Мечта“ на Едуард Саид. Започвате ли да композирате с тези образи в съзнанието или заглавията идват след музиката?

Пиша музика като интуитивно, абстрактно изследване, без никаква първоначална връзка с образи, спомени, места или събития. За мен една композиция се ражда истински едва когато е изсвирена от музикантите: тогава се очертава нейната окончателна идентичност. Заглавията идват след това като поетичен – а понякога и политически – резонанс, който разширява и съпътства музиката.

Тишината и простора присъстват толкова силно във вашата музика, колкото и самите ноти. Как виждате и усещате тишината, когато композирате и изпълнявате своята музика на живо?

За мен тишината е музикален елемент сама по себе си. Тя никога не е отсъствие, а дъх, напрежение, очакване. Когато композирам, мисля за тишината като за невидими ноти, структуриращи дискурса и оставящи място за въображението на слушателя.

Музиката ви често пресича границите между арабската традиция, джаза и камерната музика. Все още ли се чувствате „между световете“ или това междинно пространство се е превърнало във ваш дом?

Арабската музика, джазът и камерната музика носят огромно богатство и разнообразие. Те не са твърди или еднообразни блокове. Човешките същества винаги са взаимодействали свободно с това, което ги заобикаля, и именно това живо движение ме интересува. Всеки творец измисля свой собствен свят и този свят, от своя страна, се завладява от други, трансформира се чрез нови срещи. Всеки звуков свят в крайна сметка се превръща в необработен материал за другиго. Аз се позиционирам в тази динамика, участвайки в този непрекъснат процес на взаимодействие и създаване.

Какво се надявате, че слушателите, независимо дали от арабския свят, Европа или другаде, ще отнесат със себе си след слушането на After the Last Sky?

Надявам се, че всеки, независимо дали е от Европа, арабския свят или другаде, ще намери в „After the Last Sky“ своето място за размисъл и емоция и че музиката ще съпътства собствените им спомени и въпроси. Надявам се, че ще си тръгнат с чувство на спокойствие, но и на яснота, сякаш след вътрешно пътуване.

Концертът на квартета на Ануар Брахем е на 15 ноември от 20 ч. в зала “България”. Информация и билети може да намерите на jazz-plus.com.