Балканският цикъл: разпад, памет, протест

През последните месеци столиците на Балканите се превърнаха в сцена на масови граждански протести. От Белград до Букурещ, през София и Скопие, хиляди излязоха по улиците, водени от усещане за дълбока несправедливост, институционална безотговорност и страх от бъдещето. Изглежда като déjà vu. Докато протестът е реакция на болката и безизходицата, изкуството често улавя тези процеси предварително – чрез образи, истории и естетически жестове то интуира идващите трусове и култивира сетивност за социалната промяна.

Съществува добре познатата фраза, че Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират. Приписвана на Уинстън Чърчил, макар и спорно, тя резонира с историческата съдба на региона – поле на имперски разпади, националистически борби и сложни идентичности. От края на XIX век до днес полуостровът е белязан от термина балканизация – процес на дезинтеграция, свързан с етническата, религиозна и политическа фрагментация. Но това явление има и друга страна, която се надяваме съвсем скоро да ни се разкрие – то е свидетелство за упоритото търсене на автономия, на културно самоопределение и социална справедливост. Именно тази енергия на разпадите и съпротивата – днес отново намира израз в протестите, които се разгръщат пред очите ни.

Те не могат да бъдат разглеждани просто като реакция на настоящето, а продължение на историческите травми и неспособността на политическите елити да предложат смислено бъдеще. В този смисъл протестите, на които ставаме свидетели, могат да бъдат мислени като културни жестове въплъщения на паметта, на колективното несъгласие и на етичната необходимост от промяна. Такива бяха всички акции на Шарената революция в Македония с боядисването на сградите от проекта “Скопие 2014” (бел.ред. политиката на тогавашното правителство на ВМРО-ДПМНЕ да промени градската среда на македонската столица и да подсили национализма чрез построяването на паметници и нови административни сгради) в разнородни цветове, за да атакува заличаването на историческата памет.

"Шарената революция" в Македония от 2016-2017. Архив: Петър Денчев

Протестът като културен жест

През последното десетилетие протестната култура на Балканите се разгръща в невиждани обеми “Шарената революция“ в Македония (2015–2016), “Един от пет милиона“ в Сърбия (2017), екологичните протести срещу “Рио Тинто“ (2021), антиправителствените демонстрации в София (2013, 2020), протестите в Тирана (2024), както и последните масови движения в Нови Сад и Белград (2024–2025), протестите след пожара в Кочани, Северна Македония (2025), провокирани от разпространяващото се неравенство, както и трагичните инциденти, разкриващи системна корупция и институционален разпад. Със сигурност бихме пропуснали някое събитие или движение, ако се опитаме да направим подробен алманах на тези явления.

Важното е, че тези протести освен политически акт са и културен жест. Те са сцена на колективна памет, на исторически травми, но и на надежда за ново гражданско съзнание. Затова балканизацията може да се мисли не само като геополитически срив, който се проявява циклично, а и като културна динамика, в която протестът функционира като инструмент за конструиране на бъдещето.

Когато корупцията и дистопията са в центъра на сюжета

Изкуството съвсем не стои встрани от тези събития. В Сърбия няколко театъра в Белград, а след това и в Нови Сад, Сомбор и Зренянин обявиха стачка в солидарност с протестиращите. Известни драматурзи като Мая Пелевич и Филип Вуйошевич могат да бъдат видени сред демонстрантите. Театралната сцена се превърна в трибуна за гражданска позиция, а литературата и театърът не само че не закъсняват със своите отговори – напротив, те предшестват и събитията, и отговорите. Дистопичната реалност, в която функционират много от балканските общества след разпада на Югославия и другите тоталитарни режими в региона, е централна тема в съвременната литература. Романи като “Шахта“ на Андрия Матич (Сърбия), “На незнайния войн“ на Сретен Угричич (Сърбия), “Много ви благодаря“ на Марко Видойкович (Сърбия) и “Страх от варвари“ на Петър Андоновски (Северна Македония) използват средствата на гротеската, абсурдизма и сатирата, за да разкажат за корупцията, безсилието и ксенофобията, които подхранват авторитарните режими на Балканите. Те не просто критикуват настоящето, а търсят нов език за общественото въображение.

Тук можем да включим и представлението на колектива от драматурзи Мая Пелевич, Миня Богавац, Димитрие Коканов, Игор Коруга и Таня Шливар “Lonelly Plllanet”, реализирано в театър “Ателие 212“ в Белград, което, макар и в контекста на постковид реакциите, включва специфична алтернативна гледна точка към действителността и съдържа своя протестен потенциал. Акт на артистична съпротива беше и представлението на ранно починалия режисьор Игор Вук Торбица – “Тартюф”, реализирано в копродукция между театъра в Сомбор и Нови Сад, с преки конотации към политическата реалност в Сърбия и издигането на лъжливи авторитети. Именно спектакълът “Тартюф” на Торбица, който гостува през 2020 г. в София, срещаше на територията на театралния спектакъл протестите и художественото въображение не като буквално отражение, а като точка на етичното усилие да се прекъсне цикъла на злоупотреба с миналото, да се разкаже една различна история през Молиеровия сюжет за това как се поддаваме на политическите манипулации.

Протестите в София от 2022 г. Фотограф: Георги Величков

Съпротива срещу забравата

Миналото на Балканите, включително и в София, често се използва от властта като инструмент за манипулация и контрол чрез националните митове, героизациите и културната амнезия. Но протестът – на улицата или в изкуството – е възможност за пренареждане на значенията, за колективна преоценка и ново мислене за бъдещето. Би било погрешно да гледаме на протестната култура на Балканите само като на периодичен изблик на недоволство, който бързо избухва и си тръгва след бързо постигнатите резултати. Тя е дълбоко свързана със съпротивата срещу забравата и с настояването за достойнство. В този смисъл тя е и културна практика – такава, която може да се чете не само в лозунги, а и в сцени, картини и думи, както показват самите произведения на изкуството. И макар често пъти да изглежда обречена или радикално прекъсната, тази култура на съпротива остава витална. Като памет, която отказва да бъде изядена.

За разлика от сходни ситуации в съседни страни, в България продължава да съществува усещането, че темата за съпротивата присъства по-скоро маргинално или откъслечно. Българското изкуство често реагира на социални и политически теми, но протестната енергия невинаги намира траен израз в институционализираното изкуство или в онова, което става видимо за широката публика. Въпросът е по-скоро за устойчивостта на тази ангажираност дали тя преминава отвъд конкретния момент и се превръща в културна памет? Както и въпросът за автоцензурата, който заобикаляме винаги деликатно – както от страна на артистите, така и на институциите, които не винаги са склонни да показват открито политически ангажирани творби.

Петър Денчев е театрален режисьор, поставял в голяма част от балканските страни, и писател, автор на романи като “Превъртане”, “Малкият бог на земетреса” и “Тихото слънце”.