Реалността не ми понася. Чувам, че не понасяла и на други хора. Появяват се модерни диагнози като news fatigue (умора от новините), появяват се и странности с физически симптоми като resignation syndrome (синдром на примирението). Хората не просто бягат във виртуални реалности, социални медии и забавни видеа под минута. Не просто бягат от живота, прекарвайки часове в гледане на сериали и риалити формати (друга модерна дума – binging), а вече дори избират да участват в паралелни вселени и реалии, където истината е лъжа, а лъжата – истина. “Участват“, защото други ги градят за тях. Често с недобри намерения. През последните години работата ми се въртеше около това да търся път обратно към споделената ни реалност. Колко успешно – честно казано, не знам.
На микрониво “бягство“ е една от българските национални думи. Бягане зад граница, бягане от отговорност, да не избягаш като символ на саможертва и т.н. Безброй метафори украсяват бягството във всичките му видове – бране на гъби (тематично), обиране на круши, плетене на кошници. Вероятно, именно защото сме толкова добри в бягането на кратки и дълги разстояния, колективно избягахме от пандемията в своя алтернативна реалност, а после избягахме от реалността на руската инвазия в Украйна, преобличайки я в доспехите (made in Russia) на поход за справедливост. На предните избори (ако допуснем, че данните на ЦИК са акуратни) близо 60% от българите са решили да избягат от отговорността си пред урната. Ежедневно бягаме в колелото на морален гняв и коментари в социалките, вместо да изтичаме маратона на конструктивната работа, реформата и промяната.
Уморените хора са по-лесни за манипулиране
Пазарът за пропаганда подготвя и реагира на нуждата да избягаме от тежката реалност. Този текст се пише преди статистиката да отчете избягалите от тези избори, защото всички сме твърде уморени от света, в който живеем и не искаме да носим цялото му бреме. А уморените хора ги манипулират, нали? И все пак, за да лекуваш умората и страха, трябва информация и човешки контакт, което е трудно във време на информационно пренасищане, в което разговорът е застрашен вид. И така порочният кръг се затваря. В политическите науки се заговори за “калциране”: вече всеки е толкова убеден в реалността си, че нищо не може да промени мнението му за света.
“Правото на мнение” се превърна в асоциация за свобода, без оглед на ситния шрифт – мненията, които почиват на погрешни съждения и лъжи, заробват и дори убиват. В тази среда се появяват партии, които не предлагат решения на проблемите ни, но за сметка на това продават точно такава реалност, каквато искаме. Те казват онова, което ни харесва да чуем и показват онова, което ни харесва да видим – независимо от действията им в реалността.
Журналистите, понякога по принуда, изоставиха задължението си да отсяват и представят най-солидните аргументи в подкрепа на дадена теза и да отразяват нейния реален контекст. Вместо това медиите са сцена за етюди на мнение, в които журналистът е в ролята на конферансие. Проверителите на факти и разследващите професионалисти успяват, в най-добрия случай, да потушат един пожар, докато из мрежата, телевизиите и радиата се разгарят десетки други.
Ако сте стигнали дотук в текста (статистически малко вероятно, ако съдим по хроничния ни дефицит на внимание и консумирането на все по-оскъдно поднесена информация), вероятно сте на косъм да спрете, защото констатацията на проблеми е изтощителна.
Защо дезинформацията пътува без виза
Вечният въпрос остава – какво е решението? Дезинформацията се разпространява по-бързо от информацията, много по-ефективна е, защото се заиграва с емоциите ни и не е сложна за усвояване, провокира по-голямо внимание и се споделя много повече дори от хора, които не ѝ вярват, а просто се възмущават или коментират. Проверките на факти имат ограничен ефект, който е още по-трудно измерим в новинарска среда без стандарти и етични принципи, която често обслужва политически интереси.
Една от най-големите надежди за справянето с проблема е разговорът със и доверието в потребителя. Последни проучвания показват, че “ваксинирането“ ни срещу дезинформация е един от най-ефективните методи за устойчивост. На този принцип в “Тоест“ (бел. ред. –
toest.bg) разработихме серия от материали, които не просто разследват и изобличават манипулативно съдържание, а и предоставят своеобразна карта, която да ориентира всеки един потребител в джунглата на информацията – защото митовете и легендите се променят, но сюжетните линии си остават едни и същи. Организации като “Коалиция за медийна грамотност“ предлагат редица материали в същата посока.
Разбира се, проблемът с алтернативната реалност е част от проблема с колективната ни реалност. Всяка медийна интервенция е безсилна пред лошото образование, бедността, изолацията, историческите и културни натрупвания, както и липсата на здрава информационна среда. За да преборим последните, трябва да се откажем от бягството. Първата стъпка е гласуването. Но това е само началото.
***
Йоанна Елми е писателка и журналистка, която живее между САЩ и България. Автор на романа “Направени от вина” (“Жанет 45”). По-рано тази година тя изследва за онлайн седмичника “Тоест” (toest.bg) как и защо се разпространява манипулативно съдържание и кои сайтове в България системно публикуват невярна информация, какви мерки може да има срещу хибридната война у нас, особено засилена след началото на войната на Русия в Украйна.