Черупките на Слава Дойчева

Слава Дойчева е един от най-ярките гласове в съвременното българско късо кино. Тя е един от неуморните активисти за правата на жените и ЛГБТИ хората, а тези теми често присъстват във филмите ѝ по нетипично директен за местното ни кино начин. Филмите ѝ са елегантни, на моменти дори крехки, но същевременно провокативни, излъчващи съзерцание и чувственост. Слава е режисьор и сценарист на заглавията “Оловно сърце“ (2014), “Брак“ (2018) и “Черупки“ (2020), а до края на годината очакваме и най-новата ѝ лента. Иван Врамин от редакторския екип на “Кинематограф“ разговаря с нея за творчество ѝ, за женския образ в киното и трънливия път на всичко различно в България.  

Портретът на Слава Дойчева е част от изложбата Lucid Eyes в галерия “Синтезис” на Веселина Николаева

Кое в живота те провокира най-силно, за да правиш кино?

Обикновено работя отвътре навън. Провокирали са ме мои лични преживявания, емоции и наблюдения. Често е нещо, което продължава да се връща като образ, докато не го разчопля. Опитвам се да му придам филмова форма, за да го разбера по-добре.

Как би описала накратко филма си “Черупки“?

“Черупки” е опит за стихотворение - един особен Великден в живота на една млада жена, когато нищо не се случва така, както ѝ се иска.

Защо именно “Черупки“?

Заглавието ми хареса, защото не е еднозначно. Освен буквалните яйчени черупки, са ми били интересни и черупките, в които героите ми се отдръпват и търсят прикритие. На английски пък “walking on eggshells” е израз, който също оставя усещане за несигурност.

Доколкото знам премиерата на филма е била мишена на умишлена провокация. Какво всъщност се случи и имаше ли това някакъв отзив в общественото пространство?

Да, имаше опит за саботаж на българската премиера, но това не беше изолиран случай, насочен конкретно към този филм или мен. Контекстът през май/юни 2021 г. беше, че всяко ЛГБТИ събитие ставаше обект на атака или провокация. Първо имаше насилие в Пловдив, после на Бургас Прайд, на премиерата на детската книжка “Мравин”, а след нашата премиера се случи отново на прожекцията на омнибус от куиър филми и т.н, и т.н.

Конкретно този ден – 10-ина минути преди началото на премиерата в залата нахлуха 20-ина момчета и по команда се разположиха на няколко реда. Част от “предводителите” им ни бяха познати като лица от предишните събития и извикахме полиция. Настана суматоха. Предполагам, че идеята беше или да ни сплашат и да отменим прожекцията, или да се предизвика скандал, който после да бъде изопачен и използван за техните си цели.

В крайна сметка прожекцията се състоя макар и под напрежение. Състоя се и планираната дискусия след нея. Предполагам, че “гостите” очакваха да видях друг тип филм и не бяха подготвени за реакция, защото направиха няколко ялови коментара и си тръгнаха.

Обществен отзвук имаше, но както обикновено бе всяко чудо за два дни. Това, което ме разочарова тогава, е, че изпитах лично практиката на голяма част от журналистите да показват и двете страни като напълно равни, без никакви усилия да се търси истина или морална справедливост и без притеснение, че се дава трибуна на реч на омразата.

Самотният, съзерцателен и неразбран женски персонаж е повтарящ се мотив в твоите филми. Защо този образ е важен за теб?

Това, разбира се, са някакви мои огледала. Стремя се да съм обективна или поне честна без да спестявам кусури. Мисля, че е важно да виждаме всякакви женски образи. Разбрани, неразбрани, егоистки, гневни, безразлични, дзен - всякакви. Все още са кът и рядко надскачаме “майката” или “любимата”.

Във филмите си “Брак“ и “Черупки“ засягаш темата за сблъсъка между традиционните и алтернативните разбирания за сексуалността. Тема, която е интензивно обсъждана, както в артистичните, така и в академичните среди и изключително актуална в световен мащаб. Какво е твоето лично отношение към нея?

Мисля, че от филмите ми се разбира, че темата е повече от лична. Аз разказвам за случки и емоции от собствения си живот на жена, която харесва жени в България. Никога не ме е интересувала академичната страна на нещата, но от историческа гледна точка терминът “традиционни” лесно може да бъде оспорен. Както и “алтернативни” – ЛГБТИ хора има, откакто свят светува. И в различни периоди и култури те са заемали реално традиционни роли. Дори идеята за пола като небинарен съвсем не е от този или от миналия век. Това, което за мен, е важно обаче е чисто човешкото измерение на нещата – наличието или отсъствието на емпатия и желание за разбиране. Това всеки трябва да решава в сърцето си отвъд идеите, с които е израснал.

Българското общество е особено консервативно, когато става въпрос за съвременния дискурс около ЛГБТИ общностите. Медийното пространство прелива от провокации и очевидна липса на осведоменост. Мислиш ли, че в това отношение можем да очакваме по-голяма степен на осъзнаване и някаква положителна промяна в близко бъдеще и къде според теб се корени този проблем? 

Мисля, че сблъсъкът ще се изостри. От една страна израства поколение, което е в синхрон с връстниците си от цял свят и за което темата не представлява екзотика или скандал. За голяма част от тях например е съвсем естествено да попитат някого какви местоимения използва. От другата страна имаме един умишлено разпалван страх сред родителите им. Манипулациите и дезинформацията са очевидни, но не и когато те работят на най-базисно ниво. Колко много избиратели гласуваха, водени основно от страха си от “евроатлантическите ценности.” Икономика, корупция, социални политики, тоест собственото им благополучие, остават на заден план.

Мисля, че благоприятна среда за такива настроения и конспиративни теории създава цялостната нагласа за нещата да не се говори открито и все още сериозната липса на видимост отвъд прайда.

В краткосрочен план не съм оптимист, но в дългосрочен съм.

Планираш ли заснемането на пълнометражен филм и какво да очакваме от теб в бъдеще?

Малко по-бавно се случват при мен нещата и пълнометражният филм още зрее. Тази пролет участвах в един уъркшоп под менторството на Раду Жуде и направих филм от архивни кадри – “Квадрант“, чиято премиера ще бъде на фестивала в Локарно през август. Надявам се скоро след това да може да бъде видян и в България. В момента ми е много интересно да експериментирам с формата - филм може да се направи от всичко.

Коя е най-странната работа, с която си се захващала?

Била съм секретарка в лекарски кабинет – много плодоносна среда за режисьорското любопитство.

Ще ни разкажеш ли някоя забавна случка от снимките на твой филм?

В “Черупки” бащата се играе от собствения ми баща. Той е много енергичен и припрян човек, и в началото на снимачния си ден се престараваше от желание да свършим работата бързо. Мисля, че екипът ми силно се притесни, че той преиграва и накрая няма да го бъде. Моят план беше да го уморя - дървата си казаха думата, но това, което истински обърна нещата беше една канадска борба между него и главната актриса. Баща ми толкова не искаше да загуби от момиче, че хвърли цялата си енергия и след победата си беше тотално изцеден и почти контузен. И игрално всичко си дойде на мястото.

Гледайте “Черупки“ безплатно на платформата kinematograf.bg