Дарителство, медии и независима журналистика

Златните години на свободните български медии

През 90-те години българската диаспора в Германия се обединява, събира средства и закупува цял бус с хартия, който тръгва от Франкфурт за България. На тази хартия излизат първите броеве на вестник “Демокрация“, “защото нямаше налична и защото вероятно “Демокрация” нямаше и пари да си купи тази хартия“, разказва доц. Михаил Иванов, по онова време съветник по етническите въпроси при президента Жельо Желев.

Поради липсата на телевизия (само един канал) и промените след 1989 г., читателите на вестници тогава са много. “Нямаше още дистрибуция и хората от провинцията идваха да вземат бройки от столицата с лични автомобили“, спомня си доц. Иванов. Реклами в началото няма и в. “Демокрация“, той се продава “за стотинки, достъпен беше“. Тиражът на вестника достига 400 хиляди и така постепенно започва да се самоиздържа, но в началото, както и в периода на Възраждането – “всичко е на мускули“.

Първият брой на вестник "Демокрация" излиза на 12 февруари 1990 г. Снимка: Димитър Алтънков, БТА. 

В радиото нещата са други. Новоизникващият малък и среден бизнес има нужда да рекламира в ефир и както много регионални медии, така и русенското радио “Темпо“ става платформа на бизнеса и на независимите журналистически гласове в региона.

По едно време екипът му се е състоял от 28 души, спомня си Димитър Липовански, основател на радиото. “Канехме независими експерти, включвахме слушатели и ако някое политическо лице не минеше през радиото, настъпваше страхотна врява. Независимите медии тогава бяха институции, а регионалните радиа работехме заедно и си разменяхме рекламодатели.“

Според Димитър Липовански крахът на независимите регионални български радиа идва със създаването на големите рекламни агенции, които убеждават бизнеса да рекламира в национален ефир, “без това да е нужно, но звучи атрактивно за бизнеса и така направиха дъмпинг на цените, а регионалните медии останахме без рекламодатели и без държавна подкрепа“.

Студиото на русенското радио “Темпо”, 1993 г.

Дарителството

Последните няколко години в България се натрупва гражданска енергия, която успява да се обедини около дарителството. И въпреки негативните представи за самите нас, според Световния доклад на дарителството страната ни е на шесто място по щедрост в Европейския съюз.

В края на миналата година Българския дарителски форум (БДФ) публикува доклад, изготвен на база данни на НСИ, НАП, отчети на дарителски фондации и мобилни оператори, в който става ясно, че за 2024 г. българските граждани са дарили 74% повече спрямо 2023 г., като крайната сума е в размер на 240.2 млн. лева.

Нарастването на дарителството е световна тенденция. В книгата “Филантропия по време на бедствия” (2023) Александра Уилямсън твърди, че щедростта се засилва по време на икономически кризи, бедствия, войни и нестабилност, което накратко обяснява времената, в които живеем.

В България обаче дарителството и гражданското общество, задвижвани от отделни личности в социалните мрежи и неправителствения сектор, започват полека да изместват държавата. Сформира се алтернативна форма държавност, която разрешава различни проблеми: “Капачки за бъдеще“, “Гората.бг“, “DMS”, а кампаниите като “Генератори за Украйна“ и “Помощ за земетресенията в Турция и Сирия“, освен че отсрамиха политическите лидери, показаха способност за бърза самоорганизация и солидарност към непознатия Друг.

Една от сферите, която също успява да се самоорганизира и да се бори за чиста среда, е независимата българска журналистика. Въпреки смътните ни представи за журналистическата професия в България и принизяването ѝ до зависимости, ниско заплащане и установен дневен ред, прегрупирането на българските журналисти в различни платформи и онлайн канали е процес, около който читатели и слушатели се обединяват все по-активно.

Печатницата на Христо Данов в Пловдив (1905 г.) – най-голямата и най-модерната частна печатница след Освобождението. Чрез нея Данов налага модел на мащабно просветителско дарителство, изпращайки безплатни учебници на нуждаещи се училища и действайки като меценат за младата българска литература. Източник: Държавен архив – Пловдив.

Възраждане и медии

В много отношения тази нова вълна на солидарност и дарителство напомня за периода на Възраждането, когато гражданското самоуправление изпреварва държавата, а ключова роля за това изиграват медиите.

Въпреки мудността на българските периодични издания, които се печатат в Цариград, Браила, Нови Сад, журналистиката, така вярва възрожденският интелектуален елит, е най-бързият начин за модернизиране, влияние и разпространяване на националната идея сред българския народ.

Така революцията на “четвъртата власт“, равна на тази “по оръжие“, изпреварва сформирането на държавата или на първите три власти и приема свръхфункцията на държавността.

Финансирането на периодиката е в ръцете както на заможни български емигранти, така и на обикновения читател. Годишните абонаменти, колективните абонаменти и даренията са начините, по които вестници като “Дунавска зора“, “Свобода“, “Македония“ и т.н. се издават.

Повечето възрожденски издания и издатели искат да следват примера на “преосвещена Европа“, към която Константин Фотинов, издателят на първата българска периодика “Любословие”, обръща специално внимание.

Според него, журналистиката и образованието са пътищата към окултуряване и създаване на рамките на модерния национализъм, с основна цел да превърне културните движения в граждански.

“Любословие” – първото българско списание, издавано от Константин Фотинов в Смирна в периода 1842–1846 г.

“И затова както в Англия и Франция, и тук културният читател и гражданин не трябва да свиди от джоба си и да дава за вестници“, казва Фотинов.

Или както Иван Селимински перифразира Виктор Юго:

“От печата се заключава и за цивилизацията, и свободата на страната.”

Независимата журналистика в България сега и ролята на читателя и слушателя

Да търсиш истината в ерата на фалшивите новини, алгоритмите и влиянията, е сложен процес, на който немалко български журналисти посвещават времето си. Миграцията от телевизии, радиа и печат в собствени онлайн медии става желан път и виждаме все по-успешни и професионални опити в тази посока.

В световен мащаб абонаментните модели и дарителството са част от независимата журналистика или етичен модел на съществуване. На този фон България изглежда не толкова закъсняваща, колкото завръщаща се към модел, който вече познава. И сякаш по свой исторически инстинкт медиите и гражданското общество с общо усилие запълват пукнатините на държавата.

Въпросът е дали това е временен импулс, от който читателят ще се измори, или ще се превърне в устойчива култура както във Франция, която Фотинов многократно посочва като модел на подражание по време на Възраждането.

Медиите във Франция и културата на читателя

Разликата между България и Франция през XIX век е, че революцията на журналистиката е извървяла своя път, а индустрията на печата се самоиздържа и гарантира професионално развитие както на журналисти, така и на писатели.

Онова, което остава във Франция и до днес, са читателите и възможността те да поддържат независим свободен информационен пазар, който при нас спира развитието си след 1944 г., а навикът на заплащане на култура и печат е почти изкоренен.

“Хората във Франция четат много“, споделя Леополд Ламберт. “Влизането във френска книжарница е голямо удоволствие и печатът се радва на голямо внимание.“ Ламберт е главен редактор и собственик на независимото френско списание The Funambulist – Politics of Space and Bodies и наскоро, с още няколко независими издателства, завършва четиригодишен курс на агенция Mèdianes за изграждане на маркетингова, административна и финансова структура, а още за разглеждане на правни аспекти на независимите медии.

“Доскоро не беше така, но 80% от медиите са в ръцете на петима милиардери“, разказва Ламберт, “а единствената независимост може да се гарантира от читателите и от собственици, които нямат политически и финансови интереси“.

Един от примерите, в които независими медии за разследваща журналистика във Франция съществуват чрез абонаментите от читателите си, е Mediapart, който измества Le Monde и “онова, което той трябваше да бъде“, споделя Ламберт.

А политиките на държавата към независимата журналистика могат да бъдат нож с две остриета. Получаването на лиценз като печатна медия от Министерството на културата във Франция дава на собствениците ѝ данъчни облекчения и “пощенските услуги, които имат медийни канали за доставка и дистрибуцията е много, много достъпна“, казва Ламберт. “Например всяка доставка извън Франция струва около 2 евро, а във Франция е около едно евро. Ако някой ден изгубим този пощенски медиен канал, независимата преса ще е в беда.“

Беди пред независимата журналистика винаги е имало и ще има. И въпреки че чистата медийна среда става все по-зависима от читателите си, усещането, че за плурализъм се борят не само журналистите, но и читателите, е безценно.

***

“ВИЖ!” e безплатно независимо списание за изкуство и култура. Станете част от нашата общност с малък месечен абонамент. Всяка подкрепа е важна за нас и ни помага да развиваме медията.