Другата памет

Женските лагери по времето на тоталитарния режим, преходът от Втората световна война към епохата на социализма и арменският геноцид – това са основните теми на Clair de Lune (“Лунна светлина“), дебютния роман на Жюстин Томс. Познаваме я като един от пионерите в областта на онлайн маркетинга и дигиталните медии в България, автор и съавтор на книги в тази сфера, но и за отговорния бизнес, блоговете, а отскоро и за подкастите. Също така е преподавател в НБУ и „СофтУни“, замесена е в редица инициативи и един от най-активните и усмихнати хора, които познаваме.

Романът се поражда от чисто историческия ѝ интерес към 40-те и 50-те години на миналия век и многото натрупали се в нея интересни истории, които чакат да бъдат разказани. Водещ е и въпросът как са възможни случването на подобна промяна в България и попадането на едно доста напредничаво общество в подобен вакуум. Основната история е семейна, главна героиня е баба ѝ, като за по-голяма достоверност прави редица интервюта с възрастни хора, рови се в Държавните архиви, чете книги. Плахо отбелязва, че на фона на художествените книги, посветени на този период в последните години, отличителното на нейната е, че действието се развива в женски лагер. “Изключително малко хора въобще знаят, че е имало женски лагери, те са били два“, обяснява Жюстин. “Рядко се показва и женската гледна точка, още повече когато е разказана от самите жени.”

Хора извън калъпите

Книгата е завършена, публикувана, обсъждана и приета радушно от много читатели, но интересът на Жюстин към тази епоха продължава и тя вече работи по втория си роман, в който измества действието с десетилетие напред към 50-те и 60-те години. Фокусира се върху темата за различните по времето на соца. Вдъхновява се от изложбата “Хомосоц“ в галерия “Порт А“ през 2019 г., представила първото по-цялостно изследване за хомосексуалността по време на комунизма, по идея на Симеон Василев от фондация “ГЛАС”. Ръководител на изследването е гл. ас. д-р Вероника Димитрова от катедрата по социология на СУ "Св. Климент Охридски", която Жюстин използва като експерт по темата. “За мен големият конфликт е, че социализмът има претенцията да бъде хуманен и човеколюбив, а е винаги обратното – с тази претенция прави лагери и изпраща хора там да умират, с тази претенция буквално използва хомосексуалните“, изтъква тя, като изрично отбелязва, че романът е за различните по времето на соца, а не само за гей хората.


Clair de Lune (“Лунна светлина“), дебютният роман на Жюстин Томс

Тъй като партията държи всички да са като по калъп, разказва Жюстин, всички различни стават неудобни и биват третирани зле и отхвърляни по един или друг начин. Сред тях са гей хората, част от хората на изкуството, ромите. “Сегрегацията, която много тежи и на днешното общество, е започнала още тогава.“ За Жюстин е любопитно, че проблеми с властта са имали най-вече гей мъжете, а жените са били значително по-малко преследвани. “Еднополовите контакти са били незаконни, започнали са да ги лекуват, доста ожесточено: гей хората са считани за луди, изпращани са в лудници, изолатори“, казва Жюстин. Част от тях са използвани от властта за доносници, за да следят чужденците, идващи в страната, както и да извършват сексуални услуги. Техните места са най-често баните, парковете, градските тоалетни. “Сюжетът ми се развива във Варна, около морето има такива култови места – един топъл извор след Северния плаж, където в определени дни са се събирали гей хора, имали са конкретни ритуали. А преследванията и невъзможността да живеят заедно правят връзките им доста мимолетни.”

Литература, история и език

Ако се замислим как учат история децата ни, продължава Жюстин, те опознават миналото най-вече чрез литературата, защото “книгите правят друг вид памет.“ Затова и колкото и да търси и използва думи и изрази от конкретни епохи, Жюстин пише на езика на съвременния читател, защото за нея е важно историите да стигат до повече хора, и особено до младите. В романа гей хората ще бъдат наричани хомосексуалисти, все пак това е отличителна черта на времето, която показва отношението към тях. През 50-те и 60-те години езикът е доста осакатен, фактологичен, натурален, а от днешна гледна точка може да се каже, че на моменти е бил дори смешен. Например когато са принуждавани да пишат доноси, част от хората индиректно се подиграват с властта. “Те му казват да напише една страница донос. Да не забравяме, че през соца не е важно качеството, а количеството. И той сяда и започва да пише изключително нелепи неща, за да догони обема: тази чаша има много малка дръжка, разположена в горната част на чашата и т.н.”

Наследството

Според Жюстин социализмът е предизвикал в българското общество “бъг“, който още стои дълбоко. “Мафиотското е породено от фалша, от непукизма, от това да си кажеш, че има кой да мисли вместо тебе. От търпимост към грозното, нечестното и несправедливото, защото те са били навсякъде“, твърди Жюстин. Българското общество малко по малко преработва тези явления, но трудностите идват от това, че хората се страхуват, тъй като всичко е наложено със сила, и този страх се предава подсъзнателно от поколение на поколение. Според нея противоотровата е себеуважението, защото тъкмо когато го нямаш, можеш да допуснеш и липса на уважение към другите, природата, съседа, срещу когото доносничиш. От друга страна, проблемът е и естетически, защото наложената отвън соц естетика отнема страшно много от автентичността на България.

Кога се очертава да излезе книгата, Жюстин не може да каже – писането я вдъхновява повече, отколкото мисълта за бъдещото публикуване. А би ли се захванала с роман, чието действие се развива днес? “Днес не ми е интересно толкова. По-скоро следващото нещо, което ще напиша, ще е футуристично. Днес е мътно и кърваво.“