Елена Алексиева за литературата като съзерцание

“На моменти може да ти се стори, че звуча леко заядливо“, казва ми писателката Елена Алексиева, след като правим интервюто. “Характер, какво да се прави.“ Това е дума, която ѝ приляга. Можем да добавим и англоезичната семантика, която се използва както за да заяви личност, така и за да посочи нещо особено, особняческо.

И ако има нещо хубаво и нещо, от което има нужда в българската литература, то е от характер: личности, особняци и герои от всякакъв вид, а още по-хубаво, ако и могат да пишат. Елена Алексиева е това – и повече. Когато не пише, тя получава различни театрални и литературни награди (“Хеликон“, “Аскеер“, “Икар“, “Перото“) и превежда професионално на английски, така че може да оцени нюанса във въведението. Авторка е на множество текстове – стихосбирки, пиеси, сборници с разкази и романи.

За “Вулкан” казва, че е “конкретен и сегашен до злободневност роман”, който разглежда по-скоро малките въпроси, отколкото големите. В него палитра от герои – герои на прехода, мутри, пънкари, гадателки, емигранти и едно много космато момиче – търсят смисъла на съществуването само за да открият безсмислието. Границите присъстват имплицитно в няколко измерения: между реалността и някакъв друг свят, който хем уж е отвъд, хем вътре в нас; между България и чужбина; между различните ценности – аскетичното съществуване на лудия и опортюнисткото на богатия, дори и съществуването в различни тела. Всичко това се обединява в някаква литературна пластика от метафизика и пънк.

“Вулкан”, корица: Люба Халева

Когато обсъдих романа с друг читател, той даде мнение, че е роман за прехода, но това не ми се стори точно. Ако трябва да се опише с една дума, това е постпреходен роман за българското настояще в неговото абсурдно и смешно до болка безсмислие. Попитах Елена Алексиева дали това е роман за смисъла и безсмислието в ежедневното и историческото, в големия и малкия живот. Тя отхвърли това мое тълкуване.

Според Олга Токарчук, когато прочетем нечия книга, въпросите след това трябва да се ограничават до “на ръка ли пишеш, или на компютър“ и “кафе ли предпочиташ, или чай“. Ако има нещо друго за обясняване, писателят не си е свършил добре работата. Затова питам Алексиева именно това. А тя ми казва: “Не си падам по Токарчук”. Пише където може, а може на не повече от едно-две места (на компютър, естествено) и пие всичко, каквото се намира под ръка. С изключение може би на антифриз, добавя. Става ѝ все по-лесно и все по-забавно да пише; в предишни свои интервюта е споменавала, че не разбира как може писането да е трудно или работа, но е казвала, че понякога и тя като всички писатели стига до един хоризонт, след който е трудно да види какво предстои.

“Не подреждам книгите си, оставям ги да се сготвят сами. Процесът на писане променя всичките ми идеи до неузнаваемост, така че няма смисъл да планирам. За мен планирането е белег за несигурност. И работя само с един ръкопис, така че няма първа, втора и т.н. чернови, всичко е окончателно“, споделя тя. “Вулкан“ ѝ хрумва като роман, но оставя съдържанието му на житейския и литературен произвол. Вероятно и затова го започва седем пъти, които произвеждат седем съвсем различни романа.

“Аз работя с идеи, не с конкретиката на тяхното проявяване. Самите идеи, както вече казах, допълнително се променят.“ “Вулкан“ е роман на идеите, но дали читателят хваща същата идея, която е заложила Елена Алексиева, е повече от неясно. Точно там е и чарът на цялото начинание – да четеш “Вулкан“ и Елена Алексиева въобще е като да слушаш експериментална музика или да гледаш модерно изкуство – нещо вътре те провокира, макар да не си сигурен, че ако някой те попита, може да кажеш точно какво. И ако експериментът се оказва сполучлив, то това е не на последно място, защото Алексиева има красив и страшно смешен език. И защото пише книги, които не пише никой друг в България – с интересен и вече разпознаваем глас.

Казва, че редактира многократно и неуморно, докато текстът не е достатъчно добър по нейните критерии, че да може да го даде на редактор. На въпроса ми дали гони съвършенството и вярва в него, отговаря, че това е лесна цел и има и по-високи. Работи за книгата, не за себе си и се чувства силна в това, което прави, което пък ѝ дава сили да е безпощадна с текста. В романа ѝ има препратки към Булгаков, малко интертекстуален Олдъс Хъксли, а стиховете на един от главните герои – Сатан Пирдопски ми напомнят Константин Павлов. Ако отсее повечето си литературни привързаности обаче, Елена Алексиева би си останала с братя Стругацки, които също се появяват в сюжета.

    Алтернативни корици на романа от Люба Халева

Сатан Пирдопски позволява на романа да си поиграе с жанровете. Той е страшен пънкар от деветдесетарската българска провинция, който пише поезия, анализирана след това от друг анонимен герой в нещо, което може да се интерпретира като сатира на съвременната литературна критика. И в живия живот Алексиева гледа на нещата с хумор, “иначе в писането би звучало фалшиво. Всъщност хумор може би не е съвсем точното понятие, по-скоро става дума за ирония и сарказъм. Имам доста идиотско чувство за хумор и обичам да карам хората да се смеят. Така ги понасям по-лесно, а и те мен.“

И въпреки че Сатан Пирдопски съвсем буквално и телесно се превръща в гадателката Афродита, Алексиева казва, че в книгата няма социално послание. “Нито следя темата за трансхората и техните права, нито изпращам социални послания от какъвто и да било характер. Никога не съм го правила, моята литература е доста по-различна по дух и предназначение“, казва тя.

Алексиева казва, че обича да мисли повече за връзките между нещата, отколкото за самите неща. “Предпочитам променливите пред константите. Всъщност и мисленe не е точната дума. По-скоро е съзерцание. Както повечето хора, вярвам в онова, което ми върши работа за момента. Ако ми изнася случайността да не е случайна, значи я виждам така. Логиката е възможна навсякъде, всичко може да бъде свързано с всичко останало – и е“, казва тя.

Съзерцанието измества и проучванията – “Вулкан“ се развива в Германия, в България, в миналото, около един член на Френската академия и в “сияйната пустота“, но Алексиева казва, че не вярва в проучванията. “В даден момент фикцията и документалното почват да се ритат. На мен фикцията ми е далеч по-важна, защото тя е моето мислене. А фактите всеки сам може да си ги провери, ако го интересуват.“

За нея фактологичното не е дори гориво, а добавката към него; измислянето ѝ се удава много по-лесно и е по-приятно от другото. “Не е нужно да си бил някъде или да си живял нещо, достатъчно е да можеш да си го представиш. Но за да го направиш убедително, все пак е добре да си бил и да си живял други неща.“

Да, в крайна сметка откривам и думата за “Вулкан“ – не точно четене, а съзерцаване и пребиваване в граничните му светове. Алексиева сполучливо предава полифония от герои (които тя предпочита да нарича хора), вероятно поради интереса ѝ към хората, а на читателя остава просто да съпреживява – и съзерцава – техните приключения. “Доста от тях стъпват върху някакви, макар и бегли, прототипи, без значение дали съм ги наблюдавала лично, или не. Но прототипът е само повод. Слушам, гледам, фантазирам си… Хората не са чак толкова сложни същества, за съжаление. Не са чак толкова различни или непроницаеми. В повечето случаи са по-достъпни, отколкото си представяме. Вероятно защото се заблуждават, че така ще бъдат по-малко сами.“