Елена Назърова и обществото като основна тема в изкуството

Елена Назърова казва, че визуалното изкуство я влече, откакто се помни и определя като късмет, че още след завършването на Националната гимназия по приложни изкуства Свети Лука през 2016 г., то се превръща и в нейно основно занимание като артист на свободна практика. Обяснява си го с това, че на няколко пъти през годините е получавала шанс и възможности от хора, които, според нея, са стискали палци, че ще си ги заслужи в движение. Нейните дръзки и цветни творби в различни направления устойчиво доказват, че не е било напразно и за своите 22 години вече има зад гърба си две самостоятелни изложби в София, участие в няколко групови такива на Българска илюстрация, Гьоте-институт, Urbanites и Съюза на българските художници, както и в парижката резиденция в Le Laboratoire de la Creation. Разговаряме с нея насред подготовката на следващата ѝ самостоятелна изложба Camp Life в галерия INTRO, която ще се проведе в рамките на фестивала за илюстрация и графика Fig. на "КО-ОП".

Кои са темите, които те вълнуват като артист и защо?

Вълнува ме обществото. Безспорно. И то – обществото сега. Това не беше така преди години, когато живеех с идеята, че хората са скучни, че съм родена в грешното време и ред други "страхотни" тийнейджърски убеждения. Сега обаче смятам, че хората са най-невероятното нещо и има толкова много красота в човешкото преживяване. Вълнува ме как съвременният свят се стреми толкова усърдно да пренебрегне това. Макар да намирам този стремеж за глупав и обречен на провал, а начина ни на живот за ужасно противоречив и смахнат, смятам, че едно от големите качества на изкуството е да напомня на хората за по-високите и важни неща и за красотата в нас и другите, която обаче забравяме да ценим. Затова и изкуството не трябва непременно да е красиво. В живота понякога трябва да ни се случи нещо кофти, за да оценим онова, което имаме. Така и изкуството днес може да бъде дискомфортно, предизвикателно, да поднася някоя сурова действителност или дистопия, за да постигне същия ефект.

Кои са изразните средства, с които се чувстваш най-комфортно и с които би искала да експериментираш?

Бих казала, че съм усвоила илюстрацията като вид език, с който се чувствам комфортно да предавам разни неща и идеи. Приемам я като лека и достъпна форма на визуална комуникация, която ми позволява да засягам всякакви, често дискомфортни теми по смилаем и даже игрив начин. Когато изследвам нещо, снимам и пиша и така навлизам в темата, с която ще работя.
Напоследък експериментирам със скулптура, което за мен е нещо съвсем ново и предизвикателно. В дългосрочен план искам да правя неща предимно в публично пространство и навън, които да могат да имат изцяло локален ефект и да си взаимодействат с динамиката на мястото, на което са поставени.

Кои са най-смелите творчески идеи, които са ти хрумвали?
Много са. Надявам се да ги изпълня, преди да говоря за тях. Досега не мисля, че съм правила нещо много смело, но пък плановете ми са все такива.

Как се отрази пандемията на работата ти като артист на свободна практика и какво се промени?

Принудителното “оставане“ на едно място и съзнанието, че не е време за големи планове, ми позволиха да започна да забелязвам повече неща непосредствено около мен. То това май на всички им се случи. Но през първия локдаун започнах да се вглеждам повече и да черпя от неща като светлината в стаята, съседите, които си говорят долу пред входа, динамиката в близкия магазин, децата в градинката зад блока и пр. Сега, когато има повече движение, се старая да запазя това внимание и бдителност, да не го забравя.

Кои са големите предизвикателства пред твоето поколение днес?

О, много ни е трудно! Трудно ни е да сме заземени, да мислим един за друг, да сме спокойни и да се сещаме, че здравето и почивката са от по-важните неща. Всичко идва от масовата култура, която непрекъснато бълва някаква изкривена индивидуалистична идея за безгранични лични постижения и още, и още, и още....

Разкажи ни повече за идеята на следващия си проект, посветен на бежанските лагери?

Camp Life е изложба, посветена на настоящата реалност на близо 20 хил. души, затворени и принудени да живеят вече години наред в крайно тежките условия на Мория - най-големия бежански лагер в Европа (на о. Лесбос, Гърция). Определян многократно от експерти в областта на правата на човека за ООН и ЕС като съвременен еквивалент на концентрационен лагер, Мория е тежка действителност, за която се говори много малко.

Изложбата разглежда съдбите на тези хора и поставя належащи въпроси за нехуманните миграционни политики на световните лидери и Европейския съюз, етническата и расова дискриминация и други тъмни аспекти на съвременния свят.

Идеята тръгна от няколко страници, на които попаднах в Instagram, създадени и поддържани от различни хора, които живеят в лагера. В тях всеки ден се споделят снимки и истории на живо и разказвайки ги, апелират към Instagram потребителите да разпространяват информация за положението им с надеждата, че това би ускорило миграционния процес, а с него и изхода им от тази ужасяваща ситуация. Реших, че искам да използвам възможностите, които имам, колкото и малки да са те, за излагане на този проблем.

Въпреки тежестта на ежедневната реалност, която тези хора преживяват, на някои от снимките и ресурсите има деца, които играят, хора с музикални инструменти, самоорганизирани дейности като солидарна кухня, други видове взаимопомощ и млади хора, които споделят мечтите си. Това намирам за абсолютно невероятно - за една от онези истории, които си струва да се разказват и тук е допирната точка с всичко, което споменах по-горе.

Повече за проектите на Елена Назърова можете да откриете на: instagram.com/elenka.nana и elenkanana.wordpress.com/author/elenkanana