Не какво, а как говорим

Творбите на Севда Семер винаги са били между текста и визуалното, но и между интимното и публичното. Родена е в София през 1990 г. и е възпитаник на Националната гимназия за древни езици и култури. Преди да се завърне да твори в столицата, прекарва две години в Лондон, където зарежда витрините на книжарниците с типография и се посвещава на изработката на зинове по време на резиденцията си в най-голямото студио за ризография Hato Press. В творческата ѝ биография първо се появява писането, може би защото речта изпреварва дори прохождането ѝ. Познаваме я като автор на статии, ревюта на книги, интервюта. После думите прерастват във визуални дневници. След това рисунките плъзват по широкоформатна печатарска хартия. Появяват се и текстил, инсталации, фотография, аудио, видео. Всичко, което създава, е сякаш пряк проводник към личните ѝ мисли, чувства, преживявания, но често е и отговор на обществени нагласи. Тя е един от малцината творци у нас, които съвсем открито заявяват, че са хомосексуални, ето защо разговаряме и не само за изкуството, но и за това кога сексуалността се превръща от личен в обществен въпрос.

Разказвате, че от дете сте била заобиколена от книги, включително и за изкуство. Кои са образите и историите, които най-силно помните оттогава?
Историите са всякакви - от първата прочетена книга за Пипи през Туве Янсон и Роалд Дал, които и днес препрочитам. Но да се върнеш към образите, с които си отраснал, е страхотно, както знае всеки, поне веднъж разглеждал илюстрациите на любимата книжка след години. От албумите помня най-силно Ешер, невероятните рисунки на Стефан Десподов, книгата с мелодраматични картини на Търнър, пред които плаках в галерия в Лондон 25 години по-късно, когато ги видях за пръв път на живо. Голямо богатство е да растеш с огромна библиотека. Давам си сметка, че ние сме едно от последните поколения тук, в което почти всички са отрасли така.



Фигури, 2019, галерия Credo Bonum

Кога съзнателно усетихте необходимостта от себеизразяване и какво я предизвика?
По-съзнателно се случи, когато бях на около 15 и за пръв път попаднах на Кери Смит, канадска писателка и художничка. Всичките ѝ проекти са в книги и в диалог с публиката. Например “Унищожи този дневник” на всяка страница дава инструкции как по нов начин да съсипеш книгата и насърчава да бъдеш груб и невъзпитан, да цапаш и загрозяваш. Тогава за пръв път започнах да гледам на визуалните си дневници и на неща като колекцията ми от намерени кламери по нов начин - видях, че изкуството в книги не е само за албуми на Ешер.

Проектът с дневника "Пет години за любов и интимност" беше като отворена покана към личния Ви живот. Има ли го колебанието какво да покажете пред публика и какво да оставите за себе си?
Правилото на визуалните дневници в този проект беше, че ще ги правя всеки ден и щом изтече денят, няма да се връщам и да редактирам нищо в тях. Там имаше обяснения в любов, интимни рисунки, имена на посетени градове, даже дребнави обвинения след конфликт. Но преди откриването на изложбата се върнах към един от тях и задрасках някаква дребна шега. Не знам защо така ме беше притеснила. Но това е и въпросът - за мен много разкриващо може да е нещо, на което никой да не обърне внимание, или пък да не ми се струва толкова сериозно друго, което би шокирало някого. За мен е важно работата да бъде лична, но и да оставя достатъчно пространство зрителят сам да се свърже с нея и със своите собствени истории.

На какъв етап решихте да преминете от писане към рисуване и какво провокира промяната?
Двете са се случвали и досега съществуват паралелно. В другия ми професионален път продължавам да пиша.Не мисля, че мога да избера само едното, носят ми еднакво удоволствие.



Визуални дневници, 2017, показани в галерия +359

Популярна сте като визуален артист, но изкуството ви е същевременно вербално и лирично. Как си обяснявате тази нужда думите да се намесват?
Пак лиричният отговор би бил, че нещата са се смесили още в онази библиотека, в която понякога посягах към албум, друг път - към приказка. Но съвсем конкретният отговор е, че за мен наративът е важен инструмент за приобщаване на публиката. Не вярвам в дългите табели или обяснителните заглавия. Ако искам да обясня нещо за проекта - правя го в самия него, като част от изкуството. Често е с думи, защото те са важни за мен. Като бебе съм проговорила много преди да се науча да си седя стабилно на краката.

В работите Ви сякаш има форма на самоанализа - какво ново научавате чрез изкуството за себе си?
Сложен въпрос, нека му отговоря с пример. Преди около две години работих върху проекта “Как сме живели”, който показах в обща изложба в СГХГ - в него става дума за един травматичен спомен от детството, който бях забравила. Една от възпитателките ни заплашваше с това, че ще ни накара да се съблечем голи, ако не спим следобед. Един ден беше мой ред. Не си спомням какво съм направила, само как плача и ме е срам - не помня какво се е случило нито с мен, нито с другите деца. Споменът е като отрязан. Затова и поисках да работя с него. Опитах се да си спомня чрез задълбочена работа и разговори с друг човек от детската градина. Не успях. В крайна сметка понякога разбираш, че единственото, което трябва да направиш, е да се научиш да живееш с емоцията и усещането, че понякога няма решение. Ние много искаме да действаме. Понякога действието е да приемем. Напоследък започвам да усещам, че нещо такова май правя с почти всичките си проекти.



"Пет години за любов и интимност", 2019, СГХГ

В последния Ви проект “Две сили, които се създават” думите се преплитат и припокриват до неразчетимост. Смятате ли, че това може да бъде и метафора за съвременния начин на общуване между хората - казват си много неща, говорят от всевъзможни “трибуни” и сякаш се получава шум, от който е трудно да разбереш нещо?
Да блокираш някого е съвременният отговор на несъгласие и той е много показателен за желанието ни да контролираме наратива. Но всъщност си е избор да затвориш очи, да откажеш да виждаш. За мен не е важно какво, а как говорим: съдържанието няма такова значение, а дали го казваме с уважение към разликите с другия.



Две сили, които се създават, 2021, галерия +359, снимка: Божана Димитрова

Какво още може да направи изкуството, за да подобри диалога и разбирането по темите, важни за ЛГБТИ+ общността?
Каквото може да направи и изобщо: да бъде честно, интимно, лично, да не слага маска и да говори директно.

Три думи, които винаги са способни да ви вкарат в дълбок размисъл?
Общуване, игра, интимност.
 
На какво ще се отдадете след този последен въпрос?
Започвам да работя.


Повече за рабтата на Севда Семер може да видите на instagram.com/supakafka и sevdasemer.com.