За какво говорим, когато (не) говорим за пари

“Като че ли ми е по-лесно да обясня какво финансовата терапия не е, отколкото какво е. Със сигурност не е начин да се учим да правим повече пари с курс, който уж ще ти разкрие всичко, или да обещаваме печалби като някакви крипто bros“, казва Веселина Ташева от дома си в Дъблин, където живее от единадесет години. Последните няколко от тях са отдадени на това тя да започне практиката си като терапевт, след професионален опит на различни позиции в маркетинга, рекламата и продуктовото управление, както и като бизнес коуч и консултант по управление на човешкото многообразие и принадлежност на служителите.

Интересът ѝ към тези теми започва отрано и е като контрапункт на средата, в която отраства. Баща ѝ е художникът Атанас Ташев и покрай него тя забелязва как “изкуството си е изкуство”, но към парите има едно отношение като към нещо отделно, далечно, несвързано. Решението ѝ да се отдаде на финансовата терапия като дисциплина обаче е породено от предизвикателствата, които среща на ежедневно ниво към днешна дата.

“Често в работна среда се говори за бизнес, бизнес, бизнес, но когато се стигне до конкретно решение, например трудността в определяне на цени за определен продукт, хората се аргументират през много личен ъгъл какви семейни трудности в живота на определения човек е имало, как това е формирало емоции, взаимовръзки, спомени. Все повече бизнес коучингът ставаше терапия – до степен, в която след

четири срещи все още ми беше трудно да разбера с какво клиентът всъщност се занимавa”, казва Ташева, която завършва магистратура по психоанализа към Тринити колидж в Дъблин с дисертация за начина, по който най-ранното детство влияе на степента на доверието, което отдаваме.

Междувременно Ташева става част и от Асоциацията за финансова терапия, основана през 2008-а – годината на глобалната финансовата криза. Някои влизат в дисциплината с биография във финансите и бизнеса, други се специализират, след като първо са били терапевти. “Също така не уча хората да бюджетират или да правят инвестиции.”

Драма по паричен сценарий

Според Ташева финансовата терапия стъпва върху различните начини, по които мислим за парите и какво определя културата ни към тях: дали емоционалното ни отношение към парите е в наша полза, или ни пречи. “Например, ако в детството родител загуби работното си място или някой е загубил трагично близък, това винаги ще определя отношението ни към парите и стабилността.”

За кого е финансовата терапия? “Има я тенденцията да е по-вероятно хора със средства да потърсят терапията като форма на помощ и по-често с мен да се свързват професионалисти от бизнес света. Но един човек може и да има пари в един момент, и да няма в друг. Някой може да няма пет лева в джоба, но пак да иска да носи скъпа дреха и кредитната му карта да е на червено.”

Ташева очертава четири “парични сценария” (money scripts), които се срещат, а понякога се припокриват или комбинират:

1) Хора, които избягват както темата за парите, така и тези, които ги имат. В тези случаи се поставя знак за равенство между притежанието им и че произходът им е вероятно съмнителен.

2) Преклонение пред парите като средство, което може да реши всички проблеми, да донесе желаните успех и сила, но от друга страна, парите никога не са достатъчно и това води до страненето от хора със същите разбирания. В тези случаи социумът не се определя от човешки връзки, а само от опортюнизъм. “Парите и любовта винаги вървят в паралел. Ако някой избягва темата за парите, ще избягва и други важни въпроси, ще избягва проблемите във връзката си. Ако пък се прекланя пред идеята за богатството, ще създаде нарцистични качества отвъд здравословното ниво на его.”

3) Постигане на статус чрез парите, в който се приравнява собствената стойност към това колко се печели, с други думи, финансовият net worth се припокрива с личния self-worth. “Нормално е да си задаваш въпроси, когато нещата не вървят. Но едно е да се чудиш “достатъчно добре ли се справям с този проблем”, а друго е да си мислиш “достатъчно добър ли съм, достатъчно качествен ли съм като човек?”. Ташева дава като пример кризата на идентичността, която настъпва, когато човек на директорска позиция се окаже на пазара на труда сред много други като него.

4) Прекалена бдителност и дискретност към доходите, за което Ташева дава пример с ирландското общество, което тя вижда като изключително спестовно. “Не става въпрос за неимане, а че просто не се харчи за нищо излишно, независимо от професията и заплатата.”

Кредит на доверие към себе си

Как биха изглеждали разликите в навиците, ако сравним, дори и с известни обобщения, ирландското и българското общество? Ташева се връща назад в историята, за да очертае как се оформя прекомерното пестене в единия случай и прекомерното харчене в другия.

“В България се отдава голяма важност на това каква кола караш, какви дрехи носиш, а ако ги носиш, трябва да пише с големи букви марката, за да разберат околните. В Ирландия роля играе травмата, че когато англичаните им отнемат земята (бел.ред. – на ирландците), те ги изблъскват към западното скалисто крайбрежие, където трудно се отглежда храна. В българската история, дори по време на османското владичество, няма подобно масово изселване, съответно ние нямаме фикс идея, че трябва да притежаваме земя, а в хода на времето е било възможно, къде по-лесно или по-трудно, да има собственост. В Ирландия това е най-висшата ценност.”

Фактор във формирането на тези настроения е, че значително по-висок процент от българите притежават собственост в сравнение с ирландците: В България 85-86% според Eurostat имат собственост (и 90% живеят в собствено жилище според НСИ) срещу 66% според последните статистики в Ирландия. За пестеливостта в Ирландия фактори са и значително по-високите наеми и данъци.

В Ирландия всичко е в другата крайност – никой със средства няма да бие на очи. Богатството не е показно. Тук никога не съм виждала колите, които се карат в България. Отговорите на въпроси като “много е хубаво, откъде си го купи” в Ирландия ще доведат до разговор с какво намаление е взета дрехата, а в България случката ще бъде преразказана като успех.”

Успехът като втора кожа

Ташева отбелязва, че в България има постоянни фактори, които създават несигурност, стрес и загуби въпреки тенденцията към разточителност: лишенията при комунизма, след това образът на мутрите и мутресите, рецесиите и инфлацията по време на прехода, а напоследък опасенията и дебатите около навлизането на еврото от 1 януари 2026 г.

“Обикновено, ако някой изкарва добри пари според нужните си, той смята, че живее добре. Но понякога отсъства разбиране какво да прави с тях впоследствие – и ако не позволяваш нищо да се случи с натрупаното, може би не си позволяваш и други преживявания в личен план. Често ме питат “аз уж имам тези пари, защо живея така?”.

Ташева определя като изключително актуален проблем разбирането, че работата трябва да е и идентичността ни. Тази идентичност ще преживее сътресение при неочакван провал, вместо да се рационализира, че в живота има по-добри и по-лоши моменти. Според нейните наблюдения няма характерен стереотип на хора, които преминават през дисбаланс между емоционалното израстване и развиването на финансова култура.

“И от друга страна, може на работа всичко да върви, но личният ти живот да не върви, защото е оставен твърде на заден план. Хората понякога живеят и с формулировката, че когато имат пари имат и приятели, имат и връзки, и секс. А ако нямат – смятат, че не ги заслужават. За да се формират тези тенденции, някои процеси са започнали много по-отрано. Примерно някой ти е казал в детството след успех, че те обича, но не става ясно дали тази обич я има, дори и да нямаш постижение.”

Ташева вижда парите, доверието, кожата (тялото) като обща граница и начин на комуникация, през които хората определят кои са, къде свършва личността, къде започва другият човек. Това как си се облякъл, как изглеждаш, става “втора кожа”, средство това “себе си”, което е изградено, да се псевдо-съхрани, вместо да се разпадне. “При всички положения не може банковата ти сметка да определя дали си човек.”

Повече за практиката на Веси Ташева на vessy.com.