Художникът на тихите бунтове

От шест години художникът и писател Антон Терзиев работи по серията “Тихи бунтове” (Quiet Riots), в която рисува сина си в различни измислени ситуации: понякога прескачащ над полицаи, понякога готов да разруши скулптура, но винаги в игриво несъгласие със средата около себе си.

По този начин Терзиев – активен художник от края на 90-те, носител на наградата за съвременно изкуство BAZA, автор на кинокритика през сайта movies.bg и също така на сборници с кратки разкази – изследва поколенческите разлики, страховете, които се формират в детството и ни съпътстват в зрелостта. Не на последно място, изправя се и пред собствените си спомени и колко е трудно те да бъдат изговорени (или визуализирани).

Някои работи от поредицата са били част от изявите му през последните години, както и в скорошната изложба “Смущения / Изгубен свят”, курирана от Слав Недев в в галерията на Съюза на българските художници.

Quiet Riots 2, 2018

Защо

Изпитах желание да рисувам сина ми в момент на необходимост да разбера поведението на баща ми, с когото ми липсваха нормални отношения. Без илюзията, че това е възможно да ги компенсира със закъснение. По-скоро с облекчението, че съм намерил начин как: като сложа сина ми в моите собствени обувки и пренасоча в полето на изкуството един травматичен спомен.

Споменът е следният: някъде, когато съм трети клас, прибирам се вкъщи от 55 СОУ “Петко Каравелов” в столичния квартал “Дървеница” с нарисувана с черен флумастер свастика на една от дланите си. Без спомен как се е озовало това нещо там, кой ми го беше нарисувал и защо мирно съм се съгласил да го направи, нито пък дали въобще съм знаел значението на символа и историческата му обремененост.

Quiet Riots 1, 2017

Имам парещ, почти четирийсегодишен спомен, че още с влизането си в панелната боксониера на третия етаж на блок “42 А”шибаният пречупен кръст приковава вниманието на баща ми, тогава уважаван илюстратор на художествена литература в издателство “Просвета” и на доста средношколски учебници. Майка ми категорично липсва в картинката, може да е била оттатък, може да е била навън, може да е гледала от метър дистанция, все едно. Някъде над твърдо забитите ми надолу в ням ужас очи баща ми крещи с пълно гърло и тресе злополучната ръка, която ме злепоставя. Секунди по-късно трийсетте ми кила живо тегло с готовност се мятат като вестник нагоре-надолу, вляво и вдясно. Може да са били и само два шамарите, не знам.

Знам само, че бях много и заслужено виновен, но не и с какво и защо. Като подрастващ твърде малко давах израз на смътните си и болезнени чувства. Сега това гориво е добре дошло.

Quiet Riots 7: The Life That You Prepared Me For Won’t Be The One You’ll Be Living In, 2024

Изкуството на осъзнаването

Да си осъзнат, да правиш изборите си сам, преди друг да ги е направил за теб – това няма как да бъде лесно на коя да е възраст; масовката не толерира различното. Технологиите обаче усложняват задачата за младежите от всяко следващо поколение. Училището е бойно поле, а вкъщи – мястото за презареждане на мунициите/ телефоните. Апатията на учителите, гарнирана с родителската безпомощност, е песимистичен, но действителен сценарий, който отваря врати за лъскавата шайка платени гурута на деня, които нямат скрупули да атакуват електронно душите им 24/7.

Рисковано е да си добър, да състрадаваш, да си щедър. Изпитвам неприязън от движението и мисленето в колектив, а децата, за да оцелеят в детството си често действат инстинктивно, по най-ниското съпротивление и абдикират доброволно от самостоятелност – ако си навлечеш неодобрението на класа, цяло десетилетие може да бъде ад (то може да е ад и без да си оригинален, така че жестовете по вертикала си струват риска). После плочата пък може да се завърти и да се окаже, че в изолацията си формирал характер, прочел си книги, имаш познания, интереси, възгледи даже. Или пък не…

Не трябва да се отвръща поглед от проблема с възпитанието. Отговорността е обща и колкото и да изглежда сизофовски труд, залогът е безкрайно по-значим.

А може би виждам повече опасности, защото с годините, а и като родител, страхът ми е станал по-голям. В крайна сметка всичко трябва да се разбърка отново, за да остане същото.

Quiet Riots 4: I'll Never Become You, 2020

Художникът е това, което рисува

Внимавам какво рисувам. Всеки опит за “атака“ върху платното се пласти върху предходния. В това напластяване резонира, надявам се, и времето. “То“ не се интересува дали намирам опитите си за сполучливи или не, а дали са в логична последователност. В този смисъл няма как да се проваля, докато не спирам да опитвам.

Картината, стига да е натоварена със съдържание, спира времето в определена секвенция и предполага негов прочит. Фиксирано в нея, то кръжи като тигър в клетка, а отвън всеки го вижда в различни очертания, според опита си с него – оттам и ирационалната красота на изкуството.

Оставяме кофти наследство и калпави инструменти за справяне с него. Това ме мотивира да продължавам и развивам серията, наред с егоистичната нужда от удовлетвореност. Има смисъл да се култивира чувство на самоотстояване в една неукрепнала психика – не задължително детска, разбира се.

Quiet Riots 3

Серията се занимава и с проблема с адресирането на тийнейджърския бунт. Той е camera obscura на обществените неврози през дериватите им: страхове, предразсъдъци, агресия. Хаотично или режисирано вихрещи се, вследствие от колективно споделената неспособност за самокритичност, анализ и артикулация. Политическото обаче, колкото и да е обтекаемо, има граници. По-интересното започва след тях.

Животът като “тук и сега“ няма трансцедентален хоризонт, а без такъв струва ли? Както казва Бела Тар – the shit is cosmic. Така или иначе, заниманията с изкуство са съпротивителен акт априори, а неподчинението на статуквото винаги е здравословно и полезно.

Quiet Riots 5: You Might Settle For Less But I Won't, 2021

Предварително не знам дали серията ще има продължение, докато композиция/сюжет за следващата не ми хрумне – обикновено в момент, когато най-малко я очаквам или търся. Достатъчно е да поддържам интереса си към идеята жив и да не отслабвам фокуса.

Работата в серия ми помага да помня, преразглеждам и да работя с убежденията си за света. Това парадоксално превръща тоновете съмнения и колебания в градивен елемент.

Картината като памет

Всяка част от серията е самостойна и самодостатъчна, но наличието на множество потенциално увеличава въздействието в частност. Картината е своеобразна карта за навигиране в лабиринта на екзистенциалната загадка. Картинното поле е и памет. В серия мащабът на това поле териториално е по-голям, съответно обединената в блок повече памет ще дава по-добри резултати. Друг е въпросът кой, за какво, кога и как ще ги ползва. Крайната точка удобно ми убягва, но частичната ѝ завършеност щеше да е невъзможна без заглавията, на които автор е Светослав Тодоров. През заглавията човек може да си сглоби метанаратив – различен, допълващ, надграждащ и играещ около и с видимото.

Повече за работата на Антон Терзиев на @anton_terziev_art и antonterziev.com.