фотограф: Боряна Пандова
Владимир Груев никога не си е представял, че ще се занимава с танци професионално, защото през повечето време е негово хоби, на което обаче отделя огромна част от енергията си. Докато не се явява на кастинг в Мадрид за френската танцова компания Herve Koubi, с която получава възможността да не се занимава с нищо друго и да се отдаде изцяло на движението. Сега, както сам казва, често се чувства като протагониста от “Боен клуб” - сменя полет след полет като част от натоварения ритъм на компанията, с която изнася представления в различни части на света. Времето на път използва, за да направи някой и друг кадър с фотоапарата, което също му се отдава впечатляващо добре. Когато е в България, през последните години обича да запечатва стените на Urban Creatres, както и да организира танцови семинари с участието на музиканти в “Академия 360”.
Как се случи при теб преходът от аматьор към професионален танцьор и кога Франция стана част от твоя път?
Не съм си представял, че ще се занимавам професионално с танци.От малък съм мислел, че танците за мен са само хоби и че трябва да се занимавам с нещо сериозно. Не е имало съзнателно решение, че това ще бъде моя професия. Винаги съм обичал да се движа и съм го правил с голяма отдаденост и без очакване.
През 2018 тъкмо си бях стъпил на краката след университета и имах достатъчно проекти като видеограф, но нуждата за движение не намаляваше ни най-малко. Имайки най-близкото до ‘'сериозна работа’' някога, използвах всяка възможност да танцувам, смятайки го за почивка. Включвах се в различни проекти с единствената цел да съм възможно повече време в залата. Постепенно започнаха да ни канят на различни фестивали в Англия. 
фотограф: Боряна Пандова
Играехме на известни сцени, но все още средствата, които печелехме, бяха далеч от нужните за нормален живот. Но друго не съм и очаквал - от малък бях програмиран, че музикант къща не храни, а какво остава за танцьор.
Един ден приятели ми пратиха информация за кастинг на френската компания Herve Koubi в Мадрид. Нещата, които правеха, изглеждаха доста сходни с тези, които ние изпълнявахме в Англия. Дори костюмите бяха почти същите, само че техните бяха бели, а нашите червени. Веднага си взех билет за Мадрид и седмица по-късно бях на кастинг. Имаше страшно добри танцьори от Венецуела с много впечатляващи акробатични движения. Само като ги видях как загряват, реших, че шансовете ми са излетели през прозореца. Дойде и моят ред. Движех се със свобода и любов. Когато хореографът сподели, че би се радвал да работим заедно, бях леко шокиран, че ми се дава възможността да не се занимавам с нищо друго и само да танцувам.
Тази алтернатива изглеждаше нереална в моите представи. Но дори и сега не искам да гледам на танца като работа. Погледна ли го така, цялата магия заминава. Естествено, че трябва да имаш професионално отношение, да си навреме, да се грижиш допълнително за тялото си и да си сигурен, че то е в кондиция, но се опитвам винаги любопитството и любовта към движението да са двигателната сила. 
фотограф: Боряна Пандова
Кой е най-ранният ти спомен, свързан с танца като изкуство и кога разбра, че това ще е твоето бъдеще?
Най-вероятно това са народните хора̀.Не ми допадаше фактът, че има точно определени стъпки, които трябва да се следват, а аз никога не успявах да ги науча. Освен това музиката и ритъмът също бяха пълна мистерия за мен. И до ден-днешен не мога и едно хоро. Но пък сега оценявам магията на това толкова много хора да бъдат заедно в един и същ ритъм.
За щастие, после открих брейка, който в началото повече се доближаваше до екстремен спорт отколкото до танц в моите представи. Още като 12-годишен, учейки се да стоя на ръце, усещах, че това винаги ще ми носи наслада. Седем години по-късно попаднах на фестивал за хип-хоп театър в Лондон, където гледах една много известна в съзтезателния свят холандска група. Този път обаче на театралната сцена липсваше егото и нуждата за доказване. Беше много чисто, докосващо и непринудено, а движенията все така впечатляващи. За първи път видях тази форма да не се използва за сравняване, а за споделяне. Усетих как в този момент нещо се превключи в мен и си казах: “Това е!”. 
фотограф: Боряна Пандова
Как би определил личния си стил и през какво премина, за да го откриеш?
Комбинация от брейк и съвременен танц. Напоследък тази комбинация става все по-популярна и съм учуден как все още не ни е лепнат някой нов етикет. Някои биха го приспаднали към графата Experimental, въпрекиче това е много обширно понятие.
След холандското представление и първия уъркшоп по съвременен танц ми стана ясно, че има необятна страна на танца, която непознавах, но ми беше страшно интересна. Все пак продължавах да се развивам като брейкър, да пътувам за състезания и да се водя по бързите брейкбийтове, докато един ден не си направих първата голяма травма на глезена. Тованаправи динамичния начин на движение,характерен за брейка,невъзможен. Въпреки болката, не ме свърташе на едно място. Започнах супер бавно да изследвам как мога да се движа без да се наранявам допълнително. И така започна една трансформация и търсене, които продължават и до днес.
Лишено от скорост и с фокус,насочен към усещането, движението спира да прилича на брейк и става много по-медитативно. Все по-малко се интересувам оттовакак изглеждат движенията, а се фокусирам на усещания отвътре-навън. Може би тези нови търсения са повлияни и от репетиционния процес по представлението “Ритуали на душата”, по което работим с танцова компания “Дюн”. Този нов подход ми дава свобода и ме лишава от нуждата да се сравнявам.
Успоредно със сценичните си изяви, продължаваш да се включваш в улични танци и тематични фестивали. Кое е онова незаменимо усещане, което ти дава уличният танц?
Свобода. 
фотограф: Боряна Пандова
Освен с тялото си, "танцуваш" и с фотоапарата? Къде са корените на тази ти страст?Каква фотография те вълнува?
Според мен танците развиват умението да правиш от нищо нещо и автоматично те правят една идея по-креативен в другите ти начинания. Мисля, че донякъде съм повлиян и от скейт фотографията,представяйки тялото в необичайно динамично движение в градска среда.
Запознанството ми с фотографията стана много натурално и следгодина на отричане, че не съм фотограф, а просто човек с камера, дойдоха и първите поръчки за българския стрийт бранд “Голока”. Седем години по-къснооткрих първата си изложба в София,в “Академия 360”, включваща фотографии с танцьори от пътуванията ми през последните години.
Доскоро мислех, че фотографията ми е ненужна и че не допринася с нищо. Но по време на една вечеря с приятели им показах нови непубликувани снимки и на лицата им се появи топла,неподправена усмивка - нещо като деца пред сладолед. Ще се радвам, ако чрез фотографиите си мога да продължа да давам това чувство на хората. 
фотограф: Боряна Пандова
Имайки база за сравнение и с леко намигване във въпроса, кога според теб ще ги стигнем французите (говорейки за танцовото изкуство)?
Социалната система във Франция е силно развита в полза на артистите. Благодарение на нея те имат сигурност и свобода на избор. Товаподсигурява и в пъти повече фестивали, практикуващи артисти и най-вече идеята още от малък, че това може да ти е професия.
Навън пространството или фестивалът кани представление и те се грижат за всичко, докато тук ти трябва да платиш наем на зала, за да може да споделиш работатаси. В България има много талантливи танцьори и хореографи, но имайки предвид структурата на театрите ни и икономическата среда, нагърбвайки се с мисията танцьор в България, се превръщаш в един съвременен Сизиф. Въпреки това ситуацията се подобрява - появяват се хубави и смислени фестивали, както и нови,вдъхновяващи артисти. Дано да има и промяна в средата.
Какво те мотивира да се изправяш пред нови предизвикателства?
Харесвам си зоната на комфорт. Понякога ритъмът на турнетата и представленията е достатъчно предизвикателен и нямам нужда от допълнително адреналин. Когато си спокоен и тих, съвсвем натурално любопитството те отвежда към новите предизвикателства, от които имаш нужда. Е, разбира се, хубаво е да има и някой друг луд приятел от време на време, който да ти се върже на акъла или ти на неговия. 
фотограф: Боряна Пандова
В кои моменти думите ти се струват безсилни и единствено танцът или кадърът могат да "говорят" по-силно?
Такъв момент би била красива музика наживо. Един и същ ритъм да минава през всички хора наоколо. Няма какво да му обсъждаш, просто изключваш копчето “логика” и се понасяш към транс.
За кадъра: Такъв пример беше стената на BOZKO “Св. Георги’’, по която работихме с Urban Creatures в София. Беше велико да наблюдавам реакциите на хората,извивайки поглед нагоре с отворена уста, губейки се в образа на застарелия светец и надигналата се ламя.
фотограф: Боряна Пандова
Как и къде обичаш да разпускаш? Кои са твоите места извън сцената, танца и встрани от обектива, където се чувстваш в свои спокойни води?
Хубаво кафе с тетрадка, когато на оперативка се събират всичките личности,битуващи в главата ми, за да уточним дали вървим в правилната посока. Плажът в Кале. През прозореца на влака. Някоя галерия. Или залата, където просто да танцувам за себе си без свои или чужди очаквания.
Кога ти е било най-трудно да следваш себе си и кога се получава от само себе си?
Когато започнеш да живееш според чуждите убеждения. Лесно е да забравиш какво самият ти харесваш и какво те кара да се чувстваш жив, когатотрябва да се съобразяваш с чужди виждания. Това може да те накара да се чувстваш изцеден и не на мястото си. Трябва непрестанно да си напомняме коя е нашата лична искра и да се грижим тя дане изгасне.
Интервюто е част от поредицата #followmyself, която се осъществява със съдействието на Fashion Days.