Камък, който тежи не само на мястото си

Валентина Шарра е от Рим. След магистърската си степен по право, завършва няколко фотографски курса и взима диплома от Академията по изящни изкуства в Рим. Преди седем години заедно с мъжа си и двете им момичета съвсем съзнателно избират София за свой дом, който им предлага най-доброто, на което е способен, за да съчетават семейния и работния си живот. Така през 2018 г. тя завършва и скулптура в Националната художествена академия, а нейни творби, които много често са намеси в конкретно място, вече са представяни в редица самостоятелни и групови изложби. Основните ѝ интереси са в областта на фотографията, инсталацията, скулптурата и звука, а нейният характерен “специалитет” е работата с камък. Твробите ѝ обикновено се опитват да дадат храна за размисъл и да оставят наблюдателя сам да интерпретира видяното и усетеното, а ние правим опит да надникнем какво стои под българския творчески камък, върху който тя тежи.

Накратко, как се озовахте в България и защо?

Всичко започна преди 7 години, когато моят партньор, който е родом от Франция, нашите две момичета и аз търсехме място в Европа, от което да съчетаваме работния и семейния живот.

Вече бяхме прекарали 10 години от живота си в учене и работа из различни европейски столици и София наистина се оказа правилното място, на което да се установим. Вероятно, погледнато отстрани, София ни предложи най-доброто, на което е способна и приятелите често ни обвиняват, че сме твърде позитивни в описанието на живота си в България, но аз отговарям, че вече не сме тийнейджъри и знаем много добре как да сравняваме предимствата и недостатъците на ситуациите, така че изборът къде да живеем не беше случаен. А и София ми помогна да разбера какви са приоритети, живеейки на пълни обороти едновременно като майка и като артист. 

 

Имате магистърска степен по право. Как се случи преходът към изкуството и как според Вас образованието Ви влияе на сегашната ви работа и интересите в изкуството?

Много хора през годините са ми задавали този въпрос и аз никога не съм променял отговора. Връзката между изучаването на правото и изкуството е много тясна, основана на общия корен на двете дисциплини, който просто определям като изкуството да тълкуваме нашето общество.

Това беше моят интерес, когато реших да уча право и паралелно фотография. Написах дипломната си работа по европейската политика на сближаване, докато пътувах в източноевропейски страни – между Унгария и Румъния (благодарение на стипендии от Юридическия университет), когато тези страни щяха да се присъединят към Европейския съюз през 2007 г. Изследвах не само правната страна на процеса на сближаване между новите държави, но също така и фотографирах/улавях реалността на хората в тези страни.

Тук бих добавила въпрос към всеки, който има удоволствието да отваря познанията си към различни хоризонти: всички вие, които обичате знанието, не осъзнавате ли, че всичко около нас има обща матрица? Тогава се стига до заключението, че знанието във всичките му форми е първото удоволствие от живота, може би по-голямo от секса бих казала.

Кое прави България различна по отношение на възможности и трудности, когато става дума за изкуство и това да бъдеш артист?

Отправната точка и на двата отговора е така трудната история на България. Само преди 15 години България поставя ново начало (колко много са те в миналото!), изкривявайки за пореден път (да се надяваме в положителна насока) своето съществуване като общност. Тъй като в крайна сметка държавата не е своя национален флаг и своите граници, което трябва да се повтаря, а общност от намерения и мнения. Когато пристигнах, България беше tabula rasa (от латински - израз, отнасящ се до идеята, че знанието не е вродено, а идва с опита и възприятията - бел.ред.), където всичко може да се случи. Без установени художествени институции, макар сега ситуацията бавно да се променя, ми предложи пълна свобода на изразяване без да бъда съдена отгоре, признавайки стойността на творбите преди “името” на техния автор.

В Централна Европа нещата често стоят доста различно, трябва да се подчертае. Художественото творчество често се задушава от пазарната динамика и предварително установените стилистични линии, които попарват всякакъв вид иновация.

Разбира се, ако тогава обсъждаме подкрепата на България към художественото творчество, то трябва да сме готови да разберем, че помощта за артистите е минимална. Всичко се крепи на малките рамене на артиста. И вероятно само малцина биха оцелели без компромиси.

Работите Ви обикновено изследват възприятията ни за време и взаимоотношения – как приемаме смъртта, раздялата, образа на мъжете и жените. Защо това Ви вълнува?

Думите за нашето “възприятие на времето” като опит да се опише артистичната ми практика може би е начин кратко да се обобщят различните концепции, които са представени в моите творби.

Ще се опитам да го опиша по друг начин: На първо място е интересът ми към камъка, който напълно олицетворява идеята за “липса на време”. След това е към отношението ни спрямо мъдростта на миналото и настоящето, която изравни със земята хилядолетна социална култура, предлагайки начин на живот, базиран на консумация и разрушение. И накрая - изборът да бъдеш (или поне да се опиташ да бъдеш) активна част от обществото, да се опитваш да даваш храна за размисъл и критика.

 

Честно казано, най-голямото удовлетворение за мен е работата с и чрез обществени пространства. Преди всичко, защото вярвам в значението на повдигането на хоризонта на дадено произведение на изкуството от обикновен обект в “глагол/процес”. Единствено така то може да бъде преживяно от всеки, без изключение.

 

Идвам от Рим и както знаете, красотата му е в това, че е открит музей на изкуството, благодарение на хилядолетното наслояване на творби. Защо да не се върнем към тази концепция за града? В този смисъл такива site specific творби биха имали принос към процеса на колективна красота, тъй като са способни да развиват следи – исторически, културни, териториални – по най-добрия възможен начин. Артисти, които обичат да създават site specific, често са и най-отворени към съгласуване на различни мнения, колективни нужди, открито критикувайки без страх от онова, което вероятно е неудобно да се каже. Защо тогава да не се доверим на артистите!

Кои са материалите и техниките, с които се чувствате най-удобно и какво друго бихте изкали да изпробвате?

Красотата на съвременното изкуство за мен е възможността, предоставена на артистите, да изразяват себе си свободно без предварително утвърдени категории като класическите техники или стилове. Затова предпочитам да говоря за интересите си в работата с или върху материи, защо не и дигитални такива, за да изразявам идеи и концепции.

Често говоря за алхимичния процес зад моя метод на работа, защото благодарение на комбинацията от хетерогенни елементи може да бъде създадено нещо уникално и иновативно. С помощта на този процес имам възможността да следвам конкретна посока на проучване в работата си, но без никога да се повтарям.

Смятате ли, че в днешно време артистите са принудени да се обясняват повече на публиката и трябва ли изкуството да бъде оставено да говори само за себе си или това вече не е възможно?

Мисля, че това е въпрос, който директорите на музеи, критици и куратори си задават всяка сутрин с кафето. Като артист се опитвам да предложа различни възможни интерпретации на всяка една от творбите си, за да достигна до възможно най-широка публика, без задължително да се нуждая от допълнителни обяснения. Интересно ми е да чуя всяка една от тях, независимо дали идват от експерти в сферата, или от съседа.

 

Изкуството, което ще бъде запомнено в съзнанието на хората и което е стимулирало дори едничка позитивна или негативна мисъл, за мен е онова, което си струва. Така че, да вярвам, че единственото възможно изкуство е онова, което е способно да изрази себе си без филтри и директно спрямо душата на всеки.

Кои са типичните български черти, които продължават да Ви впечатляват и кои смятате за странни или забавни в нрава на хората тук?

След толкова много години в България, почти мога да се определя като родена на тази земя и затова чертите, които бих изброила, са също част и от мен самата: цикличната сила на всеки сезон, която изненадва сетивата и ни кара да се чувстваме живи; начинът на живот между свещенното и светското, способни да стимулират духа на оцеляване; човешкото измерение на града София, което всички ние трябва да съхраним, за да не изпаднем в низка/банална джентрификация. 

Кои са любимите Ви места в София и извън столицата, на които се чувствате като у дома си?

Аз съм ентусиаст на тема горещи минерални извори, затова бих споменала две места, свързани с тази ми страст: Горещият извор в горите край Бистрица и Софийският исторически музей.

Във втория пример обаче това е място на миналото и част от бъдещето. Преди да се превърне в музей е бил просто обществена баня с термални извори. И докато съдържанието на музея може да бъде изложено на място, което да е дори по-привлекателно, то горещият минерален извор не може. Той е тук и е абсурдно да не се използват ползите за тялото и разбира се, за съзнанието. Така че моето второ място, което предстои да открия, ще е бъдещият басейн на София. 

Кога Ви е най-трудно и съответно най-лесно да следвате себе си?

Тук става по-лично! За съжаление, аз съм личност, тясно свързана с часовете сън, прекарани през нощта. Способността да взаимодействам със себе си зависи точно от почивката през нощта. Сякаш съм принудена да загася лампата, за да може съзнанието да си почине, като че да освободя дневно пространство за друг — безплътен — живот.

Има ги и периодите, в които е наистина невъзможно да открия вътрешен баланс и накрая е същото за съня и обратното. Дяволски кръг, който винаги завършва с физически колапс и продължителен 24-часов сън. Предполагам, че проблемът със съня не е толкова личен!

Това интервю е част от поредицата #followmyself, която се осъществява със съдействието на Fashion Days.