Васил Върбанов в капана на ръгбито

“Задавай по-често въпроси, защото аз за ръгби мога да говоря до края на седмицата.” Гласът на радио “Тангра Мега Рок” и водещ на телевизионното предаване “Моят плейлист” Васил Върбанов има и още един живот, не съвсем таен за тези, които го познават добре. Една от най-големите му страсти е ръгбито, спорт, на който е бил отдаден играч, а после зрител, коментатор на местни и международни мачове, документалист.

След шест години работа, през 2023 г. се появява филмът “В името на Бог Ръгби!”, а излизането му тогава съвпада с 200 години от първия мач (в английския град Ръгби). Съвпада и с безпрецедентните постижения на националния ни отбор. Той се изкачи с 35 места в световната ранглиста под ръководството на френския треньор Ромен Балмис, който от 2017 г. насам постепенно изгражда силата на отбора ни.

Слоганът на продукцията е “нашата голяма чиста тайна”. Четирите думи са ключови за отношението на Върбанов и другите ентусиасти като него. “Тайна” носи парадокса за това колко популярен е спортът в световен план и колко непознат е тук (въпреки че публиката расте и през последната година е стигала до шест хиляди зрители при мачовете на националния ни отбор). “Чиста” засвидетелства високата култура, която феновете виждат в етиката и правилата на играта. Или както Върбанов казва във филма, “това е една от най-съвършените форми на общуване, измислени от хората”.

Сниман с операторите Крум Родригес и Орлин Руевски, филмът е личен за Върбанов на много нива, но и засяга начина, по който спортът кореспондира с обществените и политическите нюанси през последния век. “В името на Бог Ръгби!“ изследва и колко много от историята ни преди 1944 г. е изтрита.

Върбанов гледа между 15 и 17 мача седмично. На някои от тях не е просто зрител: през последните три години той е коментирал над 70 мача в “Ръгби 15” и през юли ще коментира олимпийските мачове в “Ръгби 7” в Париж (в него играчите са по-малко, полувремената – по-кратки). Като че ли за да подскаже колко са сложни правилата, Върбанов уточнява, че “Ръгби 7 е съвсем различна бира от Ръгби 15”.

Това не е всичко: преди две години, по инициатива на Върбанов, ръгби влезе сред спортните занимания в Софийския университет и Нов български университет. “Продължавам да се занимавам с пропагандирането на ръгби и с личното си удоволствие от него.”

Васил Върбанов разказва защо ръгбито е неговата религия:

Ръгбито не търпи индивидуализъм

Роналдо и Меси не биха могли да съществуват в ръгбито. Играта е така философски конструирана, че напредваш, докато подаваш назад. Ти трябва да си извоюваш всеки милиметър. Без останалите ти си нищо. Невъзможно е да играеш “срещу”, играеш “със” някого. Публиката не е разделена по сектори и агитки, тя е заедно. Аз може да съм за Франция, друг за Нова Зеландия, и да седим един до друг, не е нужно да ни пазят полиция и кучета като във футболните мачове. Това отношение между хората много ни липсва тук в България. А третото полувреме е свещенно – тогава пием бира.

Има и страшно много предразсъдъци: дори спортни журналисти продължават да бъркат американския футбол и ръгби, които са два напълно различни спорта, толкова колкото футболът и хандбалът. От тази сутрин общността ни е на нокти, тъй като един от коментаторите по време на футболния мач Унгария – Шотландия от Европейското каза че “футболът се превръща в ръгби”, след като един от играчите получи комоцио при сблъсък. Това оставя грешни впечатления, не е вярно, а коментаторът изглежда не е сред 400-те хиляди, които са гледали документалния филм. Това е игра на ума, дори и да изглежда силна физически.

Началният удар

Бях на 8 години и учех във френско училище в Алжир, където майка ми беше лекарка и преподавателка. Там ръгбито беше част от заниманията по физическо, но не бях сред добрите: тогава бях училищен шампион по джудо и междувременно ме тласкаха към отбора по хандбал.

Върнахме се през 1980 г., а някъде през 1985-86 г. разбрах, че има български шампионат, и то от шестнадесет отбора. Играх в “Левски” няколко години, после продължих да се занимавам под други форми и всъщност активно играех около 40 години. През 2014 г. в рамките на тържествата по случай “100 години Левски” се събраха много от старите играчи и аз с чувство на срам разбрах, че повечето не ги познавам. Осъзнах, че връзката между поколенията, дори в една по-камерна среда в сравнение с футбола, е прекъсната. И това е непростимо. Запознах се с тези изумителни хора и ме впечатлиха техните сила и достойнство.

Първоначалната ми идея беше да напиша книга. Нямаше да съм първият, и преди е писано за българското ръгби, но може би твърде субективно. Идеята за книга отстъпи пред тази за филм покрай един разговор с Пейо Колев от “Изгубената България”, който ме посъветва, че от снимка или текст няма да се усети интонацията и духа на хората. Реших да направя филм, а това е много различно от всичко, с което съм се занимавал преди. Влязох в капана.

Блокиране и спонтанна схватка

Един от първите проблеми беше, че не само няма организиран български ръгби архив, а че няма никакъв. Всяко новооткрито парче от мозайката променяше сценария и обръщаше с главата надолу историята, а тази мозайка като че ли се състоеше от десет хиляди парчета, от които можех да намеря триста. Личните свидетелства водят до конкретни въпроси. Тук идва предизвикателството, че голяма част от играчите и треньорите, които са живи, са вече на по 80-90 години, в различни градове. Нямаше как да чакам. Бързах да снимам, но същевременно започнаха пандемията и локдаунът, а тези хора са и сред най-уязвимите групи. Две години нямаше международни състезания, ставаше трудно да се документира възходът на националния отбор. Процесът е като да ловиш риба с динамит.

Трябваше да събирам информация от български и чуждестранни източници (като например кадри, запазени от British Pathè), живи свидетелства, в които често размиването на спомените води до отклонение от една-две години при някои важни събития, медийни отразявания във вестници, които намерих в Народната библиотека, Музеят на спорта също ми помогна. Стигнах и до Комисията по досиетата, където изчетох 30 хиляди страници, от които ми свърши работа една-единствена: в нея се описваше пътуване с влак из Швейцария, в който прикрепеният към отбора офицер пише, че “като цяло дисциплината беше добра, само треньорът Димитров се разхождаше по анцуг, на който пишеше “България”, въпреки многократните ми предупреждения.”

След като “В името на Бог Ръгби!” се излъчи за първи път, с мен се свързаха наследниците на инж. Стефан Филипов, суперзвездата на “Берлин” между 1929 1931 г., без никакви дигитализирани видео архиви за успехите му. Дотогава всичко, което имах за него, беше една-единствена снимка.

Друг интересен случай беше да намеря повече около Стефан Вълков, който провежда първите тренировки през 1955 г. Учи спорта в Чехия, връща се тук, има сблъсъци с комунистическата система и отново отива в Чехия. Имаше версии, че е починал в Чикаго и разпитвах българи там дали е възможно да открием поне гроба му; оказа се, че е починал в Прага, което пък научих от краевед в родния му Свиленград. След осем-девет месеца на ровичкане, стигнах до сина му, самият той вече на над 70-годишна възраст. Впоследствие той ми изпрати нотариално заверено пълномощно, с което може да се отвори досието на Вълков. Кълбото се разплиташе. Запазих час в Комисията след един месец, в който не спах. Оказа се, че досието е прочистено. Това също е показателно. Става въпрос за играчи от няколко поколения, чийто живот хората не познават.

Спортът, който учи на отговорност

Има много неща, които ние българите трябва да извършим за нашата културна памет. Това важи и за музиката в този период и може би това ще е следващото нещо, с което ще се занимавам проучване на музикалните архиви към БНР, което вероятно ще стане след много дърпане на ръчки и звънене. След шест години работа “В името на Бог Ръгби!” ми даде да разбера, че около мен има една лична трагедия. Когато го завърших, разбрах, че това не е краят, а само началото на една мисия. Няма да спра да търся, но зависи дали ще продължа да намирам. Казано иначе, вкарах се в един капан.

Аз не разделям спорта от културата: не всяка култура е спорт, но всеки спорт е култура. Всяка една атлетическа дейност у нас е рожба на българската интелигенция, а това, че през 1944 г. е прехвърлена към работническата класа, е изкуствен процес: все пак тези, които се трудят в селското стопанство от зори до мрак, нямат време за спортни занимания или забавления.

Заснехме около 80 часа суров материал, в който има също толкова ценни детайли, колкото в тези около три часа, които съставят филма. Следващата стъпка е може би да се направи онлайн архив, което също би струвало доста усилия, ще бъде нов капан. Направих филма извън обичайните ми 12-13 часа работа на ден покрай радиото, “Моят плейлист” и организирането на концерти. В един момент, за да завърша филма, спрях с концертите, което пък спря поток на свежи пари към нашето независимо радио. Така се получи, че аз, като човек, който е роден да бъде изключителен лентяй, който да чете книга в едната ръка и да държи маргарита в другата, работя по 18 часа на ден. Може би нямаше да се захвана, ако знаех през какво ще премина, но ето, капан, няма и как да се откажа.

Използвах думата “капан” многократно именно заради това. Този спорт те учи и на отговорност. Ужасно много отговорност.

Професия ръгби пропагандист

Намираме се във възход и отборът ни се справя изключително добре, но трябва да имаме предвид, че в световен мащаб има голямо разделение между супер професионалните отбори и тези като нашия, които са аматьорски. С изключение на един играч, останалите имат и други професии.

Най-големият успех е, че въпреки незнанието на обществото, въпреки неравнопоставеността на начина, по който съществува този спорт у нас и как е поддържан в съседни държави, той продължава у нас. Най-големият успех на ръгбито ни е, че то е оцеляло. Дървото има корени, а в нашата културна история все нещо в корените се къса. Корените не знаят, че дават път на клони.

Ромен Балмис е страхотен човек. “Проект” стана мръсна дума при нас, а не би трябвало: неговият проект е българският национален отбор, той го гради тухла по тухла и е направил така играчите не само да споделят една и съща страст, но и да вибрират на една честота.

Извън физиономиите, които виждам десетилетия наред, има и нови хора. Филмът сам по себе си доведе публика, която е любопитна да види за какво е цялото това нещо, а в “Тангра мега рок” говорим много за ръгби. Подмолно сея заразата на всички нива.

Части от документалния филм “В името на Бог Ръгби!” са в YouTube, а за да го видите в цялост, следете програмата на БНТ. Гласът на Върбанов може да слушате най-често на www.radiotangra.com.

Ключови години в ранната ръгби история в България 

1934 г. Първият демонстрационен мач, за който има малко свидетелства.

1956 г. Още един демонстративен ръгби мач, организиран от спортен клуб "Динамо" ("Левски"), а играчите не подозират за мача от 1934 г.

1963 г. Създаване на националния отбор. Авторът на първите точки е Веселин Йорданов, който помага на Върбанов, като предоставя архива си и е сред главните герои на филма му.

1968 г. България става част от Европейската ръгби федерация.

1989 г. Ръгби спортът е слабо субсидиран по време на комунизма, съответно падането на режима отключва структурни промени, както и подобряване на нивото, след като повече играчи започват да развиват таланта си извън страната. В момента част от националите ни играят във Франция, Германия и Шотландия, по думите на Върбанов, “малко по-развити ръгби територии”.