Пускаме прожектори, вдигаме завесите, надничаме в гримьорните, ослушваме се по репетиции и се прокрадваме в репетиционните. Загърбваме всичко лошо, което се случва на българския театър, не защото искаме да се правим, че не го виждаме - напротив. Просто по сцените, напук на статуквото и драмата, има и страхотна нова драматургия, сценографии, костюми, музика и танц. Пърформансът и съвременният танц вече не са някакви доведени деца на сценичните изкуства, за което „Евала!”. Крайно време беше. Малкият сезон на „Сфумато” и фестивалът ACT са ни всяка година в календара за малък къс голям независим театър. Харесва ни и да ходим на „батълите” Поети срещу актьори, които се задържаха завидно добре вече повече от три години. За творенията на Венелин Шурелов и Мариета Голомехова пък винаги ще има място на нашите страници, защото сме заклети техни почитатели и някак неестествено сигурни, че никога няма да ни разочароват.
Какво наблюдава на сцената един от нейните обожатели и активисти - поетът, писател и драматург Стефан Иванов? Той отскоро е в 30-те си години и вече има издадени четири стихосбирки - „4 секунди лилаво”, „Гинсбърг срещу Буковски в публиката”, „Списъци” и „Навътре”, участие в сборниците „Антология на живите” и „Секс off”, писателската група „Бърза литература”, както и множество други публикации в медиите. Заедно с Иван Добчев е съавтор на пиесата „Медея - майка ми”, спечелила „Икар” за най-добро представление през 2013 г.. Пиесата му „Между празниците” е номинирана за същото отличие година по-късно.
Стефан Иванов, снимка: Яна Лозева
* За да има сценични изкуства, е нужно да има сцена. Не е задължително, но помага. През последните пет години „Дерида Денс Център” е един здравословен, автономен и независим образец за пространство. За две години ДНК приюти голяма част от съвременния танц и пърформaнс – бил той роден или гостуващ международен. „Мозей”, макар и съществувал за кратко и донякъде като социален експеримент и за специалните желания на Иво Димчев, беше особен оазис. The Fridge пък е по-скоро мутиращ номад, но също е уютно и неочаквано нужно място. Такива са и галерия „Етюд”, както и „Æther” и криейтив хъб „Къща”. Надявам се те да издържат.
* За да има сценични изкуства, е нужно да има събития. Отново, не е задължително, но е полезно. Едни от най-важните събития, поне за мен, са „Световен театър в София” (ще помня „Илиада” на Йерней Лоренци, „В очакване на Годо” на Иван Пантелеев, „Орхидеи” на Пипо Делбоно), ACT Фестивал за свободен театър, Авеню Q - единствения мюзикъл в България, на който съм се смял и забавлявал от началото до края, както и учебните представления по сънища и спомени на студенти на Иван Добчев и Маргарита Младенова.
* За да има сценични изкуства, които по необходимост са колективни, трябва да има групи, молекули, съмишленици, облаци от приятели или просто колеги, които да ги правят и са обединени дори и от един водещ атом. Такива са „Метеор” (Ани Васева, Леонид Йовчев, Боян Манчев), всички трупи и компании за импровизационен театър, „Б плюс” (Йордан Славейков и Димитър Касабов) и центростремителната среда, която създават около себе си Боян Крачолов, Васил Дуев, Явор Борисов, Валерий Пърликов, Янко Велков-Янеца.
* Необходими са и още специализирани медии за тази сцена, а само рубрики, дори и в масови издания, не са достатъчни. Не е достатъчно и наличието на сайтове като Нови драматургии.
* Съжалявам, ако пропускам нещо или някого, но то е поради недоглеждане или заради факта, че сме работили заедно и изпитвам изчервено смущение да продължавам да говоря за каквото и да е, в което имам дори и минимално участие. В спектакъла на лайфа можем и е нужно и да сме ръкопляскащи, както писа Ина Григорова преди почти двайсет години.