“Ах, каква изненада!” – в различни вариации и на различни езици - това е реакцията на над 90 процента от хората, щом хванат в ръцете си квадратната мостра от плата, с който беше опакована Триумфалната арка. Или поне на 90 процента от хилядите хора, на които лично аз – в ролята на “медиатор” между проекта и посетителите – раздадох такива парчета плат в рамките на 16-те дни, през които инсталацията можеше да се види на живо.*
Първоначалният визуален контакт с инсталацията обикновено се случва от разстояние. Повечето хора я виждат за пръв път от продължението на някое от 12-те авенюта, които се събират в площад “Шарл дьо Гол”/”Етоал”, в чийто център – заобиколена от изключително натовареното, хаотично и постоянно бучащо** кръгово движение – се намира Арката. От такова разстояние платът, с който е опакована, изглежда мек, фин, подобен на коприна или ламе в цвят, променящ се в зависимост от светлината - почти ефирен. Усещането за ефирност се усилва, когато платът се раздвижи от вятъра и заприлича на надиплена водна повърхност.
Отблизо обаче тъканта наистина е изненадваща – както на вид, така и при допир. Гърбът на сребристата лицева страна е стъписващо син, плетката е неочаквано едра и груба, а на пипане материята е твърда и жилава, наподобяваща по-скоро пластмаса, отколкото текстил.

снимка: Екатерина Петрова
Но дори и отдалеч, гледката на опакованата Триумфална арка е изумителна, всъщност точно поради обратното на описаното по-горе. Когато самата аз я видях за първи път, бях удивена от абсолютното припокриване на реалността с моите очаквания – на живо “Триумфалната арка, опакована” изглеждаше точно както я бях виждала изобразена на всичките предварителни рисунки и колажи, изработени от Кристо в процеса на подготовка на проекта между 2017 г. и смъртта му през 2020 г.***
Най-вече заради това първата ми среща с Арката ме остави без дъх. Но може би и защото, пристигайки от летището в центъра на Париж – вместо най-напред да си оставя багажа – аз се юрнах на 30-минутен пешеходен преход, почти тичайки по павираните улици с все куфар, раница и чанта, за да видя Арката час по-скоро.
Наскоро си припомних нетърпението, което изпитах тогава, докато наблюдавах как малката дъщеря на моя приятелка – със същата ожесточена припряност – разопакова шоколадово яйце, захвърляйки станиола и “черупката” настрани, за да види играчката час по-скоро.
Но за разлика от шоколадовите яйца Kinder, при които под еднаквата опаковка всеки път се крие изненадващо съдържание, в проекта на Кристо и Жан-Клод самата опаковка – скривайки една безкрайно позната, до голяма степен изтъркана и клиширана вътрешност – е това, което предизвиква шок, възторг или наслада.
Сега, когато Триумфалната арка вече е върната към обичайния си вид, а опаковката ѝ – състояща се от общо 25 000 квадратни метра полипропиленов плат, покрит с пулверизиран алуминий, 3 000 метра червено въже и 312 тона стомана – е изцяло рециклирана, стотиците хиляди сребристи парченца плат, пръснати по целия свят, са единствената материална следа, останала от проекта. Като парченца сребрист станиол от опаковката на шоколадово яйце, които съхраняват спомена за радост, дълго след като вълнението от изненадата е отминало и играчката е забравена.
* Според официални данни, инсталацията “Триумфалната арка, опакована” е посетена на живо от шест милиона души между 18 септември и 3 октомври 2021 г.
** През всеки от трите уикенда по време на инсталацията, за първи път в историята на града, кръговото движение около Арката се затваря за автомобилен трафик и става изцяло пешеходно. Много от парижаните, с които разговарях, споделиха, че изненадата за тях е била не само визуална, а и слухова, тъй като никога преди това на това място не са преживявали такава тишина.
*** В окончателния вид, в който се реализира, проектът за опаковането на Триумфалната арка се появява през 2017 г., докато Кристо подготвя изложбата “Christo et Jeanne-Claude, Paris !”, предвидена да се случи в Център Помпиду през 2020 г. Но идеята съществува от 1962 г., когато Кристо изработва фотоколаж, на който Арката е изобразена опакована, макар там да прилича по-скоро на пощенски колет, а не на изящната скулптура, която в края на краищата видяхме.
____________________________

снимка: Яна Лозева
Екатерина Петрова се занимава с литературен превод, есеистика и журналистика. През годините е публикувала в редица медии и е живяла в повече от десет градове по света. Обича да имитира акценти, да яде кимчи и кисели краставички и бележките под линия. Наскоро “Жанет 45” публикуваха дебютната ѝ книга “Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч”, в която тя пише за своите находки: ботуши от Бутан, тротоарни плочки от Барселона по дизайн на Гауди, скарабеи от Древен Египет, кутия с боклук от Ню Йорк и парче от “Плаващите кейове” на Кристо.