фотограф: Ami Vitale
ТЕМА МОРЕ: ДИМИТЪР КЕНАРОВ
Той е журналист с поетична душа и обратното.
02 август 2018
Той е журналист с поетична душа и обратното. След края на академичното си обучение в САЩ продължава да пише на английски пътеписи от България, Македония, Сърбия и Ирак и репортажи, публикувани в издания като Esquire, Outside, The Nation, Foreign Policy, Boston Review, The International Herald Tribune. На български предпочита да се отдава на поезията, което го отвежда до две стихосбирки “Пътуване към кухнята” и “Апокрифни животни”, които са в каталога на “Жанет 45”. Неговите приключения и наблюдения отвъд близки и далечни морета и океани ни дават заряд и отварят сетивата ни за други животи, а поезията му… Тя е съвсем друга риба... В случая - цал кит.
Илюстрация: Теодор Георгиев
Като всеки турист
носех карта и фотоапарат, и пътеводител
“Lonely Planet” с полезна информация:
кратка история, забележителности,
храна и хостели, превоз, куриози.
Вървях по улиците загубен в страниците
и гледах фотографиите на сгради,
които ме отминаваха незабелязан.
Сушата е суха като милиони факти.
Глостър, Масачусетс е най-старото
риболовно пристанище в Северна Америка.
Още през 1623-а мрежите са се късали
от тежестта на треската и херингата –
златото на протестантите. После
тук са пристигнали бедните католици
и оттогава всяко лято се провежда фестивал
в чест на Св. Петър, закрилник на рибарите:
стотици кораби пременени с гирлянди
се полюшват във водите на залива, докато
едри смелчаци вървят по хлъзгава греда
напоена с катран и изпитват съдбата си.
На близкия хълм се извисява бяла катедрала,
“Богородица на попътния вятър”,
с две кули между които стои Богородица,
прегърнала лодка, наместо Исус. Затова,
когато шхуната Андреа Гейл потънала
по време на голямата буря през октомври 1991-а,
всички в града били потресени, невярващи,
а Себастиан Юнгер написал “Перфектната буря”,
по-късно филм с Джордж Клуни.
Бях тръгнал към колата, за да се махна
колкото се може по-скоро оттук,
от червените пластмасови омари
по рекламните табели на ресторантите,
от сувенирните котви, лули и компаси,
и солените цени на минералната вода,
когато край пристанището видях надписа
Whale Watching.
(Whale Watching, гледане на китове или
любителска екскурзия с корабче
в търсене на онези велики левиатани –
на български няма точен превод, може би
защото в Черно море няма китове.)
Whale Watching, помислих си, защо не,
никога не бях виждал кит на живо,
ако не броим Свободния Уили, затворен
в щатския аквариум на Орегон,
а романът “Моби Дик” на Херман Мелвил
ми беше любимият, особено 132-а глава,
когато капитан Ахав, разколебан
дали да продължи гонитбата на омразния кит,
прошепва на своя помощник Старбък:
“Ела! ела по-близо, Старбък;
нека погледна човешко око;
то е по-велико от морето и небето,
то е по-велико от Бог.”
Илюстрация: Теодор Георгиев Whale Watching. Срещу 30 долара
се качих на горната палуба
на туристическото корабче и седнах
до дебела китоподобна жена,
а тя ме погледна в очите и ме попита:
“Виждали ли сте някога китове?”
“Не, но ‘Моби Дик’ е любимата ми книга.”
“А аз съм гледала филма.”
Пристанището скоро се изгуби.
Шамадурите постепенно оредяха като дървета
над високопланинска безлесна граница,
сякаш не плавахме напред, а нагоре и нагоре.
Скалният нос Св. Анна с високия си фар,
спасителна светлина за бедстващи моряци,
бавно потъна зад хоризонта, изгасна
и за пръв път се озовахме сами
в синьото празно поле на света. Само
корабчето оставяше пенеста диря
като отворен цип, зад който
нямаше нищо, освен още и още вода.
Илюстрация: Теодор Георгиев “Океанът е град без сгради”
ни каза екскурзоводката,
“но понякога от океана
изплуват катедрали.”
Представих си кит като катедрала,
в която свири Йохан Себастиан Бах
на огромен орган само с една тръба,
всеки тон оттекващ чак до дъното,
до безбожните зелени водорасли.
Представих си кит като катедрала:
контрафорсът на ребрата, кръстовидната
форма на тялото спрямо перките,
обсипания с планктон олтар на езика
и точно тогава зърнах първия купол,
чух първите ноти на месата.
* част от “Апокрифни животни”, изд. “Жанет 45”