ТЕМА МОРЕ: МАРИН БОДАКОВ

Родом е от Велико Търново, но поетът, журналист, преподавател и дългогодишен редактор на изданието "Култура", както и един от основателите на издателство "Точица" Марин Бодаков носи морето в името си. Той е Морски по наследство и по копнеж, но казва, че не може да плува. Не и наяве. От 1994 г. насам, когато излиза първата му стихосбирка "Девство", доказва обаче, че умее да плува и плава доста добре в света на думите. А ние хвърлихме въдица в негови "води" и уловихме едно чудно стихотворение от стихосбирката "Битката за теб", излязла през 2016 г. от издателство "ДА".

02 август 2018

Морето е името ми. Аз съм Морски. И вероятно в това име има немалко копнеж, защото моите прадеди, при които името се е редувало през поколение, са родом от Търново, Лясковец, Предбалкана. Копнеж ли? По онова, което българинът, струва ми се, никога не е бил - морски човек, мореплавател. Може би това се дължи и на факта, че нашето Черно море е вътрешно, хем чудовищно, хем домашно.

Илюстрация: Мариана Сърбова

Морският спомен, който винаги нося със себе си... За мен българското крайбрежие се дели на латинско, от Стара планина нагоре, там е и Овидий, и старогръцко, уютно и вкусно, на юг. Имам много тайни спомени, прилични и неприлични, но най-вече не е от Черно, а от Балтийско море. Когато за пореден път отивам на един широк пустинен плаж между Вентспилс и Лиепая и се обаждам на жена си да чуе шума на вълните. Защото и аз, и Зорница сме били неведнъж там, но никога заедно.

Илюстрация: Мариана Сърбова

Вълните ме тласкат към усещането за загуба на собственото ми тяло, към онова възторжено океаническо чувство на сливане, за което говори Фройд. Прочее, не умея да плувам, колкото и голямата ми дъщеря да ме учи на един плаж на Йонийско море.

На брега съм едно уморено момче. Има едно чудесно стихотворение на прекрасната поетеса Федя Филкова, според което август е самотен месец: по-самотен дори от мъжа, който вече е стигнал брега и очаква морето. Та и аз така.

Илюстрация: Мариана Сърбова

Това е

осуетено стихотворение,

изтървало завинаги курса на същинските думи.

В него щях да разкажа

как в един момент сложих сандалите в раницата

и слизах от кораба безсрамно бос – остров след остров, –

а по петите се смесваше прахта на уютни пристанища.

И когато – най-после, но бързо – пристигнахме там,

докъдето се стига за девет години,

горделив познавач на клишета се опита да ни разколебае:

„Неговото царство всъщност e там,

откъдето сте тръгнали,

този остров е малък за ваше и негово царство…”

Без да знае, че по петите ми вече бяха щастливи

всички острови

едновременно.