Никол Павлов между хумора, илюстрацията и анимацията

Въпреки че от малка рисуването сякаш винаги я влече, Никол Павлов открива изкуството като свое призвание едва в последната година на висшето си образование. Не губи и нито минута повече време и завършва колежа за изкуство и дизайн Central Saint Martins в Лондон, а през 2020 г. нейната анимация Endless е използвана като трейлър за Лондонския фестивал на анимацията.

Описва се като базиран в Европа артист на пълен работен ден и любител на закуските на половин работен ден. Специализира в областта на илюстрацията и анимацията, като в нейните работи изчистените форми сякаш умишлено бягат от прекалената детайлност, за да се фокусират върху сложната човешка природа, без обаче да се вглежда в дълбините ѝ твърде насериозно. Казва, че сарказмът несъзнателно се вплита в сюжетите ѝ, които в последно време проследяват не някакви големи събития от живота, а самото съществуване като такова. Тази тънко доловима закачка в творбите ѝ я превърна в автор на корицата на броя ни и ни показа, че съвременният смях често се ражда като изненадващо изскачаща от голям монитор глава на клоун, която понякога ни усмихва, но може и да ни стресне.

Какви са най-ранните Ви спомени, свързани с изкуството, и кой беше моментът, в който осъзнато поехте в тази посока?

Бях много малка, не помня на колко години, когато за пръв път “се срещнах” с изкуството. Едни от първите ми спомени са как рисувам – помня, че се е случвало да рисувам по цял ден, а имаше и един период, в който рисувах само жаби с рокли и червило. Обаче реших да се занимавам с изкуство чак през последната година в университета. Осъзнах, че не си се представям да работя цял живот от 9 до 5, затворена в офис с многобройни екселски таблици.

Какво очаквахте и какво Ви изненада от образованието Ви в тази сфера в Лондон? Как се отрази този опит на работата Ви?

Не мисля, че съм имала конкретни очаквания, по-скоро ме беше страх от неизвестното. Средата, от която идвах, беше много различна и имах доста малък досег със света на изкуството. Изненада ме свободата, с която всеки изразяваше себе си. Всички около мен бяха изключително талантливи, работеха прецизно, но въпреки това не се притесняваха да рисуват “грозно”. Това ми помогна да се освободя от перфекционизма, който съм имала цял живот и да не вземам работата си толкова насериозно.

Как бихте описали стила си и какви техники предпочитате да използвате?

Стилът ми се променя постоянно. Основно той е много цветен и изобразява човешките емоции и преживявания. Вдъхновен е от всички книжки и илюстрации, с които съм израснала – дори смея да твърдя, че има доза носталгия към тях. През последната година е фокусиран към опростени герои, чийто живот просто се случва – не живеят, а по-скоро съществуват и са също толкова пасивни зрители на случващото им се, колкото самите ние. До голяма степен всички изглеждат еднакво и са част от една странна цветна вселена. Обичам да рисувам с черни маркери, но работата ми е предимно дигитална – използвам графичен таблет и експериментирам с различни четки на него. Отскоро започнах да рисувам с огромни маслени пастели и много ми харесва дълбочината, която текстурата им внася в героите.

В работата Ви сякаш винаги присъства определена доза закачка. Защо хуморът е важен в творчеството?

Това се случва несъзнателно при мен. Може би, защото съм саркастичен човек и е нещо, което ценя и винаги търся в изкуството.

Занимавате се и с анимация. Какво Ви дава тя като изразни средства?

Според мен анимацията е едно от най-достъпните средства за предаване на послание. Тя създава свят, който не е обременен от тежестта на реалния живот, но в същото време буди истински емоции в зрителя. За разлика от илюстрацията, анимацията позволява на историята, която разказвам, да се развие и да предаде по-ясно и изчерпателно посланието, което е заложено в нея. Рисуваната анимация учи и на много търпение и постоянство – прекарвала съм дни, рисувайки 10 секунди от една сцена.

Имате ли определени ритуали на работа и кои са местата, които Ви зареждат с вдъхновение?

Ритуал, който си създадох по време на ковид и все още е част от ежедневието ми, е да скицирам с маркер всеки ден, дори и за пет минути. Това помогна на ръката ми да свикне да рисува свободно и да се откъсна от това как точно трябва да изглежда нещо.

Малко клиширано, но морето (което и да е то) ми носи най-голямо спокойствие – винаги успява да успокои препускащия глас в главата ми и ми позволява да отпусна съзнанието си. Нямам формула за намиране на вдъхновение, но съм забелязала, че често го откривам, докато рисувам и търся информация за определена тема.

Кои са артистите, колективите или галериите, чиято работа следите с интерес и защо?

Много обичам работата на Дейвид Шригли (David Shrigley) и Сара Хейгъл (shagey_). И двамата имат много отличителен стил. Дейвид пречупва популярни изрази по забавен и закачлив начин и илюстрациите му са от онези по детски грозни, цветни герои. Сара има много различен, минималистичен подход в работата си, героите ѝ са често неловки и много различни.

Броят ни е посветен на хумора. Кои са нещата, които искрено Ви разсмиват и кога си казвате “толкова е смешно, че чак е тъжно”?

Най-много се смея с хора – зарежда ме енергията на приятелите ми, а най-много обичам, когато смехът им е по-забавен от самата шега. Харесвам и смешни сериали, а понякога много се забавлявам и като гледам илюстрациите на The New Yorker. Склонна съм да гледам на трудните моменти в живота си саркастично и с доза песимизъм затова и обикновено ги определям като “толкова тъжни, че чак са смешни”. И това доста ми помага.

Ако светът е оцелял, защото се е смял, как можем да си набавяме смях в по-големи дози?

С добра компания. Смятам, че всеки има нужда от поне един ужасно забавен човек в живота си, който да те изкарва от скучната реалност от време на време.

Кое е последното нещо, което искрено Ви разсмя?

Някое от стотиците видеа в TikTok, които пращам на приятелите ми. Това ми е “guilty pleasure” през последната година – там винаги има какво да ме разсмее.

ОЩЕ ЗА НИКОЛ ПАВЛОВ НА WWW.NICOLEPAVLOV.COM И @THE.NICOCO