Хващаме го в промеждутъците между снимки в Южна Естония, където с филмов екип преследва труднодостъпни общности от хора, правещи самоделни извънгабаритни превозни средства, които карат по замръзнало езеро, граничещо с Русия. Там операторът Иван Чертов е част от българската експедиция в клуба по балтийска автожурналистика и документалистика и казва, че му предстоят интригуващи моменти, които се надява да бъдат споделени на голям екран. Въпреки че в “Една провинциална болница” показа, че може да влиза и в ролята на режисьор, познаваме работата му предимно като оператор. Един от най-пресните примери е “Февруари“ на Камен Калев, но също и като асистент зад камерата в няколко големи международни продукции, снимани у нас. Сред обявените проекти в процес е и документален филм за Мария Статулова, чийто режисьор е Светослав Драганов.
Кога разбрахте, че киното ще бъде Ваше призвание? Помните ли първия си допир с това изкуство от страната на създател, а не на зрител?
Още в тинейджърските си години се завъртях по филмови или рекламни терени. Снимах фотографии или разни мейкинг оф клипове, както и известно количество кастинги. Постепенно се включих като асистент-оператор и така се завъртя тази “кариера“. Междувременно с приятели постоянно снимахме разни безумни неща, които постепенно се развиваха и от клипчета станаха на къси филми. В общи линии се смятам за късметлия, защото в по-голямата част от професионалния ми опит като асистент винаги съм усещал, че допринасям креативно. Винаги това ми е било основен двигател и мотивация. Имал съм шанс да споделям идеи и виждания с хората, с които съм работил. Това изгради трайни взаимоотношения и приятелства.
Как кино общността в България подкрепя младите автори, когато прохождат в професията?
Мисля, че съществува подкрепа. Не знам обаче до каква степен е от кинообщността. По-скоро е взаимна – между колеги и приятели. Естествен процес е, защото всеки е наясно с материята на филмопроизводството и какво коства да се случи един филм. Иначе общност на практика съществува, но е объркана и със сигурност няма цялост. Нещата обаче се развиват и променят – бавно, но сигурно. Определено кинообщността ни има нужда от свежа кръв, свеж поглед, свежа мисъл и свежо кино. В днешно време техническите ресурси са доста по-достъпни, което е от полза. Хората са отзивчиви и оказват съдействие. За мен дефиницията за млад автор е малко объркваща. При нас повечето “установени“ автори едвам осъществяват по филм на 5-6 години, в най-добрия случай – и това не ми се струва много хубаво.
Фотограф: Силвия Кацарска
Липсата на адекватно финансиране у нас със сигурност е голяма и важна пречка за развитието на киното, но има ли аспекти, в които това може да се отчете като дефект с полезно действие за средата тук?
Смятам, че някои ограничения биха могли да се разглеждат като възможности и да се подхожда креативно – към тях или въпреки тях. Механизмът на финансирането е проблем, но финансиране съществува. Дали то е достатъчно е друг въпрос, но е и въпрос, който се отнася до мащаба на продукцията или проекта. Не всеки проект би могъл да се свие в такива рамки, а и не трябва.
Има автори и артисти, които са наясно с възможностите на продукциите и финансирането и се съобразяват в процеса на изпълнение. У нас се произвеждат филми, но малка част достигат до публика и голям екран. Със сигурност, ако финансовите средства за култура се увеличат, ще има позитивен ефект върху общата картина.
Кои са хората, от които сте научили най-много и от които продължавате да учите и днес?
Моят мозък работи по-бавно. Често ми се случва да мисля за неща, които са се случили преди две, три или пет години, и се уча от тях. Надявам се тези темпове да се ускорят, разбира се. Споделям идеята, че от всеки ден на снимки или терен може се научи нещо ново. Киното е твърде обширна материя и тя е обвързана с интеракция предимно с живи същества. Тоест комуникацията и начинът на свързване с хората са изключително важни.
Моят път някак премина първоначално през техническо ограмотяване и усвояване на механизми на работа. От много хора съм се учил и съм черпил знания, вдъхновение и мотивация. Същото е и днес. Вярвам, че киното се учи най-добре в самия процес на създаването му.
Какви са историите, които Ви вълнува да разказвате?
Хубавите. Страня от буквалното. Харесвам абстракции и неща, които провокират размисъл и задълбочаване. Интересни герои и персонажи. Търся да се усети присъствие и да има поезия.
Фотограф: Светослав Стоянов
Къде откривате по-голямо предизвикателство - в игралното или документалното кино и защо?
Подхождам към работата си като креативно разрешаване на вид предизвикателство. В момента със сигурност съм на документална вълна. Много ми харесва да се впускам в нещо, което има посока, но всеки ден може да е абсолютно различно. Опитваш се постоянно да изграждаш цялост и едновременно с това има голяма вероятност да отлетиш по съвсем друг път. Повтарям си, че трябва да съм адски отворен и бдителен във всички ситуации. Това често е изморително, дори и да не съм заснел повече от 15 минути за един ден. В игралното кино харесвам документалния подход. Харесвам да има изразно поле, което не е съвсем заключено и нарисувано на хартия.
Ако трябва да изброите професионалните качества, които Ви открояват - кои са първите три, за които бихте се потупали по рамото?
Надявам се, че подхождам с разбиране към авторите и успявам да създам поле за ползотворен диалог. Радвам се, че мога да бъда полезен в креативен размисъл и разговор. Също приемам, че пътят, по който вървя, е и ще бъде пълен с грешки, но го виждам като нещо, което помага в развитието ми.
Кои са работните навици, които спазвате и от които бихте искали да се отървете?
Прекомерното премисляне е нещо, което бих искал да редуцирам. То трябва да е в здравословни граници. Уча се да делегирам повече неща на други хора, когато ги има, естествено. Имам изградена машинация спрямо техническите аспекти и лесно боравя с тях, но определено е по-ползотворно да имам екип, на когото да мога да разчитам, и да използвам това време за друго.
Кои са имената, от които се учите, киното (като продуценти, екипи или жанрове), на което не може да устоите и последните филми, за които мислихте продължително, след като ги гледахте?
Трудно устоявам на хубаво кино! И трудно понасям лошо кино. През годините съм се учил от много хора – и на терен, и на екран. Имената са твърде много. Надявам се, че няма да спра да се уча. Мисля, че е пагубно за хората, които с лекота са приели, че са научили всичко и нямат перспективи за изследване. Почти за всеки филм мисля продължително, след като съм го гледал. Но и това понякога е в графата “нездравословно прекомерно премисляне“.
Как си представяте като жанр филма, който да е Ваша визитна картичка?
Лош. Лош жанр. Нещо несвързано, преливащо от дълги абстракции към абсурдни класическо структурирани мизансцени с много хора. После анимация, после статични фотографски изображения… Нека има от всичко и да не се разбира. Може да има Frank Zappa за още цвят и плътност.
Повече на @chertov.ivan.