Отивам на село

„Отивам на село.” Някога това бяха вълшебни думи за повечето градски деца, заклинание за безмерно щастие. Ваканциите не означаваха просто затворени училища и липса на домашни, а ходене бос по прашни пътища, миризма на кравешка тор, гонене на кокошки („Димитре, спри да гониш кокошките, че спряха да носят”), ядене на цяла тава мекици и сочни, току-що откъснати домати. „Да си имаш баба/дядо на село” беше като да имаш тузарски имот с басейн и тенис корт, но далеч по-хубаво и егалитарно.

Баби и дядовци днес почти не са останали по селата, а новите градски деца често прекарват ваканциите сред асфалт и бетон, в скролване на мемета с животни. Според последните статистически данни, 171 български села са напълно обезлюдени, а близо 1200 имат население под 50 души. В моето родно село, Шияково, близо до Плевен, където лете гонех кокошките, живееха около 1000 души. Днес, 30 години по-късно, те са 5 пъти по-малко (и хората, и кокошките). Баба ми е все още жива – да си ми жива и здрава, бабо! – но внуци в селото вече почти няма.

Демографската ситуация в българските села е трагична, но трагедията, разбира се, е започнала много отдавна и много далече от България. Стартът на индустриалната революция в края на XVIII век до голяма степен е предрешил днешната ни ситуация. С нарастващата концентрация на технологичен, финансов и културен капитал в градовете настъпва и отлива на население от селата, почти навсякъде по света. У нас този процес също има дълбоки корени, но масовата урбанизация реално тръгва едва през 50-те и 60-те години на миналия век под натиска на модернизиращите стопански политики на комунистическия режим. Макар и да си спомням с носталгия за „живите” български села от моето детство, днес вече ми е ясно, че дори и тогава, през прехваления соц, животът там е загивал.

Масови движения за завръщане към земята и селските региони (така наречените на английски back-to-the-land movements) са възниквали често през последните десетилетия в различни точки на света и по различни поводи, но те винаги са били кратковременни и маргинални явления, леки прескачания на зъбчатите колела на индустриалната машина. Голямата депресия в Щатите от 30-те години на миналия век принуждава доста хора да напуснат градовете в търсене на препитание и икономическа независимост; 30 години по-късно, хипитата, отвратени от празнотата на все по-механизиращото се консуматорско общество, изпробват завръщане към идеализирания свят на комуните. Тези експерименти в повечето случаи се оказват неуспешни, но това не означава, че не са били насочени в правилната посока. Проблемът за употребата и разпределението на земята продължава да стои в дъното на всички останали проблеми.

Днес, насред развихрилата се вирусна пандемия, насред зараждащите се все по-големи социални неравенства, насред увеличаващата се пропаст между богати метрополии и бедни провинции, насред нарастващия монопол на корпорации и олигархична политическа власт, насред сляпата и безразсъдна масова консумация, насред дивашкото унищожение на природата, въпросът за миграцията на хората от града към селото стои отново на дневен ред. Цивилизационните ни проблеми едва ли могат да се решат само с географски инструменти, но наистина си струва да се помисли какви възможности пред нас може да открие един по-масов и интензивен процес на деурбанизация. Моята мечта е за свят на малки, но взаимосвързани общности, които могат да възвърнат в някаква степен локалния си социален и културен живот; свят, в който всеки от нас има малко парче земя, което да осигурява частична икономическа автономност; свят, в който важните решенията се гласуват на местно ниво и затова са много по-демократични; свят, в който глобалното село се превръща в глобални села.