Пънк под тепетата
Мартина Вачева, която гледа на старите гайди с нов хумористичен поглед.
Кой е най-ранният Ви спомен, свързан с изкуството и в кой момент разбрахте, че то ще заеме такава главна роля в живота Ви?
Според мен всичко се е зародило в семейството. Баща ми беше с голям афинитет към изкуството. Така да се каже беше си и народен артист. Постоянно разказваше вицове, правеше разни смешни неща и караше всички ни да се превиваме от смях. В ранните си години е пишел даже фейлетони. В същото време ни провокираше много и ни учеше да мислим извън рамките, да сме различни от масата. Имаше силна любов към всички форми на изкуството и предаде този заряд на сестра ми и на мен. Сестра ми Ива Вачева, която е по-голяма от мен, също е художник, така че основата в семейството си е дало отражение.
Казвате, че независимо къде живеете - в Пловдив или Франция, а и преминавайки през САЩ и Германия, най-важни са корените на човека. Как изглеждат Вашите?
Най-важно е да знаеш откъде си тръгнал, за да знаеш как да продължиш и да надградиш. Да не се самозабравяш, каквото и да става. Да не забравяш близките си. Да знаеш какво е важно за теб и да не се подчиняваш.
Има ли нещо конкретно от родната действителност, което Ви беше убягнало, преди да го видите много по-ясно от дистанция?
Още сме сякаш със старите гайди на нов глас - продължаваме да носим старите си национални закостенели разбирания във всички аспекти. Веем байраците и сме горди българи и трябва да се внимава с нас. Иначе има ги и хубавите страни – сантименталност, грижливост, услужливост, някак типична за Балканите. Има го това топло човешко чувство и импулс, а не седмица напред да резервираш час, за да се видиш с някой.
Кои са специфичните за България предизвикателства пред младия съвременен артист?
България е малка държава, съответно и сцената ни за съвременно изкуство не е толкова голяма. Може би от една страна това е позитив за младите автори, защото лесно биват забелязани и ако си талантлив, се отварят възможности и врати. Нещо такова се случи с мен - плод на много работа, искренност и плам в това, което правя и без амбиция на всяка цена. Така навреме ми беше даден шанс след скандалното ми завършване на магистърска програма „Илюстрация“ в НХА, след което Вера Млечевска заедно с галерия Sariev ме поканиха да направя първата си самостоятелна изложба „Сереалити“ през 2016 г. като част от платформата на галерията “Фон млади автори“. Катрин и Веселина Сариеви безрезервно повярваха в мен и аз реших смело да експериментирам. Предизвикателствата са много и са все повече, но важното е да получаваш подкрепата от правилните хора, а аз чесно казано полуавам огромна помощ, инспирация и мобилизиране на 100% от мъжа ми Мич и съм под щастлива звезда със семейството и приятелите си, които са на линия.
"Българската царица на розите", 2019, акрил върху платно, изкуствени рози, 188 х 181 см, частна колекция, снимка: Мария Джелебова
Интересно предизвикателство е и да си млад автор, който не живее в София и да наблюдаваш как се гледа с някакъв вид снисхождение на изкуството от „провинцията“. Разбира се, има изключения, но говорим генерално. Едно такова аутсайдерско усещане - сякаш целият фокус трябва да е насочен единствено в София, а всъщност нещата прекрасно се случват и в градове като Пловдив или Велико Търново и областта. Даже там се усеща много повече rock’n'roll и естественост. На софийската сцена рядко може да се видят млади автори извън живеещите там или българските от чужбина. Изключение прави изложбата „Арт старт“ от кураторките Стефка Цанева, Весела Ножарова, Даниела Радева, която се провежда всяка година и е един прекрасен старт и възможност за млади автори от цяла България. Подобно е и с конкурса БАЗА.
А още по-голямо предизвикателство е да си млад автор - жена, живееща в „провинцията“, репрезентирана от ранна възраст от единствената успешна галерия за съвременно изкуство в България Sarieva gallery. Да си млад, но вече разпознаваем художник в интернационален план и да си част от не малко световни институционални и частни колекции са факти, които не са грешка или станали с късмет, но усещаш именно това в очите на някои колеги артисти, галеристи и куратори в столицата.
Също така сцената е малка, но за сметка на това интригите на локално ниво са чести. Конкуретният характер между институции, артисти, куратори, постоянни разпалени дискусии и коментари в социалните мрежи в защита и против на нещо и някого, сериозните замръзнали лица, с които се сблъсквам всеки път, когато реша да отида на изложба за съвременно изкуство... Надявам се това да се промени, за да започнем да виждаме България все по-често на картата на изкуството в световен план.
"Апетитът идва с гласуването", 2019, акрил и колаж върху платно, 205 х 240,5 см, Art Collection Telekom, снимка: Мария Джелебова
Работите по основната творба в изложбата Splash около година. Какво е за артиста толкова дълго да преживява едно произведение?
В момента сте част от изложбата "Имам да ти кажа толкова много неща" (до 20 март 2022г. ) в НХГ. Кое от "многото неща" успявате и какво не успявате да кажете в нея?
В изложбата на колекцията Art Collection Telekom "Имам да ти кажа толкова много неща" с куратори Мартина Йорданова и Боряна Вълчанова участвам с картината “Апетитът идва с гласуването” създадена през 2019 година за 33-ото биенале на графичните изкуства в Любляна “Crack up - Crack down” с акцент върху сатирата в историята до наши дни. Картината е вдъхновена от балканския архетип на най-популярния български антигерой Бай Ганьо от 19-ти век, който все още е разпознаваем като стереотип в различни слоеве на социален, политически контекст и като профил на грубата балканска страна на българина. Гротескните кръвожадни лица ви канят на масата си под лозунга „Апетитът идва с гласуването”, който е като пропаганда за купуване на гласовете на бедната класа, за да спечелят повече гласове на своя страна.
Корупцията все още е главния проблем, с който се борим и силно се надявам този път да има пропукване и „Апетитът идва с гласуването“ да изобразява тема от миналото ни, а не от настоящето. Ниското образование и низките цели също са част от тези много неща. А Бай Ганьо като политик, търсещ келепира, като че ли лека-полека губи стабилност. Твърдоглавият Бай Ганьо, разбиращ най-добре от всичко, най-умният хитрец, който сакън да не го надлъжат, отново е актуален с показателите ни в Европа. „Най“ сме, но на отрицателни показатели в Европа. Следва продължение и очакваме да видим как се развива картината.
Коя е последната българска съвременна творба или изложба, която Ви повлия силно и Ви накара да се замислите?
Макар и французин по народност, той е базиран в Пловдив, така че го приемам за български автор. Това е една любима работа на Мич Брезунек. Абсолютно пристрастно, но смятам разбираемо, имайки предвид, че споделяме много общи разбирания и теми в изкуството, живота и общия хумор, с който взаимно се самоинспирираме. Става дума за неговия филм „Как да станеш най-добрия художник в света“, който абсолютно ме закопа и стреля в целта. Един вид насмешка и абсурд, който се опитва да задава болезнени въпроси за системата на функциониране на изкуството в условията на глобалния пазар, на афекта и жестоката конкуренция за видимост. Филмът беше представен заедно с артефакти от самия филм като самостоятелна изложба в ИСИ с куратори Правдолюб Иванов и Красимир Терзиев през 2020 година.
Кои са темите, които Ви вълнуват в момента и какво предстои?
През пролетта ми предстоeше последната локация от турнето на груповата изложбата “Diversity United” в Париж, но взех решението да се откажа от участието доброволно там. Отказът ми е в знак на протест и съпричастност към берлинската арт сцена, която се бори за важен казус и напълно давам своята подкрепа за тях. (#boycottkunsthalleberlin)
Изложбата "Имам да ти кажа толкова много неща" от Арт Колекцията Телеком с участието на Мартина Вачева е в НХГ до 20 март 2022 г.