Пирамиди, фараони и артисти

Тигрови шарки, неони, известни марки, шампанско и сълзи. Ако това е интериорът около вас, не е нужно да сте в излязла от 90-те дискотека – през 2023 г. това може да бъде атмосферата в някоя галерия. И то не задължително само у нас.

“Може би напоследък наистина има едно по-често появяване на този период в съвременното изкуство. За мен лично той присъства в повечето ми проучвания, защото съм израснал през 90-те и първото десетилетие на новия век”, казва познатият предимно като фотограф и автор на фотокниги Мартин Атанасов, роден през 1991 г.

 

От книгата How To Forget Your Past Fast, издадена през 2019 г. в лимитиран тираж

 

През лятото Атанасов беше част от тазгодишното издание на фестивала за млада европейска фотография “Circulation(s)” в Париж. Там той показа книгата How to Forget Your Past Fast, включваща колажи, базирани на снимките на Никола Михов в популярната му серия, посветена на паметниците от времето на социализма Forget Your Past.

В прочита на Атанасов символите и личностите на 90-те заживяват до неподдържаните монументи, а както подсказва малката разлика между двете заглавия – отдръпването от миналото е възможно най-рязко. В този дух е и видеото, в което са комбинирани символи от 90-те с кадри от рождения ден на Вежди Рашидов в ресторант ”България” през 1996 г. – символното начало на политическата криза, контрастът между живота на властимащите и лишенията, в които живеят обикновените хора.

 

Книгата How To Forget Your Past Fast, издадена през 2019 г. в лимитиран тираж

 

В рамките на участието на Атанасов има и плейлист. Ако някой си е сложил окачените на стената слушалки, то той е получил ударен урок по български поп фолк между 1983 – 2003 г. Чул е от Хисарския поп и Радо Шишарката, през Екстра Нина и Валдес, до Софи Маринова и Азис. “Намирам попфолка както за политически и социален документ на прехода, така и за много интересна музика, като жанр и присъствие. Някак чрез нея се обхваща самото време.”

 

Участието на Мартин Атанасов на фестивала за съвременна фотография "Circulation(s)" в Париж с проекта Forget Your Past Fast (колаж по снимките на Никола Михов от фотокнигата Forget Your Past), плейлист с българска чалга между 1983 – 2003 Фотограф: Ginevra Carrozzo

 

Като че ли любопитството към 90-те и инстинктът да се погледне от друг ъгъл към определен период напомня на начина, по който различни елементи от времето на социалистическия режим станаха отново актуални в края на 2000-те. Това, което привлича Атанасов към десетилетието, е в сила и за други артисти, родени в него.

 

От висока към ниска култура и обратно

 

Това леко иронично в един и напълно сериозно в друг момент отношение към близкото минало е част и от проектите на Аарън Рот, един от постоянно активните художници у нас през последните няколко години, а също така и част от екипа на пространствата “Поста“ и “Пунта“ в София. Той си обяснява обръщането към 90-те като нормален цикличен ход: когато имаме дистанция от един период, той мигновено се превръща във форма на естетика.

 

Аарон Рот, KKP Kalotina Forever, 2021

 

“Използване на попфолка и кича като естетика в момента се проявява точно защото преди е било табу в изкуството.” Поп културата на България в този период се оказва и начинът, по който той успява да разкодира и възстанови за себе си какво се е случвало. Аарън Рот я използва и за тема на дипломната си работа в London Slade School of Fine Art.

“С малко пост-ирония и уважение някои тенденции като чалгата могат да се преоткрият, вместо да останат в историята като културен отпадък с известна доза расизъм към роми и турци”, казва Рот. Той е роден през 1998 г. в Лос Анджелис. В спомените на по-възрастни приятели десетилетието е бил момент, в който “всичко и нищо е било възможно”, поемане на въздух малко преди “неолиберализмът да влезе в цялата си мощ в България“.

 

Аарон Рот, “Със свободна времева рамка”, 2021, източник: галерия Sarieva

 

От 12-годишна възраст Рот е за постоянно в България. Влияе ли този опит между различни страни на отношението му към миналото у нас? “Това, че съм роден в САЩ, ме поставя в една странна позиция има някаква липса на спомени, споделена история и пряка привързаност към някои теми тук, но от друга страна, това, което имам като детство, не е много по-различно от това на другите.”

 

Аарон Рот, от изложбата Beige в галерия Sarieva, Пловдив, 2023

 

В началото на годината той представи Beige в галерия Sarieva в Пловдив – намек към бежовото като цвят, моден в миналото и който може да реферира към “сивата икономика”. Най-новият му проект “Картички и контрабанда” може да се види в ReBonkers, Варна. Там отива още по-далеч във времето – с Никола Стоянов той се впуска в проучване на служебния архив на агенция ”Митници“ и дирекция ”Борба с наркотрафика“ от периода 1975 1985 г. Рот е част от груповата изложба в галерия КО-ОП – “Дом мечта“, която може да бъде видяна до 3 октомври.

 

Преходът като бяло петно в историята

 

Графичният дизайнер Хасан Халилов открива влиянието на 90-те в много направления и според него то е толкова осезаемо, че е на прага на изчерпване.

“В музиката и модата от няколко години виждаме плодовете на тази авантюра. Поради високото ниво на влияние 90-те са почти на прага на изчерпване. Този фактор важи и за България”, казва Халилов, роден през 1997 г. В момента той живее и работи в Амстердам и специализира графичен дизайн в академията Gerrit Rietveld, а миналата година в пространството на книжарницата за дизайн и визуална култура avrtikl той представи “Пост” мултидисциплинарен проект, посветен на новопостроените сгради през 90-те, често свързвани с “мутробарока”, кича, некачественото и несъобразено със средата строителство. Подтик да навлезе в темата е лекционният курс “Архитектурата на България след Втората световна война” на Анета Василева.

 

Хасан Халилов, част от проекта "Пост", представен в книжарница Avrtikl

 

Той разглежда изграденото в този период като постмодерна архитектура, а 90-те като първото постмодерно десетилетие в България. Но също така и период на субкултури, ъндърграунд, експерименти в изкуството. “Както и на чалгата и навлизането на масовата поп култура. По това време тече много особена за България дихотомия, едно голямо разделение.” Хасан вижда началото и на една поляризация в отношението към изкуството. “Започват да се задават въпроси като какво е ниско и високо изкуство, какво е интелектуално и елитно, какво е посредствено, кич.”

Според Халилов десетилетието се нуждае от множество прочити, но със сигурност не и от романтизиране. Той вижда не една трудност, за да се сдобием с критически поглед към тези години. От гледна точка на архитектурата, той открива “генерална незаинтересованост” – дали заради некачествени ремонти или неглижиране, тя изчезва преди ролята ѝ като течение да бъде напълно осъзната. “При архитектурата нещата се развиват малко по-бавно в сравнение с другите изкуства, но все още не смятам, че влиянието на 90-те е прието. И то въпреки факта, че архитектурата на това време има огромно влияние над обществото, до голяма степен оформя развитието на прехода за следващите две десетилетия.”

 

Хасан Халилов, част от проекта "Пост", представен в книжарница Avrtikl

 

За Халилов липсва обективна оценка за за периода. Тези думи звучат познато това е извод, до който поколенията преди това често са стигали в обсъждането на социалистическия режим. На свой ред това навярно означава, че неспособността ни да анализираме и изговаряме миналото преминава безпроблемно във времето. “Каквото и да съм чел като българска история на изкуството или история по принцип, развитието винаги спираше до 1945 г., в най-добрия случай до 1989 г. Периодът между 90-те и нулите винаги оставаше пренебрегнат между социалистическото минало и сегашното. С течение на времето в съзнанието ми се оформи необяснима мистика и празнина, свързана с първите години на прехода.”

Въпреки че влиянието започва да натежава и да се изчерпва в някои направления, според Халилов “темата за 90-те винаги ще остане вълнуваща. Нужни са още усилия и инициативи и всичко това е в наши ръце.”

 

Хасан Халилов, част от проекта "Пост", представен в книжарница Avrtikl

 

Има ли място за старите травми

Как тези мисли и тенденции звучат на някого, който е бил свидетел на голяма част от процесите в българското съвременно изкуство oт 90-те насам?

“Струва ми се, че положението днес е много по-различно от това след промените от 1989 г. Тогава художниците и кураторите не само трябваше да налагат нови форми и да се образоват сами за себе си, но те се нагърбиха и с поправяне на грешките от миналото. Вместо да се занимават само със себе си, те преформатираха установения манталитет”, казва кураторката Даниела Радева.

Тя е част и от първите издания на годишните изложби за млади художници “Арт старт”, а неотдавна написа текста към “30 години “Без невинност” – реликви от една изложба” на Венцислав Занков, в която творби на Занков отпреди три десетилетия бяха показани отново, този път в галерия “Харта”.

 

Аарон Рот, Skin Head Union, 2021

 

Връщането към миналото е от една страна, естествена реакция, от друга – имаме момент, в който стои опцията за ново начало. “Въпреки че 1989 г. срязва историята на изкуството като с нож, много изложби и произведения след това коментират пряко миналото, което продължава да не иска да си отиде. Така че за идващите след тях вече не е нужно да се "разправят" със стари художествени травми - те имат наследство без дългове”, казва Радева.

Тя се надява, че тези, които тепърва пробиват и се развиват, осъзнават големите усилия на ветераните от 90-те години. Заради тях младите днес имат комфорта да работят без постоянно да бъдат “наглеждани” и назидателно поучавани. Според нея често не се менят темите между поколенията, а начините, по които проблемите на времето се интерпретират. “Може би думи като ”политика” и “институция” в изкуството днес се разбират много по-широко и по-сложно от новото поколение.”

 

Прочети повече по темата в новия брой: 

 ....