Домът, сцената и забравата на турската музика в България

Понякога си представям, че детството ми е малко каменно имение. Спомените ми – стаи без врати, разпределени от двете страни на дълъг коридор, по който крача бавно, а над мен се носят високи женски гласове, които се сливат в безкрайна турска песен.

В една от стаите е топло. По пода са насядали жени с шалвари. Размятат ме помежду си като футболна топка, смеят се, щипят ме по бузите. Няколко от тях са се наредили в кръг около леля ми. Преобличат я. Поставят червен воал върху главата ѝ.

Непрестанно пеят. После измиват ръцете и нозете ѝ. Къносват ги. Имам усещането, че след всяка песен се изменя, става друга, сякаш вече не е моята леля.

След като приема новата си форма, леля ми се изправя и започва да танцува. Нашарените ѝ китки се движат с божествена лекота, сякаш ей сега ще литне.

“Ще литне – пеят жените – от утре в друго гнездо ще живее.“

Накрая всички танцуват в кръг. И пеят. Пеят с тънките си, звънки гласове, които се усукват около вретеното на нощта, а тази нощ е безкрайна и завинаги ще се чува в малкото имение на моето детство. Имам щастието да се родя в семейство, в което всички жени танцуват и пеят. Някои надпявания между майка ми и баба ми траят с часове.

“Като касетофони, чиито копчета чакат да бъдат натиснати“, споделям с Бехрин, а тя се смее.

“Точно така е – отвръща, – независимо от това, че турската фолклорна музика отдавна не функционира в своя ритуален и битов контекст, все още могат да се открият старинни, недеформирани пластове, неповлияни от информационния поток и миграционните процеси сред турското население в България.“

Бехрин Шопова е единственият изследовател на традиционната музикалнофолклорна култура на турците сунити в България. Тя е с класическо музикално образование и както сама казва, в главата ѝ “са Моцарт и Бах“.

Снимка: Бехрин Шопова, личен архив

По стечение на приятни обстоятелства Бехрин започва да изследва фолклорна музика и защитава докторска степен по “Музикология, музикално и танцово изкуство“ в Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН.

В своето изследване тя проследява разпада и анализира съвременните процеси на трансформация на традиционната култура на турците в България.

“Когато започнах да изследвам турската музикалнофолклорна култура в България, не си давах сметка колко всъщност тя отсъства в съвременното битие на хората. По ред причини тази музика бе престанала да функционира в традиционен контекст и аз трябваше някак да реконструирам целия календарен и семейно-празничен цикъл, за да мога да позиционирам намерените песни според тяхната функция и употреба. През XIX и XX век в традиционната култура на турците в България настъпват сериозни изменения, които са общи за всички традиционни култури. Основни причини за това са обществено-политическите и икономическите условия, техническият напредък, понятийно-логическото мислене. Те променят начина на живот и повлияват средата, в която функционират индивидът и общностите. Може да се каже, че при турците традиционната култура е функционирала в относително пълен вид до края на 60-те години на XX век.

Мустафа Шабанов – Мъстъка

От съществено значение за промените е създаването на читалищата, което измества пространствата на функциониране на традиционната култура. Към читалищата се създават фолклорни ансамбли, в които се изпълнява традиционна фолклорна музика. Това влияе върху начина на изпълнение на песните, като в интерпретацията им навлизат различни обработки.“

Преди тези големи промени, в традиционната култура на турците в България изпълнението на музика било свързано най-вече с ритуалите, свързани със сватбената обредност.

Жените пеели вечерта на къната и в първия ден от сватбата, както и на ритуала Мевлид, свързан с погребална и поменална обредност. Мъжете изпълнявали песни при вземането на даровете, подстригването на младоженеца или по време на обрязването/сюнет. Мъжете пеели и в обособени към джамиите стаи – “ода“ или “меджит еви“, в които се събирали, за да се надпяват или да разказват житейски истории чрез песни. Там се провеждало обучение по религия, инструментален и песенен фолклор с акомпанимент на саз (струнен инструмент, подобен на тамбура). Изпълнението на инструменти при жените било ограничено в рамките веселията, които се организирали на къна.

През 50-те години, поради промяна в политиките, се стимулира културно-масовата дейност на турската общност. Музикалният фолклор се измества в читалищата. Към тях почти във всяко населено място са създадени фолклорни състави. Основават се специални курсове за ръководителите на народните състави. Традиционният музикален репертоар се адаптира за сцена и впоследствие се обогатява с песни от други части на страната, както и с такива, навлезли покрай международния културен обмен с Азербайджан. Включват се и различни духови инструменти, акордеон и др.

Плочи на Кадрие Лятифова, Улвие Ахмедова и Хафизе Бейсимова

Организират се различни фестивали и всяка година съставите преминават през т.нар. “музикален преглед“. Голяма част от фолклорните състави биват поканени да запишат песните си в БНР, в чийто фонд могат още да се чуят.

Със създаването на Държавните турски естрадни театри през 1952 г. в Хасково, Шумен и Русе се поставя началото и на професионалните музикантиизпълнители. Солистите на тези театри, както и изявени певци и инструменталисти от различни населени места, записват своите песни в ”Балкантон”.

Известни изпълнители по това време са Кадрие Лятифова, Пакизе Хасанова, Хафизе Бейсимова, Байсе Чаушева, Осман Азизов, Джемил Шабанов, Улвие Ахмедова, Хасан Родоплу, Айфер Съдъкова, Васвие Шабанова, Разие Фазлиева, Ахмед Джумалиев, Бедри Низамов, Ахмед Юсуфов и др. Аранжиментите от този период са на диригента Тургут Шиникаров, който основава състава “Три саза, три гласа“/”Üç saz üç ses”.

Подемът на турската култура продължава до 1968 г., когато между Народна република България и Турция се подписва поредното споразумение за изселване, а България променя политиката си към българските турци закриват се длъжности, отговорни за турската култура и фестивали. Голяма част от турските ансамбли и самодейни състави по места престават да функционират.

Непоследователната държавна политика към турците в България ескалира в опит за насилствена етническа асимилация, което води до необратими последствия за традиционната култура. Забраната за говорене на турски език на обществени места по време на т.нар. “Възродителен процес“ ограничава много от семейните празници в пространството на дома, така те губят общоселищния си характер. Женското пеене почти напълно изчезва в ритуалите.

След 89-а година, когато имената и правата на българските турци са възвърнати, паметта за традиционната фолклорна музика е модифицирана или забравена напълно.

“В периода на проучванията ми голяма част от респондентите жени не успяваха да си спомнят текстовете на песните и ги възпроизвеждаха от сборници“, разказва Бехрин. “В началото на изследванията ми бях притеснена от невъзможността да развия темата за турския музикален фолклор. Нищо в тази посока не можах да открия, а мислех, че ще има много неща. Аз съм свикнала с турската музика – баща ми свиреше на саз, майка ми пееше. Но нищо такова не се случи. Единствената музика, която се чуваше, беше по време на ритуалите Мевлид, които се изпълняваха в погребална и поменална обредност. Тогава издирих няколко сборника с текстове на турски песни, издадени 50-те и 60-те години на XX век. Така успях да реконструирам малко повече от 380 песни от с. Горна Хубавка, които впоследствие нотирах и анализирах в дисертционен труд.“

Зилли маша

Често, когато баба ми и майка ми спрат да се надпяват, замлъкват и митична тъга се спуска върху лицата им.

“Никой вече не помни старите песни“, казва една от тях.

“И сватбите не са същите, нито къните“, добавя другата.

“Всяка песен с времето си“, затварям разговора, съзнавайки, че съм част от последните свидетели на вековен турски фолклор, чиито песни са на път да бъдат напълно забравени.

Не напълно, разбира се, нищо не може да се забрави напълно, ако има поне един човек като Бехрин, който успява да запази песните на нашето минало.