Поздрави от синята палатка

Петя Кокудева вече отдавна обичаме като автор на детски книжки, но също така отдавна познаваме и като пътешественик. От онези, които превръщат пътуването в изкуство и то от най-изящен вид. Които се срещат със света през погледа на страничния наблюдател и минувача - ценител на историите и детайлите. Та затова сега ни предстои да я обикнем и като автор за възрастни. Защото така тя самата представя новата си книга “Поздрави от синята палатка” (изд. “Жанет 45”) - като дебют за възрастни, в който обаче някак неусетно се прокрадва нейният по детски чист и закачлив поглед към света, който ни заобикаля. Макар и пътепис, книгата не е пространен разказ, а калейдоскоп от кратки, фрагментарни истории с много личен поглед към разнолики места и култури. Има всякакви жанрове - същински трилър, философии от далечни култури, разговори със забележителни хора или документални разкази от вулкан, кафене или оризище. С “Поздрави от синята палатка” минаваме през Скандинавия, Прибалтика, Русия, Азия, Нова Зеландия, Африка и САЩ като на кратък ускорен курс. С други думи - през 5 континента, 25 страни, 95 истории и 145 фотографи - все цифри, които нямаше да имат и капка смисъл без техните велики писатели, обикновени хора, богове с плетени шапки, хумористични републики, пустинни дяволи, далечни ледници, свободни слонове, страховити затвори и мимолетните срещи завинаги. 

СОК ОТ МАНГО

ХАНОЙ, ВИЕТНАМ

Поръчвам си пресен сок от манго в невзрачно ханойско кафене. След минута случайно виждам сервитьора вглъбено да се моли в ъгъла на заведението, коленичил пред малък олтар. Всяко място във Виетнам си има такъв, с купа плодове за боговете.

Чудя се защо се моли точно сега, сред суматохата от поръчки? После внезапно разбирам. Сервитьорът протяга ръка и взима единственото манго, останало в купата на боговете. Явно няма друго в заведението! После отива да направи сока ми.

– Току-що изпих мангото на някой бог, нали? – осмелявам се да му призная, че съм забелязала.

– Не се тревожете, – отвръща ведро сервитьорът. – Ние във Виетнам казваме: „Онова, което принадлежи на небето, се завръща на земята“. 

ТАЙНИТЕ НА МЕДИНАТА

ФЕС, МАРОКО

Докато се лутаме из тесните сокаци в медината на Фес (тук има над 9 хиляди улички!), нещо ме препъва. Поглеждам разсеяно надолу – нищо. Опитвам да продължа напред, но невидимaта пречка отново е там. Вглеждам се по-внимателно: тънък конец се простира навън от миниатюрна шивачница наблизо, а в дъното на улицата един мъж го навива.

Гледай ти, как всички ние сме свързани от невидимите нишки на красивото, мисля си, докато встрани от мен се застопорява удивителен малък пейзаж. Представлява опърпано зелено магаренце (магаретата са в изобилие в Мароко, особено из селските райони, където са основен транспорт за хората). Всъщност на гърба си носи огромна купчина пресен магданоз, от който си похрупва стръкчета от време на време. По-късно ще видя и оранжево магаренце – натоварено с едри портокали за продан. Живописна гледка са тези изпити добичета, понесли целия разкош на сочния, ярък цвят върху гърба си. Пристъпват като невъзмутим клепоух оксиморон и сякаш оповестяват правото на противоречието да съществува.

Няколко крачки по-натам спирам пред табелата на музей. Рамо до рамо с мен чете арабин. От време на време срещаме погледите си по обяснима причина: аз чета френския надпис – от ляво надясно, той чете арабския, което значи в обратната посока – от дясно наляво. При неизбежната среща на погледите ни по средата на табелата се усмихваме – и аз, и той. Четем едно и също, само дето е на различни езици. И това като че се отнася за всичко и всички.

СКОРОСТТА НА ПРОМЯНАТА

ЮСТЕДАЛСБРЕН, НОРВЕГИЯ

“Ако някой падне, всички заедно трябва да поемат тежестта му. Затова дръжте въжето между вас почти опънато, а не влачещо се по земята.“ Така започва урокът по изкачване на един от ръкавите на най-големия ледник в континентална Европа – глетчерът Юстедалсбрен. (За справка, в Исландия има 16 пъти по-голям от него, но това не се брои на континента.)

И така, нашият гид е Евелина! Шведка, която в момента е студентка в родината си, но през лятото работи като гид по ледниците в Норвегия (защото, както казва: „В Швеция има ледници, ама те са много малки“).

Започваме изкачването, завързани един за друг, което неусетно налага строга дисциплина и дух на взаимопомощ. Трябва да следиш непрекъснато темпото на този зад теб, за да не го дръпнеш напред, без да искаш – а този пред теб пък съблюдава дали ти си добре.

Ледниковият ръкав таи огромно напрежение заради гигантската тежест, която го бута надолу. Евелина разказва, че се измества с половин метър всеки ден и изобщо, че непрестанно се променя. Затова и всяка сутрин – преди изкачванията – гидове минават по трасетата, за да отбележат има ли промени, какви са, кои трасета вече са изчезнали.

„Преди два дни открихме нещо ново! И сте късметлии, че сте тук именно днес“, казва Евелина и ни обяснява за около 50-сантиметровия тунел в леда, който се е отворил наскоро и само след няколко дни няма да го има, заради разтапянето. Честно казано, минаването през него си беше страшничко – ледът беше твърде гладък дори за котки, отвсякъде течеше вода и беше тесничко. (Никой не пострада, макар че се чуваха викове на уплаха.)

Самото ледено кралство мога да опиша с думите на един древен норвежец. Когато стигнал до най-високия водопад Ветифос, погледнал го и си казал: „Боже всемогъщи, имам нужда от твоята закрила“.