‘89
В края на 80-те с дебютните филми на Иван Черкелов (”Парчета любов”), Людмил Тодоров (”Бягащи кучета”), Красимир Крумов-Грец (”Екзитус”), Петър Попзлатев (”Аз, Графинята”) в българското игрално кино навлизат нови персонажи – екзистенциално и социално неадаптивни. Поведението им е белязано от апатия и цинизъм, съществуват в социална дистанция и несъгласие с разпадащия се морал в обществения строй, което ги тласка към саморазрушение. Тези филми, разкриващи “задния двор” на социализма, маркират началото на прехода, в който игралното ни кино се опитва да артикулира безпощадното усещане за отсъствие на смисъл.
Кадър от филма "Аз, Графинята”, реж. Петър Попзлатев
свободата, хаосът, терминал 2
В един ден, на 10 ноември 1989 г., отпадат идеологическите пранги и изведнъж артистите се оказват напълно свободни. Свободата отприщва жаждата да се преживее непреживяното – всичко, което е било невъзможно и немислимо по времето на социализма. Но наред с еуфорията, идва и объркването – на мястото на репресивния тоталитарен ред се възцарява хаос, от който бавно започват да кристализират нови и неясни правила. Българското кино на прехода дълго се лута из една хаотична и нерегулирана пазарна среда. В този хаос “изтрезнява” цяло поколение, чиято вяра в промяната е сломена от обществения и политически конформизъм, родил полу-реформи в социалната и културната сфери.
За съжаление, така и не се появяват достатъчно безпристрастни, убедителни и задълбочени филми, които да осмислят механизмите на наскоро тръгналия си режим. Дори когато не се занимава директно с големите теми на прехода (а когато го прави, е по-скоро декларативно и опростено), игралното ни кино вгражда белезите на полусоциалистическиполукапиталистическия наратив, който обитаваме от 1989-а насам.
Кадър от филма “Аве”, реж. Константин Божанов
Основен мотив става желанието за бягство от българската действителност, а темите за тоталната обезвереност и липсата на социални перспективи, вътрешното емигрантство и ”Терминал 2” (”Писмо до Америка”, ”Стъпки в пясъка”, ”Емигранти”, “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, ”Източни пиеси”, “Аве”, ”Тилт”, “Кецове”, ”Подслон”, “Урок”, “Каръци”, “Посоки”, “Досието Петров”, “Пролетно равноденствие” и др.) намират различни сюжетни форми и визуални решения.
изгубеният смисъл
Може би ”Източни пиеси” (реж. Камен Калев, 2009) е филмът, който успява да формулира усещането на цяло поколение за загубения смисъл в една реплика: ”Аз моята душа съм си я забравил в хладилника”. С болезнената си автентичност и острия си, съвременен визуален език, дебютният филм на Калев достига до престижната селекция ”Петнайсетдневката на режисьорите“ на фестивала в Кан. Усещането за истинност е породено от почти документалния режисьорски подход. Калев се занимава с проблемите на съвременността, показвайки ъндърграунда, апатията, безперспективността, наркоманията, агресията, ксенофобията, употребени за политически цели. Желанието за бягство от тази действителност е кодирано в репликата на главния герой Христо ”Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам светлина“.
Кадър от филма ”Подслон“, реж. Драго Шолев
Изгубеният смисъл се дължи до голяма степен на скъсаните семейни връзки и отсъстващия диалог между поколенията, централна тема в друг дебютен филм ”Подслон“ (2009) на Драго Шолев. Родителите, затънали в дребнотемието на ежедневието, са се ”подслонили“ в своеобразна маргинална социално-житейска позиция, характеризираща се с безгласност, липса на ценностна позиция и авторитет. Децата, съвсем закономерно, се бунтуват срещу поведението на родителите си, но бунтът им е несъстоятелен – уповават се на анархистични лозунги, без да ги разбират. Бунт на шумната музика срещу тихото примирение и конформизма. Шолев вижда причините за разградената семейна институция, като огледало на разпадането на обществото, в наследените от социализма процедурно протакане, симулация на действие и липса на истинска загриженост.
пътят, митът, изкуплението
Преходът е движение, а мотивът за пътуването има ритуален характер безспирно лутане в търсене на себе си и място в света. Преходът е населен и с остри контрасти – социални, културни, политически – наслоен е с дебели пластове от митове и лъжи. В “Аве“ (2011) на Константин Божанов неприемането на действителността става чрез отрицание, прераснало в необходимост от доизмисляне на живота. На мястото на загубения смисъл “Аве” изгражда паралелни сюжети, подменя реалността чрез фантазията, митоманията и желанието си за смяна на идентичности.
Кадър от филма “Урок”, реж. Петър Вълчанов и Кристина Грозева
Документалното кино от този период улавя тъкмо тези психологически потребности в ярки и знакови филми като “Георги и пеперудите” (2004) на Андрей Паунов и “Животът е прекрасен, нали” (2001) на Светослав Драганов. Игралните “Урок” (реж. Петър Вълчанов и Кристина Грозева, 2014), “Уроци по немски” (реж. Павел Веснаков, 2020) и “Уроците на Блага” (реж. Стефан Командарев, 2023) разказват ненаучените уроци на прехода по сизифовски, но с абсурден обрат, по социалното нанадолнище, а “Безбог” (реж. Ралица Петрова, 2016) радикализира художествено темата за изкуплението и вината. Така или иначе, преходът е незавършена пиеса, през която няма как да минем просто механично.
Катерина Ламбринова е филмов критик и сценарист, редактор в списание “Кино”, част от Съюза на българските филмови дейци (СБФД), който миналата година възстанови наградите на името на Васил Гендов. През годините Ламбринова е била част от събития като "Блок Кино" и "Родопи Филм Фест", както и различни продукции в БНТ.
Прочети повече по темата в новия брой: