Живот в промени и завои: Красимир Терзиев

Красимир Терзиев е едновременно свидетел на всички процеси в българското съвременно изкуство от 90-те насам, активен участник в тях и художник, от когото и до днес може да очакваме нестандартни идеи. И не на последно място, реализирани чрез разнообразни изразни средства: рисунка, живопис, видео, фотография, инсталация, скулптура. Терзиев е и един от първите художници, които експериментират с дигиталния и движещ се образ у нас, усещат промените, които интернет внася в живота.

Роден е през 1969 г. в Добрич, завършва средното си образование в Пловдив, а в средата на 90-те започват първите му изложби в София, не след дълго последвани и от първи международни участия. В периода 1998-2004 е част от Центъра за медийни изкуства “Интерспейс”. През 2007 г. става носител на наградата на името на колекционера и бивш посланик на Швейцария у нас Гауденц Руф. Между 2008-2011 г. Терзиев е докторант по Културна антропология във Философския факултет на Софийския университет.

В началото на февруари Терзиев откри новата си изложба "Реконструкции на предстоящото" в галерия “Структура”, в която съчетава няколко от своите интереси: как ежедневните обекти имат променена функция, какво ново за една измислена реалност могат да кажат триизмерните пространства, как различни елементи от глобализирания свят могат да влязат в необичаен контакт или конфликт.

В близко бъдеще неговата инсталация "Между миналото, което е на път да се случи и бъдещето, което вече е било" ще наследи от “Един човек” на Венелин Шурелов пространството на някогашния мавзолей в София.

Освен най-новите му идеи, в момента може да видим и един от първите му проекти - “Let’s Dance. Дреха за колективен живот” (1996) в Националната галерия като част от изложбата на колекцията на “Дойче телеком” с източноевропейско изкуство “Имам да ти кажа толкова много неща…”

"Монумент на изтеклото време V", 2020, гравюра в/у телевизионен екран, изглед от изложбата" 25 години и 5 теми по-късно Ретроспектива на ИСИ – София", 2020, Национална галерия - Двореца, фотография: Калин Серапионов

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ ПРЕЗ 90-ТЕ

Завърших живопис в Националната художествена академия и като че ли веднага след това загубих интерес към това. Насочих се изцяло към новите медии. “Let’s Dance. Дреха за колективен живот” ми беше първата инсталация, преди това имах разни по-несериозни неща. Това беше през 90-те: тогава не съм имал особени познания, нито представа за всички възможни интерпретации, които имам сега, когато я видя. Дълги години тази работа беше заровена в склада ми преди да гостува в една страхотна групова изложба през 2014 г. в Националния музей за съвременно изкуство в Букурещ, казваше се “Българо-румънският съюз”.

Впоследствие попадна в колекцията на “Дойче телеком”. През 2020 г. беше показана, заедно с останалата част от колекцията, в музея за съвременно изкуство в Будапеща. Винаги е страшен кеф, когато една работа продължи живота си през годините, няма нищо по-добро, което може да ѝ се случи.

През 90-те правих работи, които бяха много по-остро социално-политически, по конкретни поводи. В момента не съм склонен да правя работи, които са коментар върху определено събитие. Разбрах, че така едно произведение много бързо остарява. А и когато самият човек остарява, не му се иска това, което създава, да остарява лесно.

фотограф: Боряна Пандова

НА ЗДРАВОСЛОВНА ДИСТАНЦИЯ ОТ ЕЖЕДНЕВНОТО

С времето новите медии също спряха да ме вълнуват. Разбрах, че киното е в основата на техниките и метафорите, които всъщност ме вълнуват в новите медии, така може би до 2008-2009 г. то ми беше водещото влияние.

А сега изтеглям обектива извън човешкото и човешките проблеми въобще, извън референциите за социални взаимоотношения. През последните години съм много инспириран от философията и спекулативния реализъм. Има една мисъл на унгарския режисьор Бела Тар – как винаги си е мислил, че проблемите са в хората, но впоследствие е разбрал, че проблемите имат по-всеобхватен характер.

Не знам накъде ще отида след това. Вече съм на такава възраст, в която трябва да се прибирам, вместо да се разпростирам, може би съм го правил достатъчно. Напоследък си мисля за продължаване на някои линии и серии, които съм започнал през годините.

КОГА ЗНАНИЕТО НЕ Е В УСЛУГА НА ХУДОЖНИКА

Преподаването ми влияе много, няма как. През 2008 г. имах неблагоразумието да започна докторантура. Разбира се, дотогава бях един наивен художник, който чете само за удоволствие. Отне ми малко време да изтрия от главата си всичко, което прочетох, за да може въображението ми отново да работи. В един момент ми писна да живея с мъртви хора. Те може да са изградили големи теории, но това не ми помага като художник. Важно е да можеш да започваш от нулата и сам да изграждаш представите си за света. Това е много ценно.

"Горещи столове", 2022, инсталация, част от новата изложба на Терзиев "Реконструкции на предстоящото" в Структура

КАКВО ОЗНАЧАВАШЕ СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО ТОГАВА, КАКВО СЕГА

През 90-те много се натякваше, че съвременното изкуство е вторично, че само повтаря стари идеи с години закъснение. Мисля, че успяхме да преодолеем това. През 2004-2005 г. започнах по-често да участвам в международни изложби и установих, че стоя добре сред другите, всички говорим на един език на настоящето, че всъщност няма разделение между “нас” и “тях”. Разбира се, когато се канеха източноевропейски художници в международни изложби, всичко в представянето ти минаваше през произхода, постсоциалистическия контекст, клишетата, които знаят повече или по-малко за нас. Това отнемаше от свободата да изразиш себе си. Сега като че ли тези фактори не са толкова важни, вече много повече се обръща внимание на самото изкуство.

Рано или късно, винаги се връщаш вкъщи. А вкъщи дълги години се чувствах като чужденец. Връщаш се, спиш и после пак работиш, докато не отидеш другаде. Сега ми е комфортно да живея и работя тук.

Това, че заложихме някакви стойности тук, е плод на колективни усилия. Случи се, благодарение на многото нови пространства, активните млади хора, колекционерите. Съществува екосистема, която е отвъд личната инициатива. Има контекст, никой не оспорва правото ти да присъстваш на сцената, няма объркване в терминологията какво е съвременно изкуство, отърсихме се с известно закъснение от някои наследства на соца. Сега сме в една съвсем различна фаза.