Танцът е универсален език – за разлика от театъра, който до голяма степен остава затворен в националните граници, и текста, който е в истинска криза, съвременният танц в последните три десетилетия създава впечатляваща международна мрежа от фестивали, танцови къщи, театри, резиденции, студиа, платформи, компании и сдружения – които развиват и обогатяват разбирането ни за танц. Множество артисти работят наднационално и са базирани едновременно на няколко места, ко-продукции често се случват между институции от различни държави, екипите почти винаги са международни, а работният език е английски. Може би и един засилен интерес към тялото – от сексуалната до дигиталната революция – предопределя централната роля на танца като артистична практика, а и като социален феномен в TikTok, например.
Фотограф: Мартин Атанасов I Нутрикула - част от първа стъпкаСъвременният танц е критически. Според Джон Ашфорд, дългогодишен директор на The Place в Лондон и създател на европейската мрежа Aerowaves, най-честата грешка в популярното разбиране за съвременния танц е, че той е просто още един стил – като джаз, латино, хип-хоп и т.н. Съвременният танц не е стил, твърди Ашфорд, а е “физически отговор” на движението на света днес и тъй като светът се движи все по-бързо от всякога, артистичните отговори на съвременността трябва да изпреварват това движение и да бъдат нови. Ашфорд казва, че все пак повечето неща, които гледа, не са наистина нови, а представляват борба на артистите да се освободят от формалното си образование в техники и стилове, които принадлежат на миналото. Балет “Магаданс” – макар да са съвременници на съвременния танц, не правят съвременен танц. И Бийонсе, макар да плагиатства Анна Тереза Де Кеерсмакер, не прави съвременен танц. Артистите, които се занимават със сценично изкуство днес се отнасят критически както към класическия канон, с неговите клишета за тялото на изпълнителя и консервативно разбиране за красота, така и към комерсиализацията и индустриализацията на изкуството и (само)експлоатацията на тела и сексуалности.
Фотограф: Мартин Атанасов I Nutricula I Невъзможни действия”
Съвременният танц е експериментален. Фокус върху изследване и теория белязва съвременния танц в последните две десетилетия, в които често работата е концептуална, а танцът може и напълно да отсъства от сцената. Артистите заимстват от пърформанс арта, визуалните изкуства, киното, науката, новите технологии, философията, навлизат в музеи и галерии, окупират публични пространства, работят с уязвими групи и общности, като използват всички тези различни езици, средства и контексти, за да коментират социополитически проблеми, да спекулират за други възможни форми на обществена организация, да разширяват разбирането за танц, движение и хореография и да се ангажират със съвременността тук и сега в цялата й сложност.
Съвременният танц е ангажиран – по своята природа той автоматично се занимава с някои от най-сложните проблеми и кризи на съвременните общества, локализирани в човешкото тяло – идентичността, пола, расата, сексуалността, а ефимерната му природа го прави труден за продаване, с което автоматично става маргинална за икономиката на растежа форма. Множество съвременни хореографи работят критически върху тези теми, убедени че сценичното пространство е поле за дискусия на обществени проблеми. Не само това, като умалена версия на обществените процеси, сцената предлага възможността да се опитват други начини на организация – на работния процес, на движенческия материал, на телата на танцьорите – и тези опити потенциално да имат ефект и последствие за света навън.
Съвременният танц в Европа е субсидиран. Артистичната свобода, критическите позиции, развитата инфраструктура са възможни само благодарение на специфичния европейския модел на (национално) субсидиране на култура, който има дълга традиция и прави възможна появата на хореографи, компании и театри, които променят историята на танца. В тази връзка България не изглежда като европейска държава: съвременният танц тук за съжаление продължава да бъде в незавидна позиция – с мизерен и обиден годишен бюджет от 60 хиляди евро за 2021 г. (равняващ се на бюджета на едно малко независимо представление в Белгия), без други източници на финансиране, с тотална липса на инфраструктура и институции – без пространства за репетиции, без резидентски програми, без общински или държавни центрове за танц, които да представят и ко-продуцират местни и чужди артисти, без нормални работни позиции и възможности, без никаква видимост на европейската сцена и без никаква устойчивост за независимия сектор. Всеки пробив навън или устояване тук са по-скоро изключение и плод на лични жертви, които не могат да компенсират липсата на културна политика, визия за бъдещето и стратегия за сектора.