Щатна наблюдателност с Михаела Вачева

Откриваме Михаела Вачева в ж.к. “Овча купел 1“. Тъкмо е приключила с интензивната част от своята “Фотоработилница 66“ – курс по документална фотография за деца бежанци от Близкия Изток, мигриращи без родители. За втора година в него тя изпълнява всички основни роли като организатор, учител, куратор, придружител, администратор и каквото още се наложи. Междувременно трябва да изпрати кадри за немското списание Der Spiegel по задание, което снима няколко дни по-рано във Велико Търново. Задържането на едно място за дълго време изглежда трудно, защото тъкмо планира да посети Стара Загора за представянето на “Керван за гарвани“ на Емине Садкъ, след което ще се отправи за десет дни из селата край Дунава, където ще работи по новия си фотографски проект. Незнайно как, успява да намери време и сили да вмъкне и “Виж!“ в натоварения график. Търсим я именно заради умението да наблюдава света и да разказва неговите истории визуално като фотограф и вербално като пишещ журналист на свободна практика. Освен в лични проекти, Вачева го прави и за издания като The New York Times, San Franscisco Chronicle, Washington Post Magazine, Bloomberg, Der Spiegel.

 

DYI hardcore show / фотограф: Михаела Вачева

 

Как се озовахте в Щатите и какво ви задържа там? 

В Щатите отидох да си търся късмета през 2011 година. Тогава живеех в Париж. Тъкмо бях завършила магситратури по медийни науки и лингвистика. Причините да замина бяха няколко, но може би най-релевантна беше интуицията ми, че беше по-вероятно да се реализирам като визуален разказвач на истории като “европейка, идваща от Париж в Америка”, отколкото ако бях поела по пътищата, които се отваряха пред мен в Европа. Първо се установих в Медисън, Уисконсин.

Главното, което ме задържа беше, че дори в района на Средния Запад, в Америка се говореше много за социална справедливост. Терминологията, която научих там покрай разговорите за правата на малцинствата, ми помогна да преработя и приема собствената си идентичност като българска туркиня – един възел, който не можах да разплета за 24 години в Европа.   

А кога и как открихте фотографията и писането като свои сили? 

Започнах да снимам на 13. Бях много тревожно дете. Дадоха ми един стар “Зенит“ с филмова лента и без светломер. Забелязах на чисто физическо ниво, че тревожността и страхът в тялото ми изчезваха, когато се конценрирах върху кадрирането, експонирането или улавянето на момента. Отделно, апаратът ме овластяваше. С него се чувствах сякаш имам функция във всяка социална ситуация.

 

T-swift tailgatе / фотограф: Михаела Вачева

 

В кое от двете се чувствате по-уверена и свободна? 

Определено се чувствам по-уверена и свободна снимайки. Но има адски много красота в дълбоката вглъбеност, която човек постига, пишейки. 

Работата Ви редовно Ви отвежда на различни места по света и сред различни хора и ситуации. Кои са някои от най-куриозните, неочаквани или необичайни сред тях, които са се отпечатали трайно в спомените Ви?  

Един път имах задание да снимам парти в небостъргача “Пирамида Трансамерика“ в Сан Франциско, където гостите бяха избрани по доходите си: трябваше да изкарват повече от $50 милиона на година. Съмнявах се, че бих могла да разчитам на бързата си адаптивност, защото не е среда, която познавам дори бегло, идвайки от “Овча Купел“. Оказа се, че скъсих дистанцията именно защото гостите също изпитваха социална тревожност. Имахме общ език. 

Друг път имах задание да снимам една общност на бездомни хора в квартала “Сънсет“ в Сан Франциско. Прекарах два дни с хора, които не можеха да си позволят наема в собствения си град, в който аз бях пришълец. От втория бум на технологиите през 2010-те, когато много тек компании стартират или се преместват в Силициевата долина, наемите на жилища (в комбинация с нищожно ново строителство) са причина хиляди хора да бъдат изхвърлени на улицата.

 

Трейси, част от общността на бездомници от “Сънсет“ в Сан Франциско играе голф в дюните Ocean Beach / фотограф: Михаела Вачева

В тази общност до плажа се запознах с Трейси. Тя сподели, че е любяща майка и баба. Но понеже се е пристрастила към мет и не може да се изчисти все още, не иска да живее със семейството на сина си, за да не оказва лошо влияние върху внучето си. Попитах я как се е пристрастила и тя отговори, че е започнала, за да притъпи болката от глад. Че често наркотиците са били по-достъпни от храна. За да загатна многото пластове, които видях в Трейси, една позитивна и спокойна жена, чийто дом беше кола, я снимах в момент на радост: как играе голф в дюните Ocean Beach. 

Какво различно виждате в момента в Щатите, когато ги гледате като българка и какво се променя в същото време в България, когато я гледате като американка?

Тъй като съм живяла 13 години в Америка и общо 20 извън България, откровено, понякога ми липсва дълбочина в българския политически дискурс. 

С тази уговорка: забелязвам, че днес езикът на социалната справедливост съществува тук, но вместо да овластява хората, често ги кара да се чувстват безпомощни. Сякаш са в плен на някаква абстрактна политическа коректност. Ако евентуално се придържат към нея, то е от страх да не бъдат “отменени” (cancelled). 

Това, което липсва е опит, натрупан от първа ръка: като протестите и дискусиите, случили се през 50-те и 60-те години на XX век благодарение на aфроамериканското движение за граждански права. То проправя път и на разговори за ЛГБТИ+ общности, хора с увреждания и хронични болести и т.н. 

 

Earnestine Hayes / фотограф: Михаела Вачева

 

В България, може би поради липсата на такава революционна дейност, понятията се усещат по-скоро задочно от хората, които не принадлежат на малцинствените общности. Когато говориш за абстрактни концепти, можеш да си позволиш много по-агресивни и крайни мнения, защото не осъзнаваш, че засягаш конкретни хора. Обзема те една безпомощност, защото не разбираш точно с кого си в конфликт. 

Питам се какво ли би станало, ако хуманизираме абстрактната идея за българските турци, например, и започнем диалог на национално ниво или дори на Балканите отвъд България? Като българска туркиня усещам, че толкова много неща са останали недоизказани по тази тема. В същото време, реакцията, която лично срещам най-често тук, е отричането на дискриминация. 

На фона на предизборната надпревара в САЩ, какво Ви притеснява и какво Ви дава надежда?

Често ми се иска да говоря по-публично за тези неща, но личната ми оценка на плюсове и минуси от всеки изход на изборите е строго субективна. За добро или лошо, аз разбирам това като конфликт с ангажимента, който съм поела към журналистиката.

Мога да споделя едно притеснение без да влизам в агитация. По време на Ковид пандемията, поради увеличено гласуване по пощата се създаде очакването, че може да не узнаем резултатите от изборите през ноември 2020 г. в изборната нощ. За почти една трета от американците изборите до ден днешен не са приключили. Чудя се дали в този изборен цикъл ще открием, че краят продължава да бъде мътен по-дълго за по-значителен брой хора. И каква би била тяхната реакция. 

Коя е най-голямата разлика сега в сравнение с предишни избори, които сте наблюдавали там?

Типично е в двупартийната система на САЩ избирателите да се чувстват сякаш никой от кандидатите за президент не гледа точно в същата посока като тях по важни за тях въпроси. Обикновено между двамата кандидати единият е бегло ориентиран в същата посока. 

Тази година повече от други забелязвам, че има избиратели, отчаяни и от двете опции. За кратко това се промени, когато Байдън се отказа от втория си мандат, но все по-често чувам критики от либерални хора и групи, отправени към Харис поради липсата на надежда САЩ да спре да подкрепя Израел във войната им в Газа. 

Хора с консервативни стойности също не искат да гласуват за Тръмп, най-често цитирайки опита му да открадне изборите през 2020г., който те разбират като фундаментална заплаха за демокрацията. 

 

Про-палестински протести в Сан Франциско / фотограф: Михаела Вачева

 

Има ли теми или детайли от кампаниите, които се коментират сред хората от обкръжението Ви, но остават скрити в масовото медийно отразяване по света? Кое откровено буди възмущение и кое заслужава да получи повече внимание? 

Движението Make America Great Again (MAGA) започна с Доналд Тръмп. Но вече има свой собствен живот, който той не може да контролира. Накъде ще поеме е голяма въпросителна. 

В предишно свое интервю казвате, че борбата обикновено е за онези близо 26 процента от населението, които по принцип не гласуват. Какво е способно да ги принуди да дадат гласа си?

Не съм политически анализатор, но си представям, че причините, поради които хората не упражнят правото си на глас, са смесици от социо-икономически фактори, които са различни в различните общности. От една страна мисля за апатията и умората, за които чувам в своите конкретни кръгове (либерални градове на бреговете на държавата). От друга страна, гледам Франция. Там избирателната активност на парламентарните избори преди два месеца достигна 40-годишен връх, за да попречи на крайно десния републикански фронт да спечели абсолютно мнозинство. 

 

Михаела Вачева, фотограф: Алан Чин

 

Провеждате фотоработилница за деца бежанци. С какви емоции е изпълнено подобно преживяване и какво променя в човек като Вас?

“Фотоработилница 66“ е проект, който правя изцяло от страст. Аз съм основател, учител, куратор, администратор, придружител и още каквото се наложи. Правя го вече втора година. 

Движи ме изцяло идеята да създам възможности за деца от квартала, които имат още по-малко късмет от мен като дете. “Овча Купел“ беше между онези квартали, за които хората казват, че са места на неограничените невъзможности. И сега си представете как идва някаква жена и казва: “На ти фотоапарат, с който доскоро професионалисти са си изкарвали парите. Твой си е. Седни да ти разкажа как се разказват истории с него.” 

Самото създаване на възможност е в конфликт с нормалната овчакупелска реалност. Когато децата се надъхват и ме питат дали може да гледаме снимките, които са направили предишния ден, аз знам, че сме на прав път. 

Освен това, вярвам, че всички деца по света са на всички нас. Знам, че майките на тези деца, които понякога не са ги виждали от години, се чудят къде са, дали са добре, дали животите им се развиват в някаква добра посока. И поне в моментите, в които сме заедно, сякаш чувствам едно сливане на майчините ни умове и им казвам: “Той е с мен, добре е, учи се. Всичко е наред.” Няма как да им го кажа лично, но поне го знам и това е ценно за мен.  

 

От поредицата “Българските турци”. Елиф / фотограф: Михаела Вачева

 

Имате проект в развитие за документален филм, който да разказва за турското население в Родопите. Какво породи тази идея и какво бихте искали да покажете с него?

Мултимедийният ми проект в Родопите произлезе от собствената ми история. Тръгнах по следите на прадядо си Мустафа, който е бил ходжа и учител в килийно училище в едно от изолираните села, в което са си запазили идентичността и начина на живот след т.нар. възродителен процес. Искам да разкажа как икономическата ситуация, в която държавата ги поставя в момента, генерира такъв натиск върху тези общности, че вероятно ще ги довърши.

А от какво е продиктувано желанието Ви да се установите в България? Повече емоционално или повече практично е?

Повече емоционално. Имам нужда да бъда сред хора, които искат и могат да приоритизират живота в общност, а не индивидуалността.

 

От поредицата “Българските турци”/ фотограф: Михаела Вачева

 

Кои са местата в САЩ, за които винаги ще пазите специално място в спомените си? 

Езерото Мендота в Медисън, Уисконсин, където съм ветроходствала много години. Сан Франциско, където родих. Бъркли, където завърших журналистика. Ню Орлийнс, където свирят най-яката брас бенд музика и готвят най-вкусната храна. Има още много, много. 

Какво Ви предстои?

Заминавам за Сан Франциско преди Вси Светии. Ще гласувам, ще работя там до март и ще се върна в София, където ще продължа работа по проектите си в Родопите и покрай Дунава. 

На 15 октомври в галерия Swimming Pool ще открием изложба със снимките на децата от“Фотоработилница 66“. Музиката и храната ще бъдат специално подбрани, така че да са познати на децата, а на нас да дават контекст за местата, от които те идват. Най-ценното са фото историите им, съдържащи техните погледи над живота в София. Стиска ли ни да погледнем директно как изглежда нашият град през очите на деца, търсещи убежище? 

На 19 октомври ще имаме разговор с международен панел от фоторепортери, които отразяват уязвими общности. Между фотографите в панела ще бъдат Антоан льо Ру от Рен, Франция, Андрей Иванов от Белград, Сърбия и Бет Лабърдж от Сан Франциско, САЩ.

Фотографиите от тазгодишното издание на “Фотоработилница 66“, които показват как деца, търсещи убежище, виждат София, ще бъдат в Swimming Pool от 15 октомври.