Д-р Елица Станоева за базисните стандарти като само стъпка към качеството на живот и обременеността на столиците
Книгата ѝ “София: идеология, градоустройство и живот през социализма (изд. “Просвета”, 2016) бързо се превърна в част от библиотеката на всеки, който е любопитен към развитието на София като град през десетилетията и как политическите промени влияят на облика на столицата.
Елица Станоева е доктор по история към Техническия университет в Берлин, асистент в Института по философия и социология на БАН. Между 2017 – 2020 г. е във Флоренция и работи в рамките на голям изследователски проект на Европейския университет, който анализира реакциите на социалистическите режими към засилващата се интеграция на Западна Европа и първите стъпки на сътрудничество с европейската общност.
Разговаряме със Станоева в момент, в който тя работи над втората си книга и живее в спокоен град, който има малко общо със София, Берлин или Флоренция – Смолян.
В новото си изследване тя анализира публичните позиции на архитектите върху архитектурното наследство от близкото минало и как то се приема като проблемно, полемично, нежелано. “Фокусът ми отново е върху София, но в трите периода от новата ни история (следосвобожденски, държавен социализъм, преход), всеки от тях под знака на радикална политическа трансформация и съответно разрушаване на наследството.”
Тя се интересува как политиките на гилдията целят утвърждаване на експертната роля на архитекта в решенията за града и така допринасят към професионализацията ѝ. “Именно в рамките на тези политики вписвам дебатите върху архитектурното наследство като залог в борбата на архитектите да възстановят водещата си роля на своя професионален терен.”
Проблемите на София и по-големите градове у нас са много и често сходни: от хаотични строежи през сложен трафик, невъзможност за изправяне пред екологични предизвикателства и свиване на зелени пространства, неизползване на природни дадености, често и обезлюдяване. Защо в нашата история се е получило така, че качеството на живот и възможността за по-лесен достъп до нея системно се неглижира като посока на развитие?
Да, това е парадокс в управлението на София – въпреки радикалната промяна на политическия контекст, определени принципи на управление на града остават непроменени.
В изследването ми върху социалистическа София проследих доста подробно как в следвоенната ситуация на масирани разрушения и тежка жилищна криза, а и икономическа криза в държавата, средствата за възстановяване на столицата се отклоняват в един безкраен цикъл от конкурси за проектиране на градския център като представително за новата власт пространство. Тази твърде консервативна тенденция да се отделя прекомерно внимание на видимите, помпозните, монументалните знаци в града и да се неглижира инфраструктурата на живот в най-широк смисъл остава в сила не само през социализма – въпреки декларираната “грижа за човека“, – но и след него.
За жалост в същото време това, което се оказва прекъснато със смяната на режима, е професионалният критически дискурс върху софийското градоустройство. Той набира скорост от края на 60-те години нататък и в него архитектите осветяват всички проблеми, които изброихте, а освен това дискутират и възможни урбанистични решения. През 80-те години търсят и активна обратна връзка с гражданите, опитват се да възпитават информирано обществено мнение и позиция относно случващото се с града. Парадоксално, но възвърнатите възможности за частна архитектурна практика след 1989 г. фрагментират гилдията и прекъсват този публичен разговор през прехода. Струва ми се, че през последните десетина години този разговор се заражда отново, макар че все още няма достатъчен обществен резонанс, за да бъде фактор в решенията за града.
Възможно ли е да си обясним работата на парче и хаотичните стратегии и като вид народопсихология?
Не ми допада понятието “народопсихология“, но животът на дадено място определено създава навици, както и очаквания. От една страна, очакванията на софиянци към развитието на града са по навик песимистични, съответно и изискванията са ниски. Твърде рядко хората се мобилизират на протест срещу лоши практики и решения, които пряко ги касаят. И това, разбира се, създава благоприятна среда за инвестиционен диктат и управленска корупция.
От друга страна, навиците на живот често се оказват пагубни за качеството на живот – навикът човек да се придвижва с личен автомобил, навикът да си изхвърля боклука по най-бързия и лесен начин.
Когато градоустройствената практика привилегирова инертността на навиците пред дългосрочните стратегии (за зелен град, устойчиво развитие и пр.), се получават работа на парче, инцидентни и зле направени кърпежи и едно постоянно изоставане зад изострящите се нужди на града.
Доколкото може да се направи сравнение с други градове в региона, които са преминали през подобен преход на политически системи, може ли да отличим добри примери?
Скопие е казус, близък до нашия, макар и доста по-крайно проявление на вкуса към бутафорен урбанизъм. Контра-примери може да бъдат открити сред полските градове (Познан, Вроцлав, Гданс), където има добри модели на силно местно управление под егидата на кметове, външни на междупартийните сблъсъци, които предпочитат да останат в полето на градската политика вместо на националната.
Столиците, разбира се, са обременени с по-големи символни очаквания, административни и корпоративни интереси. Това може да бъде в тяхна полза, доколкото привличат по-големи инвестиции, но и в техен ущърб, доколкото нуждите на бизнеса често са в конфликт с тези на жителите.
В каква София искате да живеете и колко реалистично е това, което си представяте като най-добра нейна версия?
На мен вече ми е трудно да си представя “добра версия“ на София. Очевидно е, че доста проблеми вече са минали отвъд прага на необратимост: блокирането на естествените вентилационни коридори на града, застрояването на междублоково пространство в жилищните райони с висока гъстота на население, усвояването на зелени площи в най-различни инвестиционни проекти с нулева обществена полза, пълзящите нагоре по Витоша предградия и де факто приватизация на природата.
Необратимите ефекти на тези пагубни за града решения са направили София до голяма степен неуправляем град. Обикновено когато познатите ми изразяват положителни чувства към София, това е или сантиментално умиление по някаква находка на изчезващо градско ретро (ръждясала катерушка от детството ни, рушаща се къща с две липи отпред), или пък мазохистична гордост от преодолените трудности на градското всекидневие.
Тъй като вече не живея в София, идвам тук единствено по работа, което за щастие не ми се налага толкова често.
След като се роди синът ми, открихме колко по-труден е този град за живот с дете – от достъпа до кварталната градинка до достъпа до детска градина. Затова от гледна точка на родител минималното ми очакване към една по-добра София е да мога да стигна безопасно до детската площадка. Без всички заплахи, с които се сблъсква един родител сега – от ръждясала арматура, стърчаща насред тротоара, шахта с липсващ капак, паркиращи на тротоара коли, необезопасени строежи, до смъртоносни инциденти като токов удар от свободно висящ кабел или връхлитащ върху пешеходците автомобил. И физически условия, които не са вредни за здравето – преди всичко въздух, който не е токсичен.
Това е още далеч от идеята за “качество на живот“, а е някакъв базисен стандарт на живот. Но без той да бъде гарантиран, няма как да се случат и по-смелите ми мечти за града: град, в който е комфортно за всички групи обитатели и най-уязвимите – деца, възрастни хора, хора с увреждания – не се сблъскват с препятствия, които буквално ги прогонват от градското пространство. Град, в който жителите не са първосигнално враждебни и агресивни един към друг. И град, в който е приятно да скиташ, а не просто да се придвижваш от точка А до точка Б.
Даркуейвът, пост-пънкът и готическата естетика са навсякъде по оста между ъндърграунда, миймовете и модата. Защо всяко ново поколение се разпознава в тези жанрове? Корина Сукаров, група ВАС и SNAKEATSNAKЕ имат някои отговори.
Истории за цензура, клане на зайци и масови убийци от Йорг Бутгерайт – легенда на немското ъндърграунд кино и режисьор на култовите филми Nekromantik I и II
Актьорът има афинитет към роли, в които мрачното, необяснимото и странното доминират. За него това е безкраен процес по (себе)познание