Из старите ленти на чичо Франц и леля Снежа

Светослав Драганов разказва истории от повече от четвърт век. Започва кариерата си през 2000 г. като режисьор на документални филми, колкото интимни, толкова и завладяващи. Бързо си спечелва репутация на чувствителен документалист с дебютния си филм “Животът е прекрасен, нали?“ (2001), който разказва историята на фризьора Александър, мечтател въпреки трудното си детство, доразказано в “Живот почти прекрасен” (2013). След повече от десет документални филма като режисьор и продуцент, Драганов дебютира в игралното кино със “Смирен“ (2019), с който доказа, че инстинктът му за разказване на истории, макар и силно оформен от реалността, може да процъфти и извън нея.

Тази година Драганов се завръща към документалистиката със “Снежа и Франц“. Филмът разказва историята на австрийския му чичо Франц Хорнер (1949 – 1987), който загива при недотам изяснени обстоятелства по време на експедиция в Тибет. Снежа и Франц се запознават в Слънчев бряг през лятото на 1967 г., когато двамата са съответно на 19 и 18 години. Те танцуват и разговарят – тя на български, той на немски – и въпреки езиковата бариера се влюбват един в друг. През 1975 г. се женят и заминават за Австрия. Снежа забременява и през 1976 г. ражда близначки. Франц заминава на експедиция за Иран и Памир.

През 1979 г. Снежа ражда трета дъщеря, а Франц потегля на експедиция с кану по поречието на Нигер, като достига Бамако, столицата на Мали. След поредното си приключение той се прибира в Австрия и купува къща на кредит. През 1987 г. Франц решава да отиде на експедиция с колело в Тибет, от която не се завръща – открит е мъртъв в палатката си, като официалната версия за смъртта му е височинна болест. Близо 40 години по-късно Светослав Драганов събира парчетата от болезнената история на Снежа и Франц в деликатен диалог между живите и отсъстващите, използвайки архивни материали, за да върне приключенски настроения си чичо към живот на екрана. “Снежа и Франц“ не е просто филм за едно семейство, а размисъл за любовта, загубата и спомените, които продължават да ни формират дълго след като нашите близки са си отишли.

Още преди години споменахте, че искате да направите филм за необичайната история на австрийския Ви чичо Франц. Днес “Снежа и Франц” е реалност. Как беше осъществен този филм?

В началото, когато започнах да мисля за този филм, се надявах, че ще мога да отида в Африка, в Тибет, да посетя същите места, на които е бил и чичо ми. Впоследствие малко по малко преоткрих леля ми като човек, който не е чак такъв пътешественик, но всъщност е интересен герой. Започнах от нещо себично, защото винаги съм искал да пътувам много. Това винаги е била голямата ми мечта и винаги съм се възхищавал на чичо ми, който е обиколил света. Правил е някакви супер шантави неща и всеки път те са ставали все по-екстремни, за да изследва себе си и да разбере докъде може да стигне. Но накрая, когато се замислих, леля ми е тази, която остава и продължава. И която е също толкова интересна.

В “Снежа и Франц" работите с доста архивни материали. На някои от осеммилиметровите филми, заснети в началото на 80-те от чичо Ви по време на гостуванията му в България, се виждате и Вие. Трудно ли беше да се дистанцирате от интимната атмосфера в тези филми, да погледнете на тях обективно?

Любителските филми, заснети от чичо ми по време на пътешествията му, винаги са ми били интересни – още когато съм ги гледал като дете. Той е документирал странстванията си с ясната идея, че тези филми ще се гледат. Обикалял е Австрия и е изнасял сказки, които е илюстрирал с прожекции на диапозитиви. Правил е това из цялата страна: от престижни места като университета “Урания” във Виена до читалища в малки градчета. Показвал е тези филми пред хора, които не са могли да пътешестват, и дори е събирал вход за прожекцията. Той е искал тези филми да бъдат видени. Имам три братовчедки и две от тях не искаха да участват във филма. Казаха, че не са съгласни да бъдат използвани дори архивните кадри с тях. Аз рискувах и монтирах въпросните кадри и братовчедките ми, след като гледаха филма, дадоха разрешение те да бъдат използвани в него. Ако не се бяха съгласили, трябваше да изрежа тези кадри.

Какво е това, което ги накара да променят мнението си?

Братовчедките ми харесват филмите ми. Една от тях дори организираше прожекции на “Животът е прекрасен, нали?” в няколко кина във Виена. За тях историята на баща им е доста травматична. Били са малки и той е отсъствал от живота им, не заради друга жена, а заради страстта си към пътешествията. Това е драмата на един много добър човек, който отсъства от живота на семейството си. Вероятно са се притеснявали, че ще задълбая в тази история, но след като гледаха филма разбраха, че не искам да правя нещо сензационно.

Освен снимки, диапозитиви и филми, Вашият чичо оставя и множество дневници…

Нещо повече, той пише цели книги. Има една книга за Памир, в която е включен един от най-интересните текстове, използван във филма – писмото до семейството му, в което обяснява, че не ги е изоставил и че пътуванията му всъщност са пътувания към него самия. В тази издадена от самия него книга, той описва пътешествието си до връх Комунизъм (най-високия връх в Таджикистан, днес известен с името Исмаил Самани – б.а.).

В началото чичо ми е повече алпинист и вероятно е повлиян от Райнхолд Меснер, и подобно на него мечтае да покорява върхове. Връх Комунизъм е най-голямото му постижение – изкачва го с група австрийци, след което започва да прави други неща, които са много по-интересни. Книгата му за тази експедиция е вид дневник, но когато я чете, човек остава с впечатление, че той просто е искал да бъде разбран. Впоследствие пише много за номадите, които винаги са го вълнували. Другите му книги също са доста интересни, но не са издадени. Включват негови лични наблюдения, социология, политика…

Открихте ли нещо изненадващо в архивите на чичо Ви?

Попаднах на кадри на много от местата, за които бях чел в книгата му за Африка. В нея той пише, че е снимал Super 8mm филми, но такива не открих. Знаех от сестра му, че в мазето на къщата ѝ има архиви на Франц от пътешествието им до Сахара, които не са дигитализирани. Когато дойде време да работя с тях, тя ми даде един огромен сак с филми от пътуването от Виена до Дакар, което те правят със старата му кола през 1982 г. Качеството на филмите беше невероятно, но най-важното беше, че успяхме да чуем и гласа му. Не съм използвал много от тези архиви, защото основният герой във филма все пак е леля ми.

Споменахте , че сте разполагали със запис на гласа на Франц, но във филма използвате актьор, който чете откъси от неговите дневници. Защо?

Открихме гласа на Франц накрая. Направихме записа с актьора в края на март 2020 г., в първите седмици на пандемия, когато всичко беше затворено. Тогава исках да монтирам трейлър, защото вече бях снимал някакви неща. Трябваше ми човек, който да озвучи Франц, и си спомням, че кинокритикът Александър Донев ми препоръча един австриец, който е работил в посолството и е завършил българска филология. Той беше 27–28 годишен – колкото и Франц, когато прави тези пътешествия. Видяхме се, дадох му текста и той го прочете на австрийски немски. И този глас, който уж беше пробен, просто “заспа”. Така той се превърна в гласа на Франц, което е много странно. Дори днес много хора мислят, че това наистина е Франц. На мен, като на човек, който не знае добре немски, този глас ми звучи като музика.

Предишните Ви документални филми са повече в “синема верите“ стилистика и в тях просто следвате героите си с камерата. Чувствахте ли се ограничен от това, че в “Снежа и Франц” единият от двамата Ви герои присъства само като архивни кадри?

Няма как да бъде другояче, защото исках филмът да е един вид задочен диалог между  двамата. Проблемът беше, че чичо ми не е оставил толкова много неща, в които говори за семейството си освен това писмо, което е включено в книгата. Във филма леля ми разказва своята история, за живота в България по време на Студената война. Чичо ми например тази тема почти не я засяга в писмата си.  

Франц казва, че пътешествията му са пътуване към самия него. Какво е посланието на филма за това вечно противоречие, за желанието да вървим по своя собствен път, което често е в конфликт с отговорностите ни като партньори, родители и т.н.?

Франц се е опитал да балансира тези две крайности, но пътешествията му стават все по-екстремни. В Австрия, когато един мъж стане на тридесет и няколко, той трябва да създаде семейство, да построи къща… Чичо ми не се е интересувал особено от тези условности – той купува къща няколко дни преди да замине на фаталното пътешествие и тя дълго време остава незавършена. Той е направил това, което се очаква от него – искал е освен пътешественик да бъде и семеен човек, което е много интересно. Когато е в Сахара, той вижда река Нигер най-голямата в Западна Африка, след което се връща и прави пътешествие с кану по нея. След това идва мечтата за Тибет, който е магнетично място за повечето хора, които живеят на Запад през 70-те и 80-те години. Чичо ми решава да обиколи целия Тибет с колело и това се превръща в негова фикс идея. Но това не е достатъчно и решава да си постави препятствия, които да направят това пътешествие уникално. Едно от тези препятствия е да спи на палатка и това му коства живота.

Как заминава за Тибет?

През 40-те години двама австрийци, Хайнрих Харер и Петер Ауфшнайтер, изследват Тибет, а това се случва след като през април 1944 г. избягват от британски военен лагер в Индия и достигат Лхаса през януари 1946 г. (Впоследствие Харер пише бестселъра “Седем години в Тибет”, който е екранизиран през 1997 г. с Брад Пит в главната роля. – б.а.) Но през 80-те Тибет продължава да е неизследвана територия и за него няма никакви карти. Приятелят на чичо ми, който тръгва с него, но впоследствие се отказва, е геодезист и намира карта на Тибет в някаква библиотека. Двамата използват именно тази карта при пътуването си. Година по-рано, през 1986-а има политически протести, предвождани от монаси в столицата Лхаса. Това е причината китайците в продължение на доста време да не пускат чичо ми и приятеля му в Тибет. Двамата заминават за Пакистан, като планират оттам да влязат в Китай, а впоследствие и в Тибет. Китайците отказват да ги пуснат и им казват, че трябва да имат придружител. Държат ги няколко седмици на границата и това им изиграва лоша шега, защото времето се разваля. За връщане не може да става и дума. В един момент китайците ги пускат с придружители. Една от историите, която не съм включил във филма, е, че приятелят на чичо ми се отказва и се връща в Австрия, като дори не се обажда на леля ми. По-късно се появява за малко на погребението на чичо ми. После този човек се скрива заради чувството си за вина.

С Ива, щерката на Джони Пенков, която е мой асистент във филма и която живее във Виена, открихме този човек, той е по-млад от Франц. Знаехме името му, инженер Ервин Краус. Ива откри десет души с това име в телефонен указател от 1990 г. Третият номер, на който звънна, се оказа неговият. Първите му думи бяха: “Очаквах да ме потърсите”.

Срещнахме се с него, но не казах на леля ми, че съм го намерил. Заснех интервю с Ервин Краус и той разказа цялата история: как китайците не са ги пускали и как прекият път в картата им се е срутил, което ги кара да заобиколят и ги забавя още повече. Ервин Краус се отказва и се връща, но чичо ми продължава. Чрез група германци, които среща край свещената планина Кайлаш, изпраща последното писмо до леля ми, което е цитирано във филма. След това е намерен мъртъв в Шигадзе, на две трети от планирания маршрут. Трябвало е да стигне до Непал и оттам да се върне в Австрия с полет, за който е имал отворен билет. Китайците връщат единствено колелото на чичо ми, което и до днес се пази от леля ми, но не връщат нито филмовата лента, нито аудиозаписите, които чичо ми прави. Казват, че не са открили нищо. Според мен китайците са конфискували лентата, за да видят какво има на нея. Правих опити да намеря нещо, но не успях. Сестрата на чичо ми отива да вземе праха му. Китайците ѝ дават колелото и палатката му и ѝ казват, че е починал от височинна болест.

След смъртта на Франц леля Ви живее известно време в неговата сянка, но във втората половина на филма показвате трансформацията ѝ в успешен артист, който работи с текстил, организира изложби…

Леля ми има доста прилична кариера през 80-те години. Премиерата на “Снежа и Франц” е на 3 ноември, а на 4-и се открива изложба с нейни работи в столичната галерия “Райко Алексиев”. Това е първата ѝ експозиция у нас и ще продължи две седмици. На нея за първи път ще бъдат показани нейните гоблени, голяма част от които са създадени след смъртта на чичо ми и са свързани с него. В малката зала ще бъде изработен нещо като тунел, върху чиято външна страна ще прожектираме видео колажи с кадри от Австрия и България през 60-те, 70-те и 80-те години. В голямата зала ще има палатка, върху чиито стени ще бъдат прожектирани кадри с чичо ми, ще се чуват гласът му и музика, а по стените ще бъдат изложени гоблените на леля ми. Цялата мултимедия продължава около 7-8 минути. Изложбата ще върви през цялото време, докато филмът се показва в кината.

След премиерата на 3 ноември, “Снежа и Франц” ще бъде прожектиран в “Одеон", Дом на киното, G8 и “Влайкова”. На 4 ноември в галерия “Райко Алексиев“ се открива първата изложба на Снежа Хорнер у нас.