Фотографът Шарл Фреже документира различните лица на маскарада

Шарл Фреже живее и работи в центъра на френския регион Нормандия - Руан, но е роден и израснал на село. Баща му е фермер и самият той пет години учи агрокултура, преди да отиде в училище за изящни изкуства. Интересът му към различните малки общности и техните униформи започва успоредно с първите му стъпки във фотографията, но вече трайно ходи по следите на малки провинциални общности, които правят свои необикновени костюми и маски. “Това прогресивно премина в онова, което хората наричат фолклор. Аз обаче никога не го наричам така. Намирам думата за напълно неподходяща“, казва Фреже и разяснява, че когато говорим за национален балет например, не го наричаме фолклор. “Защо? Каква би била разликата между това, което се случва в центъра на Париж, и онова, което става в провинцията? Идеята за фолклора е създадена през XIX в. като описание на нещо типично за даден регион, което е трябвало да обобщава културата на народа като смесица от традиционни танци, храна и дрехи. Целта на това обикновено е смесица между туризъм и национализъм. Затова и аз много внимавам с употребата на думата фолклор.“

Разговаряме с Шарл Фреже за това как ритуалите на маскиране обикновено са облечени в митологията на гоненето и плашенето на злите духове и сили, докато в действителност са най-вече повод за събиране и сплотяване на общността. Той е пред поредното си пътуване. Този път към Румъния, където ще снима нови местни групи, които се маскират. След това в графика му го очакват пътувания до Южна Италия, Австрия, Германия и Молдова. През май ще е в Борнео, а за края на годината планира снимки в Чехия, Унгария и Нидерландия.

Боес. Отана, Сардиния, Италия. От серията WILDER MANN (продължаващ проект от 2010)

Тези постоянни обиколки на света и снимките на подобни общности не спират от 2010 г. насам, когато за първи път започва да проучва ритуалите на маскиране в проекта си Wilder Mann. За него прекарва две години, обикаляйки Европа в търсене на образа на дивото, съхранен в местните популярни традиции. През 2012 г. този негов проект излиза под формата на фотокнига, в която герои са и българските кукери. Изданието има огромен успех и с Фреже започват да се свързват все повече подобни общности с въпроса дали би снимал и тях. Междувременно за 15 години книгата му Wilder Mann е отпечатана в осем тиража и е преведена на пет езика.

След нея идват още много предложения за проекти в Япония, Южна Америка, САЩ, Панама, Гватемала, както и появата на нови издания, сред които Yokainoshima за Япония, Bretonnes за Франция, Cimarron за Централна и Южна Америка и последната Aam Aastha за Индия. Всяка една от тях разкрива различни аспекти на маскарада.

Казумба. Сао Луис, Мараняо, Бразилия. От серията CIMARRON (2014-2018)

Докато Wilder Mann е за опита на хората да пресъздадат животинското, Yokainoshima отива в съвсем друга посока, смята Фреже. “Във Wilder Mann например не виждаш лицето на никого. Често носят и ръкавици, така че да не ги познаеш. Дори не говорят. Затова ми беше странно, че хората в България пушеха цигари зад маските. Ако се върнем към Япония и техните намаги, които имат обичая да обикалят къщите, там маските се намират на върха на главата, така че лицата се виждат, дори и след поставянето им. За мен това е много театрално. При тях също така няма животински кожи, козина или пера. Всичко се прави или от текстил, или от пръчки и слама. Изключение прави един от маскираните, който носи лисича кожа, но той е единствен. Във Wilder Mann има много кожи – основно от кози и овце, дори от мечка. Използват и кости.“

Каседори. Каминояма, префектура Ямагата, Япония. От серията YOKAINOSHIMA (2013-2015). 

В Cimarron, където Фреже изследва свободата и маскирането в 14 държави от Централна и Южна Америка, също няма животински кожи, а вместо това се използват папиемаше или листа от бананови палми. “На островите Мартиника се преобличат например като мечки, което е всъщност някаква мигрирала традиция, пренесена заедно с колонизацията и робството. В Cimarron се говори именно за това как маскарадите идват с колонизаторите от Европа и са особена смесица между тях, местните и робите, докарвани от Африка. Тази смесица е толкова комплексна, че понякога е трудно да разбереш за какво става дума. На много места част от костюмите пресъздават образа на дявола, който не е универсален и има различни вариации, повлияни от миграцията.“

Лайпфердинген, Германия. От серията WILDER MANN (продължаващ проект от 2010)

Книгата като наръчник

“С времето започнах да виждам влиянието на Wilder Mann върху някои общности. Миналата година например посетих Италия, където снимах 12 групи. От тях пет познаваха книгата и работата ми. Някои притежаваха книгата и бяха вдъхновени от фотографиите, за да създадат нови костюми. Когато започнах, нямаше толкова много социални мрежи и връзки между държавите, докато сега някой в – да речем – Южен Тирол в Италия познава групите и традициите в България, Белгия или Испания. Това е ново за мен“, казва той и допълва, че появата на нови групи не подминава и България, където от видеа и снимка забелязва, че има нови костюми, нови стилове и поведение, което е доказателство, че тези традиции, макар и представяни за вековни, не спират да се актуализират и променят. “Сериозно се замислям дали да се върна отново да снимам в България, но трябва да открия нещо наистина много конкретно. Не бих снимал отново кукери.“

Рен момчета. Дингъл, Ирландия. От серията WILDER MANN (продължаващ проект от 2010) 

Традициите като съвременно творение

Част от групите по света, които се свързват с него, съществуват от много отдавна, а други са съвсем прясно основани, тъй като в някои села не е имало подобна традиция и хората там са си я създали. “Те се наричат “традиционни“, но всъщност традиции се създават и пресъздават постоянно“, коментира фотографът и допълва, че на места такива се зараждат в началото на XIX в., на други – след Втората световна война, но общото между всички са костюмите, танците и историята, обвита в митология.

Дава за пример Белгия, където има няколко типа фолклорни групи. Някои от тях са доста стари – основани са преди 80-те и 90-те години, докато други са създадени съвсем наскоро. Те вече се делят на категории и говорят за нов фолклор и традиционен такъв. “Това е много интересно, защото групите, които съществуват отдавна, имат усещането, че имат повече право и са по-легитимни. Но това е въпрос на свобода“, казва той.

Клаузен. Оберйох, Германия. От серията WILDER MANN (продължаващ проект от 2010)

Според Фреже по-важен е въпросът не дали българската традиция на кукерите е уникална, а защо е толкова важна за хората в дадени райони, както и как се поддържа дали се е предавала през поколенията, както и как е съществувала по време на комунизма. “В Испания например карнавалите са били забранени по време на диктатурата. В определени системи са давали пространство за подобни обичаи, София видях портфолио с рисунки на сурвакари от 50-те и 60-те години. Имаше един костюм на “Спутник“, което означава, че някой от управляващата партия е вярвал, че тази традиция допринася за имиджа на страната навън и вътре в нея. Ако няма политическа причина нещо да съществува, то обикновено не остава задълго. Ако в дадени държави тези групи не получават субсидии или ако нямат подкрепата на местната община, на кмета, на селото, ако общността в това населено място не иска нещо такова, то ще замре много бързо.“

Бабугери. Банско, България. От серията WILDER MANN и YOKAINOSHIMA. 

Все по-големи, все по-шумни, все по-тежки

Въпреки че подобни на нашите кукерски групи има в Румъния, Гърция и Северна Македония, дори в Словения, Италия и Германия, за Фреже сурвакарите, както той предпочита да ги нарича, както и бабугерите, които снима в България, се различават със сложността на своите костюми, които са уникални посвоему.

Навсякъде костюмите са еволюирали с времето. В Австрия например използват рога, каквито няма в техния регион и всъщност са взети от Африка. Друга основна промяна е, че костюмите стават все по-големи и по-големи в желанието си да са по-впечатляващи и зрелищни. Като пример дава индианците на Марди гра в Ню Орлиънс, които вече едвам носят маските си. “В Сардиния тежестта на звънците, които някои носят на гърбовете си, често надвишава 35 кг. Какъв е смисълът в това?“

Именно издръжливостта и капацитетът да носиш костюма, обяснява и друг общ елемент между всички подобни маскарадни ритуали по света – изпълняват се основно от мъже и то най-вече тийнейджъри и младежи, които трябва да демонстрират мъжествеността, силата и способността си да носят маските за дълго, да танцуват с тях, а често и да държат на големи количества алкохол, както е у нас.

Саги. Цувано, префектура Шимане, Япония. От серията YOKAINOSHIMA (2013-2015)

Митология и туризъм

Макар навсякъде обяснението на този ритуал да е свързано с гоненето и плашенето на злите духове, според Фреже много от празненствата нямат общо с това. Някои са се превърнали във фестивали, които са по-скоро туристическа атракция. “Снимал съм вероятно стотици групи в Австрия, Япония, Америка и Югоизточна Азия и навсякъде туризмът е много важна причина. Привличането на туристи не е нова идея и често създаването на тази традиция цели точно това. Тогава обаче наративът за гонене на злото или на зимата е просто история. Според мен хората по-скоро имат нужда да прекарват време заедно и това е една много добра причина да го правят.“ Връщайки се към сравнението с балета в центъра на Париж, Фреже прави паралела, че за да привлича публика, някой създава сюжет и измисля история и за този танц.

Кабакло де пеня. Сао Луис, Мараняо, Бразилия. От серията CIMARRON (2014-2018)

За фотографа най-привлекателни са моментите, когато този пърформанс в селата е свързан с посещението на различни къщи и плашенето на децата, но целият процес сплотява общността. “Съседите споделят помежду си храна, напитки и това е по-автентично. Някои не свалят маските си през цялото време като в Швейцария, където са стриктни и никога не разбираш кой седи зад костюма. Това обаче наистина те трансформира в нещо друго, макар и за кратко, независимо дали е животно или нещо между човека и животното.“

Не етнография, а фотография

Това как ги виждаме на снимките и във видеклиповете до голяма степен зависи от онова, което човекът зад обектива проектира в образа. “Аз самият проектирам себе си в тях, защото не показвам онова, което са, а по-скоро ги снимам по начина, по който бих искал да изглеждат – насред природата, в открити пространства, за да изглеждат мистериозно. Никога не ходя на фестивалите. Избягвам ги. Виждал съм част от тях, харесват ми силуетите им насред града, но никога например не бих отишъл в Перник. Предпочитам малките села, където мистерията ми е по-интересна.“

 Тъй като рядко прекарва повече от ден-два с тези хора и връзката му с тях е някой местен, той не се възприема като етнограф. Затова и му е трудно да прецени какви са всъщност съвременните страхове на тези хора в различни точки на света.

Тъй като е любопитен, рядко отказва поканите, които получава, но му се налага да отлага, защото всяко посещение е най-вече въпрос на време и средства. В момента работи по нов проект, който се фокусира повече върху олицетворението на осмиването.

Мендън. Iô jima, Кагошима. От серията YOKAINOSHIMA. 

Той още няма заглавие, защото книгата към него няма да излезе преди 2027 г., но ни разкрива, че във фокуса е Азия в района на Филипините, Малайзия, Индонезия, Борнео. Показва ни част от снимките, които вече е направил и разказва, че тук смесицата от влияния от различните колонизатори през годините е още по-видима, но вече ясно се намесват и следи от развитието на социалните мрежи. Има хора, чиято кожа е боядисана например изцяло в синьо и според него това не е случайност. Друг интересен случай са група рибари от малък остров, близо до остров Себу, които пресъздават ритуал на плодовитостта, преоблечени като жени, които имитират мастурбация. Други например се бият сами с въжета до кръв и това съвсем не е театрално, а съвсем реално нараняване. Тази традиция във Филипините идва от Испания и Мексико, но те я трансформират, като включват някои католически символи. 

В крайна сметка, независимо колко стари са тези традиции на маскирането и дали са вековни или не, те очевидно се променят от новите поколения, които ги поемат или създават. Понякога се получава нещо наистина уникално, а друг път визуалните му качества се губят или е просто прекалено, казва Фреже, но основното и най-важното в тях остава социалният елемент и че това продължава да събира хората и да ги кара да споделят. 

Повече за работата на Шарл Фреже ще откриете на charlesfreger.com и @charlesfreger.

Ако харесвате нашата работа и искате да четете още такива материали, станете патрон на "ВИЖ!" с еднократно или месечно дарение. Всяка подкрепа е важна за нас и ни помага да развиваме медията.