Талантите на мигрантите: Александра Дикая от Украйна

Александра Дикая е украински илюстратор, писател, блогър, но и собственик на издателство, който движи онлайн училище за креативни хора, в което им помага да развиват собствените си брандове в социалните мрежи. Прави първата си книжка с илюстрации, когато е на пет, по-късно завършва индустриален дизайн и след като няколко години работи по специалността си (проектирала е самолети, коли, обзавеждане), влиза в IT сектора като графичен дизайнер. Някъде тогава започва да развива профилите си в социалните мрежи и днес има повече от 120 хиляди последователи в “Инстаграм”. И никак не е чудно, че първият тираж на дебютната ѝ детска книжка се изкупува за шест минути.

 

С малко дете е и когато войната избухва, въпросът е не е дали да напусне родината си, а дали да се премести в Унгария или в България – това са двете възможности. Избира България, защото тук има добра приятелка от Украйна, но и собствената ѝ баба е живяла в страната и винаги е говорела само с хубаво за това. В първия месец след идването си Александра е в шок и може да забелязва само лошото – София ѝ се струва мръсна, особено когато е с малко дете, което иска всичко да пипне. Днес твърдо заявява, че харесва България заради хората по улиците, които винаги я питат дали могат да ѝ помогнат с нещо и показват, че я подкрепят.

 

“Аз съм от хората, които винаги имат своя собствена визия за нещата”, казва за себе си тя. Това е причината да си направи издателство и да е максимално самостоятелна. Смята, че за един съвременен артист присъствието в социалните мрежи е ключово. Така не само си видим и въвличаш хората, но и получаваш обратна връзка и подкрепа от почитателите си. В началото е отделяла на профилите си по пет часа на ден, а днес вече изкарва едва по два часа в “Инстаграм”, най-вече защото държи да отговори на всеки, който ѝ пише. По време на войната осъзнава колко целебно може да бъде изкуството. Рисувала е илюстрации за Украйна, но акцентира върху надеждата и вярата, а не върху омразата. “Моят път е да обичам, не да мразя”, завършва тя.