Танцът с камъка на Силвия Чернева

Силвия Чернева е артист на свободна практика. През 2016г. завършва бакалавър по архитектура в университета в Кеймбридж, а през 2020 г. - магистър по съвременен танц в London Contemporary Dance School. През последните три години живее в България и участва като съорганизатор в проектите "Фокус кино танц" на фондация "Човек с шапка", ПИК - Платформа за импровизация и композиция, ДОМ - интерактивен танцов пърформанс на DigiPhysics и други. Заедно с Цвета Дойчева основават сдружение "Стайна температура", с което работят над културната програма на движенческа лаборатория "Ход", както и над различни творчески проекти в сценичните и екранните изкуства. Говорим си със Силвия Чернева за нейния документален филм "Отчупване", който разглежда процеса на работа в Професионалната гимназия по каменообработване и в кариерата над с. Кунино. Филмът е последната част от трилогията късометражни филми BECOMING на продуцента Стефани Ханджийска, обединена около популяризирането на български творби в областта на съвременния танц и танцовото кино. 

Документалният Ви филм "Отчупване" разказва за единственото училище за каменообработване в България, което се намира в село Кунино. Как разбрахте за него и защо Ви вдъхнови именно тази история?

Филмът ни всъщност започна като отговор на задача да направим "танцов" филм на тема юношество, част от трилогия танцови филми, създадени с колегите ми Стефани Ханджийска и Коста Каракашян като част от проекта "Фокус кино танц" на фондация "Човек с шапка". Чудехме се откъде да подхванем темата за юношеството, когато операторът ни Данчо Михайловски се сети, че се возел в някаква кола и там споменали за Каменоделното училище, което се намирало до гробището на село Кунино и където през голяма част от времето учениците чукали надгробни плочи. Хареса ни тази странна метафора за юношеството и смъртта и решихме да идем да видим училището, но като стигнахме там, ни се откри далеч по-голямо богатство от тази работа с надгробните плочи. Особени са хората, които се занимават със занаяти, които "мислят с ръцете си", а каменоделците са още по-особени, защото имат нужда от безкрайно търпение и сила, но и нежност и внимание, защото камъкът е твърд, но крехък и от него може само да се отнема, не можеш да сбъркаш и да се върнеш назад. Интересно е да видиш младежи, които са избрали да поемат по пътя на този занаят, някак далечен от съвременния свят и същевременно перманентно актуален. Интересна ни се стори и образователната среда – различна от обикновените училища, много повече като семейство с непринуден обмен между ученици, учители, непедагогически състав. И всичко това под постоянния ритъм на чуковете – странно музикално, казахме си, защо пък да не направим филм за танца на работата на тези хора.

Фотограф: Никола Гюлмезов

Какво беше най-голямото предизвикателство при заснемането на този филм?

Всъщност предизвикателството беше да останем в темата за „юношеството“. В процеса научихме много за работата с камъка – и от ученици, и от учители, и от майстори, и от работниците в близката каменна кариера. Откри се страхотно изобилие от теми – за търпението, постоянството, силата, чупливостта от една страна, а от друга – за обезлюдяването на малките градове и села, за занаятите като културно наследство, което не се оценява и пази. Събрахме материал за цял пълнометражен филм, от който трябваше внимателно да се разграничим, за да се върнем към първоначалната задача и да отсеем нещо за юношеството. Но после продължихме работата по пълнометражния филм, надяваме се да види бял свят в близко време.

Има ли "отчупването" метафоричен смисъл за теб?

Във филма се отчупват неща в различни мащаби – дръжката на чука, парчето скала в кариерата, младежът в себепознанието си – донякъде, мисля, загатваме за целия период на юношеството като вид "отчупване" от сигурността на детството, за да поемеш по някакъв собствен път като възрастен. Но едновременно с това става ясно за традицията в занаятчийството, в която чукът се предава от майстор на чирак, вид заличаване на индивидуалността в името на продължаването на занаята, която аз намирам за интересна алтернатива на голямата илюзия за самодостатъчност в съвременния ни свят. Но всичките тези неща са крехки, както и дръжката е крехка – ако натиснеш повече, се пука и трябва да си направиш нова. По свой начин камъкът също е крехък и това позволява да бъде опитомен и привеждан във форми, които далеч надживяват създателите им. На мен ми харесва нееднозначността на цялата тази работа, мисля, че има поезия вътре.

Фотограф: Никола Гюлмезов, кадър от филма "Отчупване"

Във филма става ясно, че "Каменоделното училище" е единственото на Балканите, а в цяла Европа има само още едно. Изглежда невероятно и затова си позволявам известна доза скептицизъм, за да попитам, дали това действително е така? Ако е така, има ли международни ученици там и защо не се знае повече за тази уникална за региона професионална гимназия?

Уникалността на Каменоделното училище е, че то паралелно е гимназия, в която се учат всички гимназиални предмети, държат се матури и всичко останало, но едновременно се добива квалификация за защитената професия "каменоделец". Другото такова училище е в Хоржице, Чехия – всъщност специалисти оттам обикалят Балканите през 20-те години на 20-ти век и се спират именно на Кунино като локация за втори клон на тяхната институция. През повечето време от съществуването си училището в Кунино е много популярно, има стотици ученици от цялата страна, които после стават известни скулптори, архитекти, майстори. Само през последните 20-тина години стремглаво се обезлюдява, което обаче по мои наблюдения изобщо не е изолирано явление, а резултат от нагласи, политики, решения, които засягат цялата страна и съвременния свят на българина. Но училището в Кунино и до момента поддържа връзка с това в Хоржице, периодично се посещават едно друго, водят диалог и си помагат.

Каква според Вас е ролята на документалното кино?

Светът около нас е пълен, просто пълен с всичко, а документалното кино е толкова интимен начин да споделиш какво и как виждаш ти. Мен силно ме вълнува поезията в ежедневието, това как битовите, обикновените, уличните неща съдържат дълбочина и красота, които само чакат да бъдат рамкирани, за да блеснат и да открият нов свят в обичайния свят.

Освен с кино се занимавате с танци или по-скоро, освен с танци се занимавате с кино? Какво е отношението между двете? Разкажете ни малко за другите си дейности?

Всъщност най-напред завърших архитектура, където много се говореше за внимание и грижа към хората и това как се изгражда пространство около хората. Живеех и работех в Лондон и се занимавах с танци като хоби, когато ми светна, че танцът касае същото нещо, но по вътрешен начин, изгражда пространство в мащаба на тялото и връзката му с други тела. Записах се в една страхотна магистратура по съвременен танц за хора, идващи от различни сфери, където се подчертаваха интердисциплинарните връзки на танца с всичко останало в живота. Един от курсовете там беше по танцово кино – това само по себе си е жанр в авангардното изкуство и си съществува през цялата история на киното, идеята, че и танцът, и киното са изкуства на движението и споделят особен вид сетивност.  В този курс някак си ми изкристализира, че киното съчетава всичко, което ми е интересно – как насочваш вниманието към това, което виждаш, как композираш визуална картинка, как я движиш, как я съпоставяш с други, какъв ритъм създаваш. И то, както всичките други сфери, от които се интересувам, включва необятно много специфично познание и техника, в които започвам да се примирявам, че едва ли ще стана тесен специалист, но по някакъв начин са и все едно и също – все инструменти, с които да си работиш по мисълта и усещанията, от единия край все стоиш ти, а от другия – останалия свят, с който нещо споделяш. Та в момента съм „артист на свободна практика“ – правя различни неща, включващи сценичен танц, импровизация, кино.

Фотограф: Никола Гюлмезов, кадър от филма "Отчупване"

Къде се чувствате по-удобно, пред или зад обектива?

Интересно ми е и от двете страни! Много ми е интересно да интервюирам хора, това е фин, импровизационен процес, в който, ако си достатъчно внимателен и умен, можеш да откриеш дълбоки и искрени неща, които често и за интервюирания са неочаквани. Ако мен ме интервюират, почвам да бръщолевя и да се разхвърлям - това не ми е толкова удобно, но пък пред камера ми е приятно да се движа.

Дълго време сте учила и живяла в Англия. Защо решихте да се върнете в България вместо да търсите реализация на Острова, където може би има по-големи възможности?

Вярно е, че има възможности на Острова и като цяло в по-големите сцени има по-висок праг, под постоянен натиск си да ставаш по-добър, адекватен, релевантен. Обаче според мен това невинаги води до по-добра работа, често те поглъщат състезанието и стресът и губиш отправна точка за това какво точно избираш да живееш. Тук много ми харесва това, че има въздух – ако имаш нещо да кажеш, имаш възможност да го направиш, не си толкова смъртно притиснат от оцеляването или поне аз не се чувствам така. Също тук имам прекрасна среда от приятели и съмишленици, с които колективно осъзнаваме колко неизбежно свързани сме с тази домашна дива обстановка, независимо къде сме учили и живели – тя съществува и ни занимава, а ние сме заедно вътре и имаме цялата привилегия и отговорност да работим за развитието и промяната й.

Едно нещо, с което се гордеете и едно, с което по-скоро не?

Занимавам се с много неща едновременно и имам чувството, че имат смисъл и си оползотворявам максимално "потенциала", но едновременно с това съм в постоянно бързане, отделям разграфено време на всичко, често не успявам да отговоря на милите ми приятели и родители и да ги видя за достатъчно дълго. Но ми е ясно, че това е въпрос на приоритети и организация, работа винаги има.

Гледайте филма онлайн на kinematograf.bg/breakoff-film