Война през обектива

Георги Тотев и Георги Кожухаров са едни от най-активните ни съвременни военни репортери. Помним ги със скорошната им поредица “Записки от Украйна”, която направиха в “Дневник”, както и от материалите им за Сирия и отново за Украйна, но този път от 2015 г. Кожухаров завършва Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография, където в десети или единадесети клас разглежда годишните албуми на водещи фотографски агенции и си казва, че някой ден би искал и той да отразява войни. Едни от най-ранните спомени на Тотев от 90-те години пък са медийното отразяване на войната в Югославия, а и на него изобщо му е интересно как хора, които доскоро са живеели мирно, започват да се избиват един друг. Сега двамата са част от мащабен проект за последните живи български лагеристи, но за него ще говорят, когато му дойде времето. Иначе преди да поемат към Украйна през април, чакат потвърждение да заминат за Афганистан, за да отразяват живота там, след като талибаните са взели властта.

 

 

Георги Тотев: Екипът го сформирахме през 2015 г. покрай проекта ни в Източна Украйна, в Донбас. Преди това Георги повече се занимаваше с фотография, докато аз бях започнал да се занимавам с видео в bTV. Вече имах един проект в Сирия и един в иракски Кюрдистан, близо до столицата, където се водеха тежки сражения с Ислямска държава. При военните конфликти малко са хората, които са склонни да работят на терен. Освен с Георги, пробвал съм се да работя и с други колеги на терен. И опитът не е добър.

 

Георги Кожухаров: Отразяването на войни е нещо изключително специфично и комплексно. Във военната зона не е достатъчно да си професионалист. Трябва да се разбираш много добре с човека до теб, да си помагате, да си давате съвети, да разисквате, да спорите и накрая да действате по начин, който е окей за всички. На такива места сигурността е много под въпрос и е доста важно да можеш да разчиташ, че и двамата знаете какво правите.

 

ГТ: В този ред на мисли, когато работим на терен, екипът ни на практика не се състои само от нас двамата. На терен често работим или с фиксър, или с преводач, или с шофьор. Понякога един човек изпълнява и трите длъжности. До голяма степен нашата сигурност е в ръцете на този местен човек – колкото и да сме се подготвили, той знае повече от нас.

 

ГК: Най-интересното е, че винаги, когато сме ходили на бар (ако има такъв, защото в арабския свят няма барове), сме успявали да намерим едни от най-добрите контакти. Даже последния път в Украйна се шегувахме, че вече, като отидем на такова място, три дни само ще стоим в някой бар и ще се опитваме да говорим с хората.


Кадър от бар в Донецка народна република от 2015 г. Фотограф: Георги Кожухаров
 

 

ГТ: По време на война едновременно се проявяват и най-лошите, и най-добрите черти на човешката психика. Можеш да чуеш истории за сирийски войник, който изкарва сърцето на противников войник и го изяжда сурово. Можеш да видиш свръхчовешки жестове на милосърдие, на братско отношение. Другото е, че човекът е страшно корав и се приспособява към всякакви условия на живот. Представете си един град, който непрекъснато е бомбардиран, в периферията се водят битки.

 
Кадър от Алепо, 2012 г. / Фотограф: Георги Кожухаров

И въпреки това хората водят начина си на живот. Или, ако не успяват, правят всякакви опити. Тъкмо сме пристигнали в Киев, чуваме сирената за въздушна атака и сме притеснени къде ще се скрием. Обаче повече хора вече са свикнали с този звук и продължават ежедневните си дейности. Все едно нищо не се случва.

 

ГК: Точно в такива най-тежки моменти най-много може да се научи за човека, защото ситуацията е екстремна, действа се първично и първосигнално. Ако си говорим за цивилния живот близо до фронтовата линия, се сещам за един случай в Алепо. Бяха сериозни сражения, в разгара на битката за града. Ходих да снимам протест, който мина по улицата набързо. Бях на пазара. Започват сражение на не повече от два километра оттам. На пазара хората обаче играят джаги, други си купуват хляб, децата са щастливи, тичат по улицата, ритат топка. Беше сюрреалистично, защото след това се качваш, отиваш на фронтовата линия и виждаш, че това се случва на не повече пет минути оттам с кола. Телепортираш се в съвсем друго измерение.

 

Кадър от бомбандирания град Рака в Сирия, 2012 г. Фотограф: Георги Кожухаров

 

ГТ: През 2015 г. от нашата гледна точка и от тази на управляващите в Киев това не беше война. Руснаците го наричаха война, а украинците – антитерористична операция, защото действително в Южна Украйна имаше проруски сепаратисти, които се мъчеха да отделят едно доста солидно парче от страната. Няколко години по-късно нещата се обърнаха Москва казва, че това е специална операция, властта в Киев твърди, че е война. Но и властта в Киев се промени. През 2015 г. работата ѝ с журналистите беше различна, сега си личи, че тя има целенасочена политика за работа с медиите.

 

ГК: Което от една страна е добре, от друга – не. Сега по-лесно можеш да осъществиш контакт с властите. Писахме им за масовите гробове и буквално след 30 секунди ни изпратиха локация на масов гроб, където се работеше. И директно отиваш там. Те искат да се показва възможно най-много това, което се случва, но и е доста ограничено – ако някъде падне ракета, журналистът няма право да снима.

 

ГТ: Но може би една от най-големите промени е, че преди тези, които виждаха войната, бяха хората в Източна Украйна. Хората в централните части на страната, в Западна Украйна по-скоро знаеха, че се случва нещо, чуваха. Войната беше далече, защото Украйна е голяма държава. Та това е нещо, което се промени. Хората в цяла Украйна разбраха, че войната си е война.

 
ГК: През 2019 г. бях на екскурзия в Киев, говорихме си с местни хора в един бар и ми стана любопитно какво става в Източна Украйна – Донбас, Азов. През 2015 г. направихме доста голям репортаж за батальона Азов, допуснаха ни в базата, снимахме, взехме интервюта с тях.

 

ГТ: Да, тогава бяхме заклеймени като рубладжии...

 

ГК: Питах ги за тези неща и те не можаха много да схванат за какво става дума.

ГТ: Беше сключено примирие, обаче на практика проблемът продължаваше да си стои на дневен ред с Източна Украйна. От време на време се стрелят...

ГК: Може би се лъжа, но като че ли гледаха да не се избиват един друг много.

 

ГТ: И за друго се сетих. През 2015 г. украинската гривня беше паднала спрямо долара седем пъти. Икономиката беше в тотален колапс. От наша гледна точка всичко беше на абсолютна безценица, но местните не можеха да си го позволят. Сега икономиката изглеждаше супер жизнена, при положение че голяма част от производствените предприятия не работят.

 

ГК: През 2015 г. отиваме да сменим 100 долара в чейндж бюро. Идва шефът на чейндж бюрото да преговаря.

 

ГТ: И ти дават една пачка с пари. (Смее се.) И после си в четиризвезден хотел. Нелепо е.

 
По какъв начин работа на терен като вашата може да помогне в борбата с фалшивите новини? Въпреки че всеки може да отреже три минути от някой ваш материал и да...

 

ГТ (смее се): То се е случвало.

 

ГК: Нашата работа е, когато пускаме нещо, да сме сигурни, че то е било така.

 

ГТ: Няма как да си сигурен.

 

ГК: Няма, но поне да не даваме нашата оценка. Повечето ни персонажи в Украйна сега, които сме интервюирали на най-потърпевшите места, са абсолютно случайни хора. Отиваме на мястото, срещаме човек на улицата, разговаряме с него и пускаме каквото ни е казал. Без журналистически размишления, които да вървят като глас зад кадър. Преди две седмици зададох точно този въпрос на Горан Томашевич, най-великия военен фотограф. И той каза, че неговата работа е да снима, да дава информацията, която има – че тук е паднала бомба и т.н. Когато не знаеш кой я е изстрелял, в описанието на снимката не пишеш кой я е изстрелял. Какъв живот поема това нещо в медиите – това не може да се контролира. Може би сега има повече възможности за фактчекинг и крайният потребител може да поработи, за да види дали това е истина, или не. Но нашата задача е, когато пуснем нещо, да сме спокойни, че не лъжем.

ГТ: Обикновено имаме проект, който искаме да направим, и търсим как да го реализираме, а не обратното. Неслучайно нашият модел на работа е такъв – това ни позволява да избираме теми, които са важни за нас, и да ги разработваме както вярваме, че трябва да бъдат разработени. От гледна точка на борба с фалшивите новини, стремежът ни е да представяме възможно най-много гледни точки. При конфликтите това е изключително трудно. Ако си от едната страна на фронтовата линия, трудно можеш да отидеш от другата страна.

Мога да дам пример с работата ни по сирийския конфликт. Първото посещение на Георги, а и мое след това, беше при тези, които ние наричахме бунтовници, но за правителството в Дамаск те бяха терористи. От нашата западна гледна точка тогава те бяха добрите, които се борят срещу диктатора. Малко по-късно обаче нещата се промениха и голяма част от същите тези хора се присъединиха към Ислямска държава. По-късно се върнахме в Сирия и когато освободиха Рака, покрихме борбата срещу Ислямска държава от страната на кюрдите. Тогава те бяха добри, изгониха Ислямска държава, а ние решихме, че най-доброто нещо е тъй като на практика работихме по сирийската тема от 2012 г. до 2017 г. – да видим какво ще каже по въпроса режимът в Дамаск. Само че ни казаха, че тъй като не сме отразявали конфликта обективно, не могат да ни издадат визи. Аз казвам режима, обаче това за тях е правителството. Не винаги е възможно да представим и другите гледни точки, но пък се стремим да обясним на хората, че има такива.

 

ГК: Даже имахме черни печати за Украйна, след като се прибахме от Донбас. Не знам колко време след това падна тази забрана. ГТ: Няколко месеца. Официално причината беше подкрепа на терористи и необективно отразяване на ситуацията в Донбас.

 

 

ГК: Моето мнение е, че в момента репортерската работа е една от най-важните. Случва се нещо, отиваш на място, опитваш се да разбереш какво, защо, как се е случило и кой го е направил. Да може, когато човек се събуди, да види какво е станало предния ден някъде, за мен е много ценно.

 

В началото на войната бях затворен вкъщи с Ковид и веднага видях няколко мои колеги фотожурналисти, които моментално тръгнаха натам. След ден и половина вече бяха в Киев и снимаха. Моята първа работа всяка сутрин беше да погледна какво са постнали във “Фейсбук”. Впоследствие със сигурност ще излязат безкрайно интересни арт проекти и по-концептуални работи, но този тип чиста репортерска работа е нужна на обществото, за да може то да бъде възможно най-добре информирано.

ГТ: Като изразни средства в репортерската работа могат да се използват все повече нови технологии, които да дават една по-безпристрастна гледна точка. Още преди години започнаха да се използват 360-градусови камери за отразяване на протести и масови събития. Представете си как един фоторепортер отива на протеста. Той може да снима децата на раменете на родителите им, бабите с български знамена и тогава протестът да изглежда по един начин. Но той може да снима и препълнените кошчета с боклук след края му, с кенчета от бира или патрончета от водка. Пускайки едните или другите снимки, би оставил хората с различно впечатление. С 360-градусова камера зрителят може сам да избере в коя посока да погледне. Не ограничаваме неговия поглед. Това е нещо, което със сигурност трябва повече да се вкарва в репортажната журналистика, и би вдигнало нивото.