ЮЛИЯН ТАБАКОВ

Юлиян Табаков е от истинската порода артисти - предимно сценограф и илюстратор, но и без страх да навлиза в нови територии, и то без да пести сили. Преди време направи изложбата „Мигновения” с актови фотографии на българската актриса Златина Тодева (Мама Злата), които предизвикаха скандал в публичното пространство. В киното навлезе с документалната лента „Цветанка”, която събра 12 международни и национални награди. Знаем и за дебюта му като режисьор със спектакъл по „Три сестри”, а междувременно го откриваме в неговото обичайно състояние – работи по няколко нови проекта с усмивка на лице. 

 

Все повече и повече при книгите, но най-вече по собствени проекти. Малко взеха да ме поуморяват колективните занимания в изкуството и предпочитам да работя в уединение.

 

Сигурно да, доколкото такова живее във всеки. Напоследък обаче зрелият човек ме интересува повече отколкото детето и ценя връзката с него още повече. Докато съм в България, се чувствам като в голяма детска градина, в която всички се правят на възрастни. Малко, както когато си играехме на Чичо Доктор… 

 

Най-много обичах илюстрациите на животни в енциклопедиите на дядо ми, както някои от книжките със световни приказки - индийски, африкански, Андреснови и на Братя Грим. Най-любима беше и още е “Разходка в зоопарка“ на Станчо Матевски, Райна Кутова и Рита Ханджиева (това е моя добавка, защото не се разбира коя има предвид - ако е друга, да коригираме). Детските книжки със стилизирани илюстрации никога не са ме вълнували.     

 

Художествена резиденция в Париж “Сите Дез Арт“ от 15 септември до 13 ноември, на 18 ноември премиера в Театер Гильотин - Стокхолм с “Някой ще дойде” от Йон Фосе, на 8 декември премиера на “Двама на люлката” от Уилям Гибсън в Маджазис Театрас - Вилнюс, а през остатъка от декември - снимки за документния филм, по който работя в момента. 

 

илюстрации: "Блок No4" от Зорница Христова, издателство “Точица”

БЪЛГАРИЯ ИЛИ ЧУЖБИНА?

За работа - определено чужбина, но не навсякъде, разбира се. Защо? Най важното може би е, че България не ме вдъхновява артистично напоследък. Особено след филма “Цветанка”, който направихме с няколко приятели през 2012 и в който темата се изчерпи поне за мен. Отделно, чисто технически: В работата почти няма нещо, заради което да си заслужава ЗОРА, така да се каже; изключително лоша организация и условия за работа, голяма част от персонала не си вършат добре или въобще работата, което означава, че много често ми се налага аз да го правя на тяхно място. Или пък персоналът работи заради доброто заплащане и е достигнал добро изпълнителско ниво, но има полъх на неразбиране същността на изпълняваната дейност и меркантилност, което на мен лично много, много не ми допада, макар че дейностите се извършват в срокове и с приемливо до добро качество. Неадекватно ниски бюджети и заплащане, недостатъчно уважение към труда и неговия резултат, отчайваща поддръжка на готовия продукт (в театъра се налага да се играе с години и е тъжно да видиш всичко на парчета непосредствено след премиера), доста големи и съвсем неадекватни претенции и самочувствие и липса на естетическо възпитание и критерий. Това, разбира се, не важи за всички, но тези, които си заслужават, са принудени да работят в такива условия, че мен лично ме боли сърцето, като ги гледам и работя с тях. А за свободното време - все повече чужбина. Защо? Светът е пълен с изненади и красоти и седи и чака да бъде видян. Защо да се ограничаваме?  



 

Всичко, което може да бъде видяно. 

 

Може би бих отворил алтернативен ресторант. 

 

 

Монголия, Средна Азия, Южна Америка, Нова Зеландия, Океания.