Как алеви-бекташиите в Северна България пазят вярванията си
Преди петнадесет години, на 6 май, за първи път станах свидетел на женския ритуал Хъдърлез в село Севар, с който алеви-бекташийската общност изпраща старата и посреща новата година.
Тогава бях в осми клас, имах блог, цифрова камера и безкрайно възхищение към традициите на алеви-бекташиите и архитектурата на храмовете им – теккетата. Възхищаваше ме синкретизмът във вярванията им, усещането за единство с Вселената, ритуалността, както и съзнанието за общност, единство и равенството на половете в нея. Все неща, непонятни за иначе консервативните привички на сунитската религиозна група, към която спада по-голямата част от турското население в България, включително и моето семейство.
Алеви-бекташиите у нас са земеделци, затова и ритуалността им е свързана със земеделския календар или т.нар. Път на Слънцето. Населението им е концентрирано в Североизточна България (Лудогорието, Добруджа) и Източните Родопи. Те са последователи на водача Али ибн Абу Талиб, братовчед и зет на пророка Мохамед. Причисляват се към религиозната група на шиитите – основно течение в исляма, започнало през VII век като опозиция на сунизма.
Кои са алеви-бекташиите
В България те са наричани алиани, алевии, алевити, къзълбаши (аленоглави/червеноглави), както и неортодоксални мюсюлмани.
Според един от важните изследователи на тази култура у нас – доц. Невена Граматикова – всяко едно от тези наименования или е некоректно, или е придобило обиден, пейоративен характер. Приема се за най-коректно да бъдат наричани – алеви-бекташии. Така се проследява и връзката им със суфийския орден, основан от Хаджи Бекташ-и Вели.
Като дете, отгледано и израснало в сунитска среда, представата ми, изградена от по-големите за алеви-бекташиите, беше романтично-мистична. Мислех, че културата им е недостижима. Че живеят отвъд познанията ни за свят, а почитта им към различни светци и мистицизмът в ритуалите им дава ключ към отговорите и на най-сложните въпроси, които човек може да си зададе. Впоследствие се убедих, че това е почти така, защото алеви-бекташиите мислят заедно, в общност, което им позволява да мислят по-добре, а философията, движеща ги напред, е, че се “стремят към новото, но пазят и старото“.
Алеви-бекташиите се събират около Бубата/бабата (buba/baba) – духовен водач, който отговаря за срещите в общото им пространство “Джем еви“ (Cem Evi). Условието да влезеш в Джем-а е на първо място да си роден алеви-бекташи, но и да си семеен. Джем-овете са свещено място за алеви-бекташиите и членове, извън религиозната общност, е немислимо да припарят. По време на събранията в Джем-а всички сядат в кръг, изричат молитви, пеят песни, после започват да споделят и разрешават проблемите на общността. Мъжете и жените имат равно право на изразяване и никой не е по-голям от другия.
Босилек срещу болка, вода за безсмъртие
Хъдърлез е изцяло женски ритуал и е един от големите празници за алеви-бекташиите, наричан също “sene başı“ – начало на годината. Приготовленията за празника започват още на 5 май, когато двете най-млади девойки от селото тръгват да събират нишани (nişan) пръстени, гривни, обеци и други накити от всяко семейство. Нишаните се събират в метално менче с чиста изворна вода. В Севар във водата се потапя босилек, в други села в нея се попарват различни билки. Менчето се украсява с четиридесет вида пролетни цветя и билки.
Вярва се, че на 5 май пророците Хъзър/Хъдър и Илияс – пътуващи в противоположни посоки, единият вечно на Изток, другият вечно на Запад – се срещат под розов храст, вятърът секва, а времето спира, за да могат двамата да разкажат за местата, които са видели и за хората, на които са помогнали. На двамата пророци е кръстен и празникът Хъдър‘лез, а заради срещата им менчето с нишаните престоява цяла нощ под розов храст в двора на една от девойките.
Хъдърлез в Севар се провеждаше в местността Куру Чалъсъ (”сухата вършина“) – долчинка с вековни дъбове, покрай която е минавало дере. Водата е важна част от символиката на Хъдърлез. Пророкът Хъзър/Хъдър е повелител на всичко, което расте или обитава земята, а Илияс – на водата и нейните настроения. Алеви-бекташиите казват, че двамата пророци са пили от водата на безсмъртието, затова са още живи, сред нас са и помагат на хората. Когато човек изпадне в беда, е нужно да извика: “Yetiş ya Hızır!” (Побързай, Хъзър), за да му се помогне, а давещият се вика Илияс.
Сутринта на 6 май всички жени в Севар измиват лицата и болните си места с росата от най-близката ръжена нива. После обличат носиите си за ритуала – кенарени ризи, шарени кафтани, биндаллъ (bindallı) шалвари с хиляда извезани клонки, а на главите си поставят чембери с плетени на една кука дантели, наричани – ой. Децата се маскират като арапи – с дълги черни ямурлуци. На лицата си поставят маски изрисувани тикви, а в ръцете си държат по няколко стръка коприва. Освен че пазят ритуала от “лоши очи“, арапите пропъждат злите духове и болестите от участващите в ритуала. Затова и никоя от жените не се пази от копривата.
Хъдърлез започва, когато по-възрастните жени се събират в полукръг, застават с лице на Изток, сядат на поляната и запяват иляхи (illahi) – традиционна молитва, в която се споменават имената на пророка Али и другите 11 имами. След иляхи идва време за нишаните и мааните (ma(h)ani) – четиристишия, късмети.
Менчето с нишаните се поставя в полукръга, над него застават две малки момичета – първородни дъщери, чиито глави и тела се покриват с фъта: червена ръчнотъкана кърпа. Докато възрастните жени пеят маани, момичетата вадят нишаните от менчето и онова четиристишие, което се е паднало, докато са теглили нишана, ще бъде късметът на цялото семейство през идната година.
Следва танцът Сема (sema – вселена) въртене в кръг, с бавни стъпки. Сема е много важен танц в алевибекташийската традиция. Танцува се и в Джем-а. Вярва се, че танцуващите са в състояние на духовно извисяване, по пътя към един по-добър свят, в който си по-близо до едно истинско и пречистено Аз. През 2010 г. ЮНЕСКО обявява танца за част от световното културно наследство.
Ритуал в миграция
За съжаление, поради демографския срив и трудовата миграция, от няколко години Хъдърлез в село Севар вече не се провежда в Куру Чалъсъ, а в двора на селския стадион. В ритуала участват все по-малко млади девойки. Много от лицата на бабите, които бях заснела с онази цифрова камера преди петнадесет години, вече ги няма. Поради тази причина и едно от важните момински шествия – бешикли, не беше проведено.
В това шествие най-красивата девойка се облича в бели шалвари и кенарена риза. На главата си има фес, украсен с мъниста и конски косми. От кръста надолу са спуснати и опънати два чаршафа, изобразяващи конник, в които хората в селото пускат пари. Бешикли пуши от дълъг чибук, а зад нея вървят дванадесет (броят на пророците) красиви девойки, преоблечени като мъже. Шествието обикаля селото три пъти.
Тази година бешикли дойде сама, без опашката си от дванадесет момичета, не беше обиколила три пъти селото. Но все пак Хъдърлез имаше. Новата година за алеви-бекташиите в село Севар отново дойде, а останалите девойки в селото обещаха, че ще поддържат ритуала жив.
Как храната и ревностното поддържанe на стандарт на живот са част от борбата на украинците за нормалност в условия на война
Как Александър Цеков съчетава в себе си няколко лица на кулинарията и изкуството на гостоприемството, като го преплита с творческите си търсения
Основателката и главна редакторка на списание Eaten за предизвикателствата да издаваш списание, посветено изцяло на храната