Журналистът, който строи мостове към Иран и Румъния

Журналистът Владимир Митев е от тихите експертни гласове, които рядко са в медийния екшън или в размяната на крайни мнения: той е автор на два сайта, които изразяват и двата негови задълбочени интереса откъм култура и политика. Единият е The Bridge of Friendship (Мостът на приятелството, friendshipbridge.eu), посветен на международните отношения между България и Румъния, а другият е The Persian Bridge of Friendship (Персийският мост на приятелството, persianbridge.eu), който изразява дългогодишния му интерес към Иран. И двата проекта са свързани с различни етапи от живота му: завършва “Иранистика” в СУ “Св. Климент Охридски”, а към днешна дата живее в Русе и често е в Букурещ.

Как се променят отношенията в мирно и военно време

Донякъде избягвам да имам контакт с хора в Иран, защото може да им създам неприятности. Контактите с чужденци, особено с журналисти, могат да създадат проблеми. Ако въобще общувам с някого в Иран, гледам да говоря с хора, които имат нужното положение, което да им позволи общуване с чужденци без риск. По време на война не пиша на никого, включително защото няма интернет връзка. Но дори и да имаше такава, си пиша с иранци в Иран почти само в мирно време.

Иранският блог има ценен сътрудник и бих казал приятел в Иран – бившият дипломат Феридун Маджлеси. Той е бил дипломат по времето на шаха във Вашингтон и Брюксел. След Революцията той превежда романи на Гор Видал и Робърт Грейвс на персийски език и сам пише исторически роман, преведен на английски език. Маджлеси ми дава ценен и критичен поглед към иранските реалности, но откакто избухна войната, не сме си общували. Мисля, че няма достъп до интернет.

Източник или поне прозорец към случващото се са иранците от диаспората, но пък не съм сигурен, че те имат право да говорят от името на всички иранци в страната. Покрай мои познати във Facebook и Telegram до мен достигат мнения, новини за събития и опозиционни организации.

Комбинацията от всичко това създава частичен пъзел, за който знам, че не е прецизен, но ми позволява донякъде да обновявам представите си. Отразяването на новините за войната на сайта на БНР също има принос в това отношение.

Снимки: Личен архив

Какво западният свят не разбира

Най-дефицитното нещо по отношение на Иран и иранците не е знанието, а липсата на дружелюбност, добронамереност, искрено любопитство. Без значение дали става въпрос за хора от Северна Америка и Западна Европа или от Централна и Югоизточна Европа.

В нашия регион Иран до голяма степен е редуциран до риск по сигурността. Иранците тук са по-малко и остават по-непознати. И когато се канят иранци в медиите, ни липсват критерии, за да отсеем до каква степен тези иранци са представителни за обществените нагласи. Ние нямаме досег с разнообразни литературни или обществено-политически текстове, написани от иранци. В случая, преди да изработим своя мяра за дадено общество, ние дори не можем да разберем истински какво се случва в него. А нашите телевизионни експерти за Иран в почти всички случаи: 1) не говорят персийски език; 2) не са били в Иран; 3) възпроизвеждат пропаганда, като редуцират случващото се до формулата “добри” срещу “зли”.

Предубежденията

Често погледът отвън страда от структурната слабост да гледа на случващото се в Иран като борба на две разузнавателни тенденции – на Ислямската република и на САЩ/Израел. Така изначално се отрича на иранците качеството им, наречено действеност (agency), тоест способността им за независимо обществено действие в условията на хегемонистични сили.

В Иран години наред има най-различни протести – работнически, феминистки, екологични, което показва, че хората имат действеност като независим субект на своето общество, дори и ако са отслабени от санкциите, стриктния обществен контрол. Но в анализите именно този независим субект често отсъства: иранците или са проксита на своята държава, или на нейните врагове.

Нашето познание ще направи крачка напред, когато видим иранците като хора, способни да действат независимо, макар и отслабени от хегемонията около и в Иран. Големият проблем на наративите, които чуваме така често, е, че те дехуманизират населението. Иран е редуциран до молли, аятоласи, военни, терористи и т.н. Това оправдава военните действия и избиването, което наблюдаваме днес, което се случва в разрез с международното право, тоест с международния ред, базиран на правила. И без да предизвика вълната на солидарност, която наблюдавахме по отношение на случващото се в Палестина.

Идеологии и тенденции

В политически план е изкушаващо да видим поне три тенденции – режим (ислямистка), опозиционно лява (светска) и монархистка (крайно дясна). Всъщност има много повече политически развития.

Например тенденцията, свързана с режима, може да е представена от Революционната гвардия, но може да бъде и реформистка. Светската опозиция може да бъде базирана в Иран – работническа, феминистка, кюрдска и т.н., а може и да е представяна от групировката в изгнание “Народни муджахедини”. Монархистите също са нееднородни: някои марксисти тактически приемат ръководството на Реза Пахлави, защото смятат, че той като лидер е способен да задвижи нещо. Силата и слабостта на светската опозиция е, че няма лидери. Тя е дискурс, който отрича едновременно “аятолаха” и “шаха” и е популярна, например, сред студентите в Техеран.

Има много политически идентичности, които са синтез между различни идеологии и тенденции. Фрагментацията на обществото там създава трудности за всеки, който се опита да се доближи до иранци с различни

убеждения. Те често не си вярват и се подозират взаимно в лоялност към своето правителство. Но пътят напред, особено в диаспората, е в това не всеки да е начало и край на света и “средоточие на Вселената” (титла на шаховете), а в това иранците да могат да действат заедно и съгласувано, включително когато имат различни убеждения.

Снимки: Личен архив

Любима дума на персийски и любима дума на румънски

Харесвам много една дума, която Руслан Трад използваше за своя някогашен блог. Той го беше кръстил с арабското Intidar. На персийски думата е “ентезар” и когато се добави към глагола “правя” – “кардан”, се превръща в глагола “чакам”. Струва ми се, че по отношение на Иран хората развиват способност да чакат, независимо дали искат, или не искат. Реалностите създават стоици, защото не изглежда да има лесно, достъпно и бързо решение за трудностите. Иранската травма е налице. Всички са в контакт с нея, но нейната еволюция изглежда трудна. Ако можеше да се трансформира лесно, досега да сме видели резултати в тази посока. В момента Тръмп и Нетаняху опитват поредно радикално въздействие върху нея – и по резултатите им можем да си направим съответните изводи…

А една от румънските ми любими думи бе популяризирана от покойния антрополог Винтила Михайлеску. Hai-hui. Това означава най-общо хаотично, неефективно и безцелно, но интензивно движение. Всеки румънец, пред когото изрека тази дума, се усмихва сякаш тя е ключ за битието в нашия регион.

Свързвам тази дума със самоироничното отношение на съответните народи – дали когато са хиперактивни и неефективни, или са стоици, които са майстори на чакането. И румънците, и иранците имат страхотна сатира и силна школа в осмиването на т.нар. самозванци (на румънски impostori). Може би някой ден и ние ще се завърнем към изобличителния хумор, на който някога е бил способен Алеко Константинов, но който като че ли по-малко се наблюдава в съвременността, защото изисква да сме много над нашата паднала и приземена реалност. А междувременно “Персийският мост на приятелството” продължава дейността си с комбинация между hai-hui и ентезар.