Звукът на невидимия труд: Годината на Деница Славова

Музикалната сцена у нас се променя със скорост, която понякога изпреварва собствената си инфраструктура. Публиките се пренареждат, вкусовете се изострят, а границата между индустрия и идеализъм става все по-тънка. От едната страна са големите фестивали, които задават мащаба; от другата – малките инициативи, които създават смисъла. Между тях стоят хората, които балансират не само логистиката, но и чувствителността на цяла екосистема.

Деница Славова е една от тези фигури. В големия механизъм на Fest Team – компанията зад част от най-знаковите музикални събития у нас и организатор на фестивали като Hills of Rock и Phillgood (които междувременно обявиха част от големите си имена за догодина, сред които са Marilyn Manson, Godsmack, The Cure и Gorillaz) – тя е част от екипа, който движи сложните процеси зад големите сцени.

Паралелно с това Деница има важна роля и в поддържането на независимата среда чрез основаната от нея платформа за подкрепа на независими и инди рок музиканти Projector Plus, която обединява артистичен мениджмънт, стратегическа комуникация, дигитален и музикален маркетинг, стои зад подкаста ZVUK и има внимателно курирана селекция от свободни алтернативни артисти.

Към тази независима екосистема принадлежи и фестивалът Rebel Rebel, който през 2025 г. отбеляза своята пета годишнина с най-голямото си досега издание – двудневен музикален маратон в София с участието на международни изпълнители като Clawfinger и The Sisters of Mercy, както и на водещи имена от българската алтернативна сцена. Фестивалът, започнал през 2021 г. като представяне на артистите от Projector Plus, днес вече е разпознаваема емблема със собствен характер и послание.

Говорим с Деница в края на година, която промени скоростите ѝ на работа: за границата между страст и индустрия, за доверието между артист и публика и за това кога големият мащаб учи на размах, а малкият – да не губиш смисъла.

Моника Бояджиева и Деница Славова са хората зад подкаста ZVUK.

Във Fest Team си част от голяма организация, която движи събития като Hills of Rock, докато с Projector Plus и Rebel Rebel си от другата страна – създател и организатор. В кои моменти двете роли си противоречат и кога си помагат?

И на двете места се изискват качества като планиране, адекватност, прецизност, чувствителност към контекста и средата и разбиране към артистите, но мащабите са много различни. Основната разлика е, че в голямата организация можеш да разчиташ на железен екип, в който всяко нещо има отделно човече и процес, отговорно посветени на ролята, а в другия ти си всички тези роли едновременно. Не бих казала, че те си противоречат. По-скоро се допълват голямата рамка ме учи на размах, а малките проекти – да не губя смисъла.

Rebel Rebel направи преход от Варна към София. Какво се промени – артистите, публиката, темпото на фестивала – и как това му повлия цялостно?

Всъщност 2025 г. реално беше завръщане на Rebel Rebel в София, защото първите две издания бяха в столицата, а чак след това дойде Варна. Но тази година ми се прииска да отбележим петото издание с по-мащабен концерт, световни изпълнители и голяма сцена и въпреки че много ме привлича бутиковият вкус на морския фестивал, усетих почти физически как София даде друг ритъм на Rebel Rebel – по-интензивен, 11 по-напрегнат донякъде, но и по-отворен към нова публика. Имахме издание и в Пловдив като част от Капана Фест, което също допринесе за това. Вярвам, че тази година фестивалът направи голяма крачка, без да губи душата си.

Работиш с няколко групи – сред тях Ali и “Цар Плъх”. Как се отличава работата с всяка отделна група и в какво се налага да бъдеш стратег или медиатор?

Няма стратегия или метод, които да работят за всички. Когато започвах с Projector Plus, бях съвсем сама – без екип, без опит, без наръчник, без конкретен план, освен този – да подкрепям независимите артисти, които имат какво да кажат и чиято музика харесвам. Това и до днес е задължително условие – ако не усещам музиката, не се захващам. Била съм много неща – мениджър, PR, фотограф, стилист, лейбъл, приятел, медиатор, терапевт, отговорник за социалните мрежи… Но мисля, че най-много съм помагала с емпатия, защото честната подкрепа понякога е много по-важна от всякакви стратегии и планове.

На фестивала Rebel, Rebel на платформа за подкрепа на независими и инди рок музиканти Projector Plus.

В предишно интервю казваш, че не те интересува “да е лесно, а да е предизвикателно”. Кое беше най-трудното или неочакваното предизвикателство за теб през тази година като човек зад кулисите?

В по-философски план най-трудно ми беше да си позволя да пусна юздите, да поискам помощ и да се доверя, да спра да се опитвам да правя всичко сама. С други думи – да се предпазя, за да не прегоря, докато горя (простете поезията ми). Имаше и една конкретна случка на Hills of Rock, когато на човек от екипа му прилоша и изведнъж всички графици, интервюта, снимки ми се сториха толкова прозаични и маловажни, сякаш някой ме плисна със студена вода, за да ме върне в реалността, която е важната.

Projector Plus често работи с артисти, които тепърва изграждат своята публика. Как се създава дългосрочен интерес към млади банди в среда, в която вниманието трае секунди?

Дългосрочен интерес към млади банди се гради по същия начин, по който градиш една смислена романтична или приятелска връзка – със страст, с търпение, с постоянство, с честност, с инвестиция и с взаимност. Някъде по пътя може единият да се умори, да загуби интерес (публиката и/или артистът) и пламъчето да умре. Може да се появят обида, разочарование, усещането, че си дал повече, отколкото си получил, единият да загуби търпение… Но ако и двете страни вярват в тази връзка, тогава има шанс между артист и публика да се установи доверие и лоялност, които живеят много по-дълго от трите секунди внимание.

Ти си и част от поколение организатори, които вече виждат как се сменя публиката – младите идват с различни очаквания. Какво според теб търси новата публика на концертите днес, което преди 10 години например никой не изискваше?

Винаги съм изпитвала неистов криндж да говоря за “младите” като за отделна раса, както и да сравнявам “какво е сега” с “ееее, а едно време какво беше”, и ще отговоря много условно на този въпрос. Напоследък наблюдавам публика, която е по-осъзната, по-взискателна, която търси комфорта, дори уюта и преживяването повече, отколкото музиката. А едно време музиката беше преживяването. Ето, все пак го казах. Може би все пак тази промяна е хубава и като организатори трябва да се грижим и за средата, не само за сцената. 

Кое е най-недооцененото нещо от публиката – процес, детайл или усилие, което стои зад едно добре направено събитие, но почти никой не забелязва?

Най-недооцененото нещо от публиката, което стои зад едно добре направено събитие, но почти никой не забелязва, е вложеното емоционално усилие. Не че на публиката трябва да ѝ пука. Но пък е толкова хубаво, когато някой го усети и оцени!

Има ли нещо, което правим по-добре от “големите” сцени – не от липса на ресурс, а именно заради нашата гъвкавост, импровизация или човешки мащаб?

Адаптивни сме, смели сме, можем да си позволим да импровизираме и все още не сме натоварени от твърде големи очаквания и правила. Всички сцени – и големите, и малките – безспорно се градят преди всичко с професионализъм, но и с отношение. А то е и някъде там, където можеш да се зарадваш на чуждия успех дори когато си уморен от борбата по собствения си път. Но тук вече говорим за други ресурси, наречени великодушие, доблест и класа.

Къде е границата между страст и индустрия – кога музиката престава да бъде кауза и се превръща в бизнес?

Предполагам, че е някъде там, където музикантите правят песен, която ще върви добре в TikTok, а не защото просто няма как да не я изпеят.

Над какво работи Деница Славова следете @projector_plus, @rebelrebelfest, @phillgoodfestival, @hillsofrock и @festteambg.