„Патагонци, тролове и още мои роднини“ на Петя Кокудева, или как пишат истинските нещотърсачи

Ако се чудите как пишат истинските нещотърсачи, възможно най-бързо разгърнете „Патагонци, тролове и още мои роднини“ на Петя Кокудева. Тази тънка книжка е като кутийка със съкровища, които авторката е събрала от 24 държави и е побрала в скромния обем от 132 страници. 100-те истории-мъници не са нафукани и важни съкровища като тези на Индиана Джоунс, а са по-скоро скъпоценностите на Пипи Дългото чорапче: джунджурии, които за другите могат да изглеждат напълно безполезни, но на теб могат да ти бъдат по-важни от седемте чудеса на света.

Трябва да си призная, че още не съм чел „Поздрави от синята палатка“ – пропуск, който ще попълня, когато купчинката книги до леглото ми го позволи. Досега познавах Петя Кокудева само като детски автор и като автор в социалните мрежи, а профилът ѝ във „Фейсбук“ ми е любимо място за почивка от злободневието: своеобразен бележник, в който тя споделя своите откривателства, независимо дали става дума за книги, истории, наблюдения, диалози с дъщеря ѝ, детски произведения в развитие и други чудесии. Искрено вярвам, че едно от най-важните качества в човека е умението да се учудва. Петя Кокудева е именно такъв удивляващ се човек и имам усещането, че тя може да се изуми по най-вдъхновяващия начин и от най-сухата информация, затова и може да открие добрата история навсякъде.

Стоте истории в „Патагонци, тролове и още мои роднини“ се родеят с кратките ѝ постове в социалните мрежи, всъщност част от тях са публикувани в профила ѝ, но в книгата те са фокусирани в темата за пътешественичеството и докосването до другия, до чуждата култура. Понякога те представляват фрагмент, друг път са обичай или поверие, трети път са поговорка, четвърти път – интересна история (лична, разказана от някого или прочетена някъде). Всяка микроистория разполага със заглавие и е позиционирана на картата на света. Допълнителен гръбнак в поредицата истории са текстовете-гледки от различни части на света. Така можем да се почувстваме като истински пътешественик, който понякога спира да позяпа пейзажа, а после продължава по пътя си, спирайки на десетки места, откъдето винаги успява да отмъкне по някоя история.

Снимка: Петя Кокудева, личен архив

Добре, но за какво са тези истории? Трудно е да се отговори на този въпрос. Понякога са за трола, чиято работа е да слуша тревата, друг път за бога на мира и картофите, а може да са за Кафенето на тишината или за чичо Сюлейман, който реди мозайка. Но преди всичко останало в тях става дума за това какво е да си човешко същество в света, който обитаваме, а всички различия в културите, с каквито книгата на Петя Кокудева ни залива, ни показват, че да си човешко същество всъщност е… едно и също навсякъде, като изключим някои разлики в културите, благодарение на които можем да видим човека като, простете за нахалството, нещо универсално и да разберем какво е да си човек изобщо. В този ред на мисли това е книга за човешкото състояние. Петя Кокудева ни показва с еднаква любов различните племена, националности, хора и места. Книгата е написана изключително честно и откровено. Казвам го, защото днес много автори се прехласват по „истинския живот“ и по „дявола в детайлите“, а в същото време лъжат и читателите, и себе си.

„Ще е честно да започна с едно признание. Аз съм голяма бъзла.“Това са първите две изречения от „Патагонци, тролове и още мои роднини“. А говорим за авторка, изградила си имидж на пътешественичка, която най-редовно молим да сподели опита си от тая или от оная чужда нам земя, за да решим дали да бием път дотам. Книгата продължава в този тон до финала си. За мен почти всяка от стоте истории беше като едно от онези кратки преживявания, в които ти става топло в корема и аха да ревнеш, защото хубавичката си се разчувствал. Това ми се случва адски рядко – по принцип аз съм един неревящ човек. И все пак с „Патагонците“ често бях на ръба. Най-малкото от чисто умиление.

СИГУР СЛУША ТРЕВАТА

Мьорке, Дания

В Дания имат трол на име Сигур. Основното му занимание е да седи на една стръмна поляна малко извън градчето Мьорке и да слуша звука от растежа на тревата. Това работи Сигур – слуша как тревата расте.

 И веднага си представям Радичков и неговата луда трева.

ХОБИТО НА ЍЛИ

Берат, Албания

Ѝли от Берат ми напомни колко е лесно да общуваш със сърцат човек дори дума общ език да нямате. Наричаше дъщеря ми Яна земра, което значи „сърце“. Човекът бързо влезе в час с аудио преводача на „Гугъл“, а като го питах какво обича да прави, какво му е хобито, Ѝли отговори: Обичам да се старая.

СВЕТИ АКЛЬО

Барселона, Испания

Из малките магазинчета в Барселона често може да се види симпатична гледка: джуджевидни същества с червени шапки, хукнали, както казваме на родопски, да акат. Лайненцето е стилно и прилежно завъртяно под голото дупе. Образът на Акльото се нарича ел каганѐр и е отдавнашна каталонска традиция. В обичайната за католиците коледна миниатюра от библейски фигурки, в някой по-сврян ъгъл, се поставя Акльото. Символиката му е, че тъкмо на Празника е хубаво да си спомним, че всички акаме, всички сме човеци.

Естествено, не изключвам някъде в мен да се крие един разчувстващ се за щяло и нещяло ревльо, а Петя Кокудева да държи ключа към стотиците литри неизплакани сълзи, които съм стаил в себе си през последните си трийсетина години съществуване.

Любопитството на Петя Кокудева е това, което свързвам с най-висшата форма на творческата енергия – независимо дали става дума за писатели или за ядрени физици. Затова и си представям авторката като бабата в една от най-кратичките истории, която сутрин казвала „Добро утро, с интерес!“, защото ѝ било интересно какво ще ѝ поднесе денят. Не мога да си представя някой от дните на Петя Кокудева да е безинтересен, независимо дали пътува, разхожда дъщеря си, работи на компютър или чете книга. Да ти е интересно, простете за клишето, е състояние на ума.

***

Текстът на Иван Димитров е публикуван на ivandimitrov.bg.